Игри на ума

4

Втората стрелка на големия часовник в кабинета на психоложката се придвижи към деветката. Доктор Огъста Блум седеше с изправен гръб на стола си и я гледаше; всяко преместване на стрелката намаляваше тревогите й и всичко, което би могло да й попречи да съсредоточи вниманието си върху друг човек в продължение на цял час. Знаеше, че този сеанс ще бъде тежък. Беше прочела бележките и знаеше какво да очаква. Травмирана жертва, призована да защити действията си, които бяха първични, но не и умишлени.

Тик.

Так.

Четиринайсет. На тази възраст човек все още не се е простил с детството си. Невинността отлита лека-полека: първо Дядо Коледа и Феята на зъбките; после осъзнаването на факта, че родителите имат недостатъци; че хората могат да бъдат себични; и накрая — че светът може да бъде безкрайно жесток. Детството трябва да се отдалечава бавно, така че съзнанието да може да се приспособи. Когато бъде брутално изтръгнато за миг, след него остават сенките на отрицание, гняв и отчаяние.

Блум не беше в състояние да върне времето назад и да отстрани травмата. Можеше обаче да се опита да внесе светлина в детското съзнание и да намали болката.

Серафин спря на вратата на малкия кабинет и прецени доктор Блум. Жената беше седнала на стол с висока облегалка и дървени подложки за ръцете. Имаше къса коса с цвят на овесена каша и беше облечена в черен панталон и зелен пуловер с V-образно деколте; облеклото й изглеждаше спретнато и елегантно. Краката й бяха обути в равни черни обувки; майката на Серафин би ги описала като практични. Ходилата на психоложката едва докосваха пода.

Тя е ниска като мен, помисли си Серафин. Това може да ми бъде от полза.

— Здравей, Серафин — каза доктор Блум. — Влез. Седни.

Ръцете й, отпуснати в скута, държаха малък черен тефтер. Тя изчака Серафин да седне, след което продължи:

— Как се чувстваш днес?

Серафин примигна няколко пъти и каза:

— Добре.

Този отговор беше безопасен.

— Добре — повтори доктор Блум. — Знаеш ли защо майка ти ме помоли да говоря с теб?

— Заради домакина.

Доктор Блум кимна.

— Знаеш ли, че съм психолог?

Серафин отговори утвърдително; доктор Блум продължи:

— Занимавам се с младежи, обвинени в извършване на престъпления.

— Значи работите за полицията?

— Понякога. Предимно работя с адвокати и техните клиенти, както и с малолетни престъпници, на които им предстои съдебен процес. Майка ти обаче ме помоли да поговоря с теб, защото се притеснява как ти се е отразило случилото се. Затова съм тук — за да ти помогна да осмислиш станалото. Ти ще определиш темпото. Ето ти чаша вода и носни кърпички. Ако искаш да направим пауза, просто кажи.

Серафин погледна кутията с кърпички. Очаква се да ги използвам, помисли си тя.

— Как да ви наричам?

— Доктор Блум. Разбрах, че си много добра ученичка и учителите ти те смятат за изключително способна. Обичаш ли училището?

Серафин сви рамене.

— Майка ти каза, че си отлична спортистка. Сподели, че си в отбора по нетбол^[2] и си представлявала областта на състезания по бадминтон. Така ли е?

Серафин отново сви рамене.

— Освен това си изиграла главната роля в миналогодишната училищна постановка. Наистина си пълна отличничка.

Серафин се размърда на стола. Трябваше да се овладее. Държеше се като някоя от глупавите си приятелки. Погледна доктор Блум, която седеше с изправен гръб, прибрани крака и ръце в скута. Серафин се поизправи на стола.

— Добра съм по естествени науки и математика.

Доктор Блум кимна.

— Освен това обичам да спортувам.

Тя премести дясното си ходило точно под дясното коляно.

— Ти си единствено дете. Близка ли си с родителите си?

— Много.

— Това е добре.

Доктор Блум се усмихна, сякаш този отговор искрено я зарадва.

— Би ли ми обяснила какво имаш предвид под „много“?

Серафин премести лявото си ходило до дясното.

— Харесвам също технология на дизайна, защото господин Ричардс е добър учител.

И подостря моливите си много добре.

— Разбирам.

— Вие лекарка ли сте? — попита Серафин и отпусна ръце върху бедрата си.

— Но, но имам докторска степен по психология. Знаеш ли какво значи това?

Серафин кимна.

