Игри на ума

16

Градчетата и селата в провинцията имаха паркове, пълни с майки с колички и пешеходци с кучета. На площад „Ръсел“ обаче животът течеше доста по-интензивно. Дори жената, която практикуваше йога на моравата, сменяше позите с главоломна бързина. Извън зеления оазис на площада шумът от превозните средства, които идваха и си отиваха, тръгваха и спираха, осигуряваше постоянен перкусионен съпровод. На самия площад непрекъснатият поток от хора, които влизаха и излизаха от четирите ъгъла и се разминаваха с другите минувачи, докато преглеждаха съобщенията си или говореха безспир по телефона, туптеше в ритъма на трафика. Тук се случваха важните неща. Може би не буквално, а в съзнанието и във виртуалната реалност на мимолетните посетители на площада.

Тя се огледа. Само две групи хора оставаха на площада за по-дълго: служителите, чиято задача беше да поддържат чистотата и да сервират напитки в кафенето в североизточния ъгъл, и зяпачите. Последните седяха на няколкото масички пред кафенето, пиеха кафе с мляко или чай и размишляваха или просто гледаха тълпата.

Тя беше от зяпачите. Седеше на стола до оградата, който беше най-отдалечен от вратата на кафенето. Това беше любимият й стол, отчасти заради уханието на високия 180 сантиметра плет от птиче грозде, което й напомняше за лятото, но най-вече защото оттук най-добре се виждаха площадът и всички минувачи. Едно от любимите й занимания беше да наблюдава нормалните хора. Не е ли странно, че хората, надарени с емпатия, рядко се вглеждаха един в друг? Тя ги гледаше през цялото време. Така се учеше да се приспособява.

Днес обаче не просто наблюдаваше, а търсеше. Седеше на ръба на стола с ръце, сключени върху коленете.

Край нея минаваха черни палта, сини палта, червени, лилави и жълти палта, дъга от нормални хора, които вършеха нормални неща. Тя въртеше шия наляво-надясно и се притесняваше, че може да пропусне онова, което търсеше. После обаче я видя. Невзрачна фигура, от светлокестенявата коса до практичните обувки. Това беше жената, която я бе научила да се крие.