Игри на ума

Скъпо дневниче,

Направих го умишлено.

Примамих Дарън Гадняра във физкултурния салон. Проверих в учебника по биология къде се намира сънната артерия. Намерих най-твърдия молив — Н6 — и помолих господин Ричардс да го подостри на онази хубава острилка.

Искаш ли да знаеш защо?

Не е това, което си мислиш. Стореното не ме зарадва. Не изпитах удоволствие. Но не чувствах и вина. Вероятно си наясно с това. Направих го, защото знаех, че този извратеняк е изнасилил Клаудия.

На летния панаир го чух да се хвали и да й казва, че ако сподели с някого, майка и ще пострада. Бяха зад павилиона за крикет. Бях отишла там, за да си отдъхна от всички онези глупаци. Изтощително е постоянно да общуваш с нормални хора. Клаудия и Гадняра не ме видяха и тя никога не сподели нищо с никого. Аз обаче реших, че някой трябва да му даде урок.

Той беше истински тъпанар. Никога не заподозря, че флиртувам с него с определена цел. Носех най-късата си пола и най-прилепналата си блузка и вървях бавно покрай работилницата, докато погледите ни се срещнат, след което му се усмихвах. Той започна да прави разни коментари и ме канеше да вляза при него. Аз обаче винаги отминавах, без да кажа дума. Беше полудял по мен, когато една сутрин минах покрай него и казах: „Ще се видим във физкултурния салон след сутрешната проверка". Знаех, че ще дойде. Клаудия трябваше да ми осигури алиби. Правех това заради нея, а тя трябваше да каже, че Дарън ме е нападнал, както бе нападнал нея. Само дето не бях взела предвид каква жалка кучка е Клаудия. Щом и се удаде възможност да ме изгони от групата, тя се възползва. Много се дразнеше, че всички ме харесват. Това беше единствената ми грешка — не я прецених правилно. Ако бях изчакала още няколко секунди и му бях позволила да ме опипа, тя може би нямаше да има никаква причина да ме подозира, но човек се учи от грешките си.

В училище вече никой не се държи с мен, както преди. Бъбривата ми майка издрънка, че ме е пратила на психолог, и сега цялото училище знае. И макар че полицията оттегли обвиненията, аз все още минавам за особнячка. Родителите държат децата си далеч от мен, а учителите ме гледат със страх и отвращение. Доктор Блум каза да не се възприемам като психопат, защото аз съм просто Серафин и като всеки друг имам право да избирам как да живея и какво да правя. Всички останали обаче ми поставят етикет: родителите ми, учителите, така наречените ми приятелки. Искам да им отмъстя. Искам да накарам всички да страдат. Искам да разберат точно коя съм и да им покажа, че има хора, с които наистина не бива да се захващаш.

Преди всичко обаче просто не искам да се чувствам толкова самотна.