— Къде сте учили? Не знам дали да ходя в университет. Струва ми се загуба на време; бих могла просто да работя и да печеля пари. Как мислите?

— С кого си по-близка, с майка си или с баща си?

С никого, помисли си Серафин.

— И с двамата — отвърна тя. — Поравно.

— Те подкрепиха ли те след нападението?

Подкрепяха се един друг. Сякаш те бяха тъпите жертви. Серафин прикри раздразнението си с усмивка.

— Държаха се прекрасно.

— Прекрасно?

Серафин видя как кафявите очи на доктор Блум се впериха в нейните.

— Ти си голяма късметлийка, Серафин.

Нещо в тона й подсказа на Серафин, че мисли тъкмо обратното.

— Можеш ли да ми разкажеш със свои думи какво стана във физкултурния салон?

Серафин пое дълбоко дъх. Очакваше този въпрос.

— Двете с Клаудия влязохме в салона, а домакинът тръгна след нас. Оказа се, че е спял с Клаудия от месеци. Не че тя го е искала. Той я е насилвал. И така, домакинът ни видял да влизаме в салона и решил да го направи и с двете ни. Клаудия понечи да го спре, но той тръгна към мен и се опита да ме опипа. Притисна ме в един ъгъл и аз не знаех какво да сторя. Затова…

Серафин замълча: трябваше да подреди мислите си.

— Имах молив в джоба си и го ударих с него. Мислех, че ще го одраскам, ще го нараня и така ще можем да се измъкнем. Само че моливът се заби във врата му и рукна кръв. Тя беше навсякъде, домакинът се подхлъзна, падна и повече не се изправи. Това е всичко.

Доктор Блум отвори тефтера си и записа три-четири думи.

— Благодаря ти. Много ми помагаш. А когато домакинът те притисна в ъгъла — психоложката продължаваше да си води бележки, — преди да използваш молива… Какво си помисли?

— Че не искам този изрод да ме изнасили.

Доктор Блум вдигна поглед.

— И как се чувстваше?

— Уплашена до смърт.

Доктор Блум кимна.

— Вярвам ти. Какво виждаше в този момент?

— Какво съм виждала?

— Възприемаше ли всичко, което се случваше в салона, или беше съсредоточена върху един определен детайл?

Серафин си спомни как бе вперила поглед в пулсиращата артерия на шията на Дарън Гадняра.

— Не мисля. Не си спомням.

— Извика ли? Изпищя ли?

— Не.

— А Клаудия?

Серафин поклати глава.

— Защо не?

— Нямаше смисъл. Той беше заключил вратите.

— Значи не сте можели да избягате, нито е имало кой да ви се притече на помощ?

Серафин кимна.

— Той те притисна в ъгъла и даде да се разбере какво смята да прави.

— Да.

— А ти беше уплашена до смърт.

— Да.

Серафин стаи усмивката си. Разговорът вървеше добре.

Доктор Блум обаче замълча и пое дълбоко дъх.

— Какво имаш предвид под „уплашена“? Можеш ли да опишеш чувствата си?

— Ами…

Доктор Блум мълчеше.

— Колко сеанса ще имаме? — попита Серафин.

— Колкото е необходимо.

— Какъв е обичайният брой?

Психоложката се усмихна.

— Мислиш ли, че този случай е обичаен, Серафин?

По дяволите. Наистина трябва да внимавам какво казвам.

— Извинете. Не. Просто мислех, че се провеждат определен брой сеанси.

— Ще мога да ти отговоря, след като се срещнем още няколко пъти.

Доктор Блум затвори тефтера си.

— Може да е от полза и за двете ни, ако си водиш дневник и записваш мислите си във връзка със случилото се и с нашите сеанси. Записвай, ако си спомниш нещо. Отбелязвай как се чувстваш и приспособяваш.

Доктор Блум взе от бюрото зад себе си един тефтер, досущ като собствения си, и го подаде на Серафин.

— Може да използваш това.

Серафин се наведе напред, взе тефтера, сложи го в скута си и обви длани около него. Очакваше доктор Блум да реагира на това толкова очевидно подражание. Хората често повдигаха вежди или се усмихваха за миг. Психоложката обаче изобщо не се впечатли. Тя разпитваше Серафин за дома и училището й и момичето направи всичко възможно, за да я заблуди и обърка.

Един час по-късно Серафин си тръгна, доволна от способността си да манипулира психоложката. По средата на коридора обаче си спомни за носните кърпички. Трябваше да ги използвам. Следващия път нямаше да допусне такава глупава грешка.