Игри на ума

46

В Саут Милфърд имаше само една бензиностанция и няколко кръчми. Блум остави наетия „Сеат“ на малкия паркинг на гарата. Там бяха оставени само още четири коли. Гарата имаше два перона и беше пуста. Джеймисън провери четирите автомобила: всички бяха празни.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Да отидем до главната улица. Може да са паркирали там.

Градът ги посрещна с още празни коли и празни улици. Върнаха се на гарата тъкмо когато една патрулка спря на паркинга. От седалката до шофьора слезе полицайка и отиде при тях. Представи се като полицай Фишър. Обясни, че два експреса минават на всеки час няколко минути един след друг и предложи Блум да застане на източния перон с колегата й, а тя самата да отиде с Джеймисън на отсрещната страна.

— Кой мислите, че може да скочи? — попита полицай Фишър, докато вървяха през подлеза към западния перон. Тя явно смяташе, че й губят времето.

Джеймисън се изкушаваше да й каже една стара поговорка от тайните служби за хората, които много знаят, но вместо това отговори:

— Младо момиче и майка му. Майката, Лана, е психически нестабилна.

— Диспечерката каза, че сте нейният психолог.

— Доктор Блум е психолог — каза Джеймисън. Той чу грохота на първия приближаващ се влак. Погледна надясно и видя влака в далечината. Ако беше самоубиец и наистина искаше да скочи, смятайки, че някой ще се опита да го спре, той щеше да се крие, докато влакът се приближи, а после да се хвърли. Джеймисън отново огледа перона. Влакът приближаваше и ставаше все по-шумен. Паркингът беше пуст, пътеката зад него също. Влакът трополеше все по-силно. Чу се свирка. Джеймисън погледна назад. Боже, наистина се движеше бързо. Той отстъпи от края на перона и влакът профуча покрай него. Всеки от вагоните отпрати към него въздушна вълна, която повдигна косата от челото му и развя ръкавите му.

Джеймисън гледаше как влакът се отдалечава и накрая въздъхна. Очите му срещнаха погледа на Блум, която стоеше от другата страна на линията. На лицето й бе изписано облекчение. После, преди да успее да оцени това чувство, той чу да приближава вторият влак.

Джеймисън видя светлините на експреса за Хъл в далечината. Той огледа паркинга и пространствата от двете страни на пероните. Ако Лана беше там, нямаше ли да скочи пред първия влак? Или изчакваше да види какво ще направят те и придружаващите ги полицаи? Това би имало смисъл. Тя сигурно го беше видяла да върви по перона, да се оглежда, готов за действие, а също така бе видяла полицаите да стоят на стратегически позиции. Те нямаше да спрат човек, който бяга бързо. Не бяха тук, за да се правят на герои. А Огъста? Ако се опиташе да попречи на Лана, щяха ли да й стигнат силите, или Лана просто щеше да я повлече след себе си?

Ако Лана ги наблюдаваше и обмисляше действията си, щеше да се отправи към отдалечения край на другия перон. Колкото е възможно по-далеч от човека, който е най-вероятно да се намеси. Джеймисън погледна назад към влака, който се носеше по отсрещната линия. Нямаше време да изтича до онази страна. До другия перон можеше да стигне само като претича през релсите, а това би било глупаво. Нямаше основателна причина да подозира, че Лана и Джейн са тук.

И тогава го видя. Движение в отдалечения край на отсрещния перон, точно откъдето би скочил, ако беше на мястото на Лана. Той се затича и закрещя към Блум и полицая, като сочеше към мястото, където бе забелязал движение. Блум се затича, но не и полицаят.

Тя може да спре само един човек, помисли си Джеймисън.

Той изтича покрай полицай Фишър.

— Видях нещо в онзи край! — извика.

Влакът се приближаваше все повече. Джеймисън виждаше лилаво-синята звезда на железопътната компания „ТрансПенин“ върху локомотива, но беше сигурен, че има достатъчно време.

Той отново забеляза движение; нещо червено се мярна между дърветата. Джеймисън чу виковете на Блум, но не можа да разбере какво казва. Той отново погледна към влака. Стоеше досами ръба на перона. Направи го, каза си.

Блум отново изкрещя:

— Стой там! Стой там!

Гласът й беше пронизителен.

Тя може да спре само един човек, повтаряше си Джеймисън като мантра. Чу се свирката на влака. Той без колебание хукна през релсите към перона на Блум.

Лана Рейд крачеше напред-назад във високата до глезен трева. В последното съобщение се казваше, че са напът, но сега тя стоеше насред нищото без обхват и без да има представа какво се случва и колко време ще трябва да чака. И всичко това само защото бе поискала помощ от Джейн. Казаха й, че помощта не е разрешена и ще я дисквалифицират, ако не прави каквото й кажат. Тя погледна към дърветата и към фигурата, сгушена в сенките. Вече нямаше връщане назад. Трябваше да стои, докато мисията приключи. Би се радвала да види изражението върху тъпата муцуна на Маркъс.