Игри на ума

14

Серафин седеше в кабинета на психоложката и слушаше как доктор Блум и майка й разговарят от другата страна на вратата. Майка й беше влязла в обичайната си роля:

— За всичко съм виновна аз, аз, аз.

Серафин я чу да казва:

— Какво й става? Защо не реагира на случващото се? Крие ли нещо? Не искам да расте с проблеми.

Серафин се усмихна. Проблеми.

— Пени, бъдете сигурна, че правя всичко по силите си, за да помогна на Серафин.

Доктор Блум звучеше авторитетно. Серафин си каза, че трябва да упражнява тази интонация.

— Но какво казва тя? За какво мисли? Дума не обелва пред мен — каза майка й.

— Боя се, че не мога да разкривам какво се говори по време на сеансите. Серафин трябва да знае, че може да ми се довери.

— Но аз съм й майка, трябва да ми кажете.

Жената говореше емоционално. Серафин знаеше, че скоро ще се разплаче.

— Ако трябва наистина да помогна на дъщеря ви — а вие несъмнено искате това — тя трябва да знае, че може да ми каже всичко и че аз няма да кажа на никого.

Серафин подозираше, че доктор Блум знае, че тя слуша, и води този разговор заради нея.

Блум продължи:

— Серафин често ли разговаря с вас?

Майката не отговори.

— Значи сдържаността й е нещо нормално? Това би трябвало да ви успокои. Бих се притеснила много повече, ако дъщеря ви се държеше необичайно.

Няколко минути по-късно доктор Блум отвори вратата и влезе в кабинета. Тя седна на стола с облегнат гръб, кръстосани крака и отворен тефтер в скута.

Серафин седеше така, както и на предните сеанси — с изправен гръб, прибрани ходила и колене и ръце в скута. Не знаеше какво означава новата стойка на психоложката, затова все още не беше сигурна дали да я копира.

— Добро утро, доктор Блум — усмихна се мило Серафин. — Как сте?

— Добре, благодаря. А ти?

— Днес излязоха резултатите от онзи смешен изпит по математика. Имам 6+.

— Поздравления. Сигурно си доволна.

Серафин наистина беше доволна; направо ликуваше.

— Как върви разследването? — попита доктор Блум.

— Никак. Все още чакат Гадняра да дойде в съзнание и да им разкаже своята версия.

Серафин прочете въпроса в повдигнатите вежди на доктор Блум.

— Наричаме домакина Дарън Гадняра… защото е гадняр.

— Дарън Гадняра. Кой го измисли?

— Ние.

— Ти и приятелките ти?

Серафин кимна.

— Разкажи ми за тях.

— Те са… нормални.

— В добрия или в лошия смисъл?

Може ли да си нормален в добрия смисъл?

— Просто нормални.

— Мили?

— Да.

Защо не?

— Клаудия сред тях ли е?

Киселячка.

— Да.

— Близка ли си с Клаудия?

— Движим заедно в училище.

— А извън училище?

— От време на време. Предпочитам да се занимавам с моите неща. Клаудия и Руби непрекъснато искат да правят пижамени партита и да се гримират. Това е скучно.

— Ти какво обичаш да правиш?

— Да се забавлявам.

— Как?

Серафин сви рамене.

— Да правя разни работи. Да пробвам нови неща. Да уча.

— Би ли се сравнила с приятелките си? Каква оценка би си поставила по скалата от 1 до 10, като 10 е най-високата стойност?

Десетка.

— Може би 7 или 8.

— А на приятелките си?

— Тройка.

Като изключим киселячката, която получава минус три.

— Защо се оценяваш с осмица?

— Ами определено съм по-умна… имам много по-високи оценки… и мисля, че съм по-хубава. Например нямам нужда от грим. Освен това те мрънкат, плачат и се кикотят за глупости. През повечето време говорят празни приказки.

— Но не и ти?

Серафин поклати глава.

— Не виждам смисъл да го правя.

— Чувстваш ли се различна, Серафин?

— Различна?

— От приятелките и семейството си. Понякога имаш ли чувството, че разбираш света по-добре от околните?

Серафин се почувства неудобно за първи път от началото на сеанса. Дали не беше допуснала грешка? Може би другите хора не смятаха, че превъзхождат приятелите си? Може би трябваше да оцени и приятелките си със седмица или осмица. Не каза нищо.

— Докторската ми теза беше посветена на младите хора, тийнейджъри като теб, които в много отношения се отличават от другите. Това „отличаване“ има два аспекта: от една страна, те имат изключителни способности и качества, но от друга, стоят встрани, като еволюционен клон, който се е развивал по свои правила.

Серафин отдавна подозираше, че превъзхожда приятелките си. Знаеше например че е лесно да накараш някого да направи каквото пожелаеш, ако подходиш правилно. Съучениците й обаче като че ли не си даваха сметка за това. Може би защото не бяха умни като нея.

Светлокафявите очи на доктор Блум гледаха втренчено, сякаш четяха мислите в главата й.

— Често ли се случва да не изразяваш емоции, Серафин?

Момичето не беше сигурно дали въпросът не съдържа уловка, затова не отговори.

Блум сключи ръце като за молитва.

— Опитът ми сочи, че това е много силна черта на характера. Тя е необходима, примерно, на авиодиспечерите, които трябва да запазват спокойствие в критични ситуации. Мислиш ли, че това се отнася за теб?

На Серафин й допадна идеята да запазва спокойствие в кризисни моменти.

— Мисля, че да.

— Като изключим инцидента с господин Шоу, кога за последно нещо те разстрои истински?

Серафин не можа да даде пример.

— Не знам. По принцип не плача. От училище се опитаха да ми забранят да отида на пленер. Това ме ядоса, но майка ми говори с тях и оправи нещата.

— Значи ще ходиш?

— Не. Не искат да ме пуснат, защото все още не ходя на училище. Но отмениха пленера.

Веждите на доктор Блум се повдигнаха леко, след което отново се спуснаха.

— И никой няма да ходи?

Серафин кимна.

— Майка ми говори с тях и няма да има пленер.

Ако тя не можеше да отиде, защо съучениците й да ходят? Тя рисуваше много по-добре от тях.

— Каза, че по принцип не плачеш. Какво имаше предвид?

— Когато кучето ни умря, мама плака цяла седмица. Тя обича да драматизира.

— Ти разстрои ли се, когато кучето ви умря?

Серафин се замисли.

— То си беше поживяло добре.

— Не ти ли липсваше?

— Не ми липсваха разходките в дъжда или храненето всяка вечер. Макар че джобните ми намаляха, след като тези задължения отпаднаха. Това ме изнерви.

Блум кимна и се усмихна за първи път.

— Серафин, мисля, че притежаваш някои от качествата на отличаващите се тийнейджъри. Ако нямаш нищо против, през следващите няколко сеанса бих искала да проверя дали това е така. Ще те помоля да помислиш по въпроса и да ми отговориш при следващата ни среща.

Когато си тръгна от кабинета, Серафин се чувстваше малко по-висока. Знаех си, че съм специална, помисли си тя, когато напусна сградата и излезе на слънчевия площад. Знаех си. Започваше да харесва психоложката. Доктор Огъста Блум беше може би първият човек, който заслужаваше уважението й.