Игри на ума

64

Джеймисън допи бирата си и погледна часовника си. Огъста трябваше вече да е тук. Той погледна през големите прозорци в предната и лявата част на бара. Видя само неколцина души, които се прибираха от работа. Здрачаваше се и всички се свиваха, за да се предпазят от студа.

— Ще дойде — каза Сара и обви тънките си пръсти около столчето на чашата си.

Джеймисън й беше разказал цялата история — от поканата, която Лана бе получила, до предизвикателствата, пред които бяха изправени той и Блум.

— Беше много невъзпитано от моя страна да не ти благодаря, че ми се притече на помощ — каза Сара.

— Разбира се, че ще се притека — отвърна той.

— Познаваш ме едва от две седмици.

— Шестнайсет дни, но нима това е важно?

Сара отпи от виното си, но той видя усмивката й зад чашата.

— Наистина ли мислиш, че това време е достатъчно, за да се влюбиш?

Джеймисън се подсмихна. Знаеше, че е достатъчно, но все още не беше в състояние да го признае.

— Не бих го определил като влюбване.

— Наричат го „увлечение“. Неспособността да се съсредоточиш, ускореният пулс, силният копнеж по другия.

— Увлечение? — повтори Джеймисън.

Сара го погледна в очите.

— Това чувство не е любов, но хората го бъркат с нея. Не казвам, че при теб е така…

Тя го хвана за ръката.

— Радвам се да го чуя.

Той стана от стола си; чувстваше се доста смутен.

— Време е за още едно питие.

— Чакай.

Сара стисна силно ръката му.

— Имам нещо предвид. Четох, че психопатите не могат да изпитат увлечение, защото не произвеждат достатъчно окситоцин.

— Това не е ли бебешкият хормон?

Сара кимна.

— Често го наричат „хормон на привързването“. Чувстваме ефекта му, когато се свързваме с други хора и дори с животни. Отделя се, когато майките кърмят децата си, когато правим секс и дори когато галим куче.

Джеймисън отново седна; изглеждаше заинтригуван.

— Значи психопатите не се привързват, защото не могат да изпитат действието на този хормон?

— Това е само хипотеза, но може би обяснява защо са в състояние да прекратят връзка, без да поглеждат назад.

— Те наистина са устроени различно.

— Така изглежда. Но дали се дължи на генетични фактори, или на влиянието на околната среда… вероятно Огъста знае отговора на този въпрос.

— Сигурно ще се чувствам не на място, когато тя дойде и двете започнете да си бъбрите за психопати.

Той отново погледна часовника си. Влакът на Огъста беше пристигнал преди 15 минути.

— Ще й се обадя. Може би е объркала бара.

В този момент широкоплещест мъж се приближи до масата им; черният костюм, лъснатите обувки и цялостното му държание ясно показваха, че е полицай.

— Господин Джеймисън, доктор Мендакс, аз съм главен инспектор Биърдсли.

Мъжът показа служебната си карта и отново я прибра в джоба на сакото си.

— Преди малко сте дали показания пред мои колеги на паркинга на площад „Суверен“. Споменали сте мъж на име Роуз-Бътлър. Издирвам господин Роуз-Бътлър във връзка със случай, по който работя. Можете ли да ми отделите минутка?

За миг Джеймисън изпита съмнение, но не можа да определи защо. Той и Сара действително бяха казали за Роуз-Бътлър на полицаите на паркинга.

— Седнете — каза Сара, която явно се радваше, че може да помогне.

— Може ли да го обсъдим в полицейското управление?

Инспекторът погледна първо Сара, после Джеймисън.

— Намира се на пет минути пеша оттук.

— Чакаме някого.

Джеймисън изпита леко съмнение.

— Не може ли да й пишеш да дойде там? — попита Сара.

— Вече трябваше да е тук.

Джеймисън стана, погледна през прозореца и отново огледа улицата. Четирима бизнесмени влязоха в бразилския ресторант на отсрещния ъгъл. В края на дока трима студенти, обути в тесни дънки и маратонки, отключваха велосипедите си от перилата. От Огъста нямаше и следа.

Джеймисън извади телефона си и й позвъни. Включи се гласова поща.

— Аз съм. Хвана ли влака в шестнайсет и петнайсет? Все още сме в „Лок“.

Той погледна към Сара. Тя беше облякла якето си и говореше с полицая.

— Ще отидем до полицейското управление, за да отговорим на няколко въпроса за Стюарт.

Сара беше готова на всичко, за да помогне за залавянето на извършителите; Маркъс не я винеше.

— Какъв е този случай, по който работите? — попита Джеймисън и отвори вратата на Сара и главен инспектор Биърдсли.

Биърдсли, каза си той, когато мъжът мина покрай него. Защо му звучеше познато?

— Ще ти разкажа всичко, когато стигнем, друже.

Друже. Мъжът имаше ливърпулски акцент.

Ами да. Главен инспектор Биърдсли беше ливърпулският полицай, който бе получил картичка за рождения си ден. Той беше един от тях.

— Сара?

Джеймисън протегна ръка към нея и тя се обърна, смутена от тона му.

— Върни се в бара.

Вътре поне имаше свидетели.

Биърдсли реагира бързо на думите на Маркъс, извади от джоба на сакото си електрошок „Тейзър“ и го насочи към Сара.

— Грамотен човек си, Джеймисън. Знаеш какво е това и какво ще се случи с малката ти приятелка, ако дръпна спусъка. Не искаш това, нали?

Устните на Биърдсли се усмихваха, но не и очите му.

— От друга страна, ако не възразяваш, ще ми бъде приятно да видя красивото й тяло да се гърчи на земята. Изборът е твой.

Джеймисън не можеше да обезоръжи мъжа, но би било лудост да отиде където и да било с този психопат.

— А ако мислиш да се правиш на герой, имай предвид, че ако тази прекрасна дама има слабо сърце, това нещо със сигурност ще я убие.

Джеймисън се опита да разтълкува погледа на Сара и да получи от нея разрешение да действа. Не можеха да се подчиняват на тези откачалки. Единствената възможност беше да отвърнат на удара. Погледът на Сара обаче беше празен.

И тогава Биърдсли каза нещо, което промени всичко.

— По-добре да тръгваме. Доктор Блум ни очаква.