Игри на ума

67

Джеймисън лежеше на пода, а дясната му буза бе притисната в студения цимент. Веднъж му бяха приложили електрошок в тайните служби, но двама други агенти го държаха за ръцете, за да го предпазят от неизбежното падане, което може да причини сериозни травми. Тогава той беше нервен, но знаеше, че е в безопасност. Насреща си имаше специалисти и процедурата щеше да трае не повече от десет секунди. Десет секунди, които му се сториха цяла вечност.

Този път Биърдсли задържа електрошока поне 30 секунди. Джеймисън почувства топлината на раните на скулата и лакътя си. Надяваше се да няма счупвания.

Физическата болка обаче бледнееше пред шока от измяната на Сара. Той знаеше, че някъде на този свят има поне три жени, които биха изпаднали във възторг при мисълта, че когато Маркъс Джеймисън най-сетне се е влюбил, обектът на чувствата му се е оказал илюзия — просто проекция на собственото му въображение. Той знаеше също така, че ужасният гняв, който изпитваше в момента, е само началото. После щеше да дойде депресията. Ако се измъкнеше жив оттук.

Над него нещо се раздвижи. Столове стържеха по пода, обувки тропаха по цимента. Джеймисън се съсредоточи върху тялото си, раздвижи мускулите на ходилата, глезените и краката си и тъй като всичко изглеждаше наред, повтори процедурата с ръцете и торса. Изгаряща болка като нож го преряза от десния лакът през бицепса чак до рамото. Той прехапа език и преброи до пет. Паренето отслабна. Вероятно лакътят му бе счупен. Джеймисън повдигна леко глава и отслаби натиска върху лицето си. Скулата го болеше, но лакътят му беше далеч по-зле.

Пред лицето му, в една пукнатина в пода, се криеше нещо блестящо. Беше малка сребърна висулка с формата на буквата Л. Беше паднала от колие. И то не от чие да е колие. Беше сигурен, че я е виждал на шията на Лана. Възможно ли беше? Сигурно имаше стотици подобни сребърни колиета, носени от стотици жени, всяка от които би могла да го изпусне тук. И все пак Джеймисън беше сигурен, че Лана е била в тази стая.

— Хайде, бебчо, събуди се.

Той видя краката на Серафин, обути в обувки на висок ток. Няколко часа по-рано тези крака се плъзгаха по бедрата му. Боже, колко му харесваше това. Отвращението отново го връхлетя. Серафин се наведе и той видя лицето й.

— Здравей, скъпи. Добре ли си?

Загрижеността в погледа й беше толкова автентична, че за част от секундата Джеймисън й повярва.

— Разкарай се — каза той, когато си възвърна сетивата.

Серафин наклони глава, сякаш гледаше сладко кученце.

— Сещаш ли се за онази банда психари, както мило ни нарече? Е, току-що се сдобихме с нов член. Затова внимавай какво говориш.

Тя се изправи, преди Джеймисън да успее да отговори.

— Вдигнете го.

Биърдсли и Роуз-Бътлър изправиха стола. Когато Биърдсли хвана Джеймисън, лакътя го заболя ужасно, но той стисна зъби и преглътна болката. След като го изправиха, забеляза, че Огъста е развързана и седи на един от кадифените столове до възрастния мъж с кремавия панталон. Тя избягваше погледа му.

— Огъста? — каза Джеймисън, но тя не се обърна.

Какво беше това? Срам? Смущение?

— Огъста?

Той говореше тихо, сякаш те двамата бяха единствените хора в стаята.

— Какво правиш?

Тя бавно се обърна с лице към него и за първи път, откакто бяха попаднали в това подземие, Джеймисън изпита страх.

— Огъста? — каза той отново.

Погледът й беше празен.

— Не е ли забавно? Да установиш, че през цялото това време си бил лъган от две жени?

Серафин изглеждаше весела и самодоволна.

— Та докъде бяхме стигнали? — обърна се тя към Блум.

— Това не е игра, нали? — попита Блум. — Това е селекция. Санитарна сеч.

Серафин я погледна очарована.

— Виждаш ли! Фактът, че си наясно с това, само доказва колко полезна ще ни бъдеш. Истината е, че ако искаме да убедим света, че високофункционалните психопати имат пълното право да съществуват — и дори повече, защото превъзхождаме другите хора във всичко — не можем да оставим онези, които се провалят, да ни мътят водата.

— Не може да си играеш така с живота на хората — каза Джеймисън.

Блум и Серафин го погледнаха.

— Строго погледнато, те са тези, които си играят със собствения си живот. Не аз — каза Серафин.

— Един човек умря. Деца изгубиха баща си — възрази Джеймисън.

— Това е само едно семейство.

Джеймисън поклати глава.

— Не, не е само едно семейство. А семействата на играчите, които никога няма да се завърнат? А Лана и Джейн?

— Знаеш, че Джейн е добре.

Джеймисън погледна надолу към сребърната висулка на пода.

— А Лана? Тя не отговаряше на високите ти стандарти, нали? Използва я, за да стигнеш до нас. Какво ще стане с нея?

— Не се прави, че ти пука за Лана. Ти ми каза, че е била безотговорен родител.

— Това не ти дава право да я отделиш от детето й.

Джеймисън никога не бе предполагал, че ще защитава Лана.

Серафин се усмихна на останалите членове на групата.

— Знаете ли, че почти всички тайни общества по света, от илюминатите до масоните, са доминирани от хора като нас? Може да се каже, че обичаме да направляваме нещата зад кулисите.

— Тогава защо разигра този театър? — попита Джеймисън. — Защо ни накара да разследваме Лана и Джейн? Защо ни подложи на изпитания? Ако каузата ти е толкова велика, защо не дойде направо при Огъста?

— Защото тя трябваше да оцени мащаба и да усети красотата й. Трябваше да разбере колко могъща е тази кауза.

— С други думи, колко могъща си ти — каза Джеймисън.

Беше удивително как чувствата му към тази жена се бяха променили толкова драстично в рамките на един разговор.

— Защо водиш хора тук?… Правиш го, нали?

Джеймисън видя как веждите на Серафин се смръщиха, а после се отпуснаха.

— Защо мислиш така?

Той се зачуди дали да спомене колието на Лана.

Блум отговори вместо него:

— Предполагам, че има предвид интериора. Той има око за такива подробности.

Тя потупа с длани седалката на стола си.

— Това е масивен дъб. Тези столове не са донесени тук за една сбирка.

— Някои срещи изискват пълно уединение.

— Бил съм на срещи, които изискват пълно уединение — каза Джеймисън. — Какво правите на хората тук?

— О, сега сме хора, така ли? А не психари или чудовища?

Той не й обърна внимание.

— Играчите ли водите тук? Играчи като Лана? Лана била ли е тук?

— Беше много забавно, Маркъс, скъпи, но сега имам онова, което искам — Серафин посочи Блум, — и ти вече не си ми нужен.

— Какво възнамеряваш да правиш с него? — попита Блум. — Предполагам, че няма просто да го пуснеш да си ходи.

Джеймисън се опита да улови погледа й, но тя го избягваше. Нима наистина щеше да си седи там и да остави тази луда жена да прави каквото си иска?

— Не се тревожи. Няма да боли — каза Серафин.

Блум кимна, сякаш всичко беше наред.

— Впечатлена съм от красотата и мащаба на играта ти — каза тя. — Но ти, разбира се, не би могла да организираш всичко това сама.

— Не съм сама — отвърна Серафин и се огледа.

— Но само техниката трябва да е струвала цяло състояние.

— Може да се каже, че съм финансово независима. Знаеш колко е лесно да им вземем парите, нали, Огъста?

На Джеймисън му се догади от начина, по който Блум се усмихна на протежето си.

— Възхитително — каза тя. — И ги профилирате според активността им онлайн, така ли?

— Няма нищо по-лесно от това при популярността на социалните медии в наши дни. Всички толкова отчаяно се стремят да се разкрият и да бъдат забелязани. Направо е трагично. Но това е само началото. След това трябва да проверим дали кандидатите са подходящи.

— Как ги проверявате? Как разбирате кой е подходящ? — попита Джеймисън. Той реши, че трябва да получи отговор на някои въпроси, макар че шансът да излезе жив оттук беше минимален.

Серафин се обърна към него.

— Отначало просто тестваме характера им. Наистина ли са импулсивни? Готови ли са да скъсат с досегашния си живот, дори ако им предстои да станат бащи?

Серафин погледна към Стюарт.

— После повишаваме изискванията. Готови ли са да извършат нещо опасно, за да победят съперниците си? Склонни ли са да откраднат, да се дрогират, да си направят татуировка, без да се замислят, или да приемат нова самоличност?

— И ако го направят? — попита Джеймисън.

— Знаеш какво следва, нали, Огъста?

Гласът на Серафин беше сладък като мед.

Блум отговори без колебание:

— След като се прецени степента на импулсивност и склонността към поемане на риск и нарушаване на правилата, идва ред на социалните умения. Трябва да ги накараш да манипулират околните, да ги използват или дори да им навредят.

— Точно така.

Серафин се обърна към Джеймисън.

— Проверяваме дали участникът умее да играе с други хора.

Тя наклони глава и на устните й се появи снизходителна усмивка.

— Нали разбираш, както направих с теб.

— Ти си напълно…

Той замълча. Би било глупаво да си изпуска нервите. Вместо това попита:

— Затова ли Фей уби съпруга си?

— Там нещата се развиха зле. Последното им предизвикателство е да изберат човек, когото познават, и да го унищожат. Повечето функционални психопати унищожават връзката или кариерата на жертвата, но Фей възприе задачата малко по-буквално.

Серафин сви рамене.

— Сред хората като нас винаги има по някой със склонност към насилие.

— Караш тези болни мозъци да съсипват живота на невинни хора? Защо?

— Просто е — отвърна Блум. — Ако е измислила изпитанията достатъчно добре, те ще покажат дали играчите наистина са подходящи.

Блум изглеждаше впечатлена; тя се възхищаваше от Серафин.

Оценката й повиши увереността на младата жена.

— Ако играта е добре замислена, тя може не само да открива високофункционалните психопати като Блум и мен, но и да отстранява по-слабите играчи.

— Боже, наистина си безсърдечна — каза Джеймисън. — Превърнала си страната в игрище за психари.

— Ти наистина се изразяваш прекрасно, Маркъс. Трябва да признаем обаче, че обществото така или иначе е наше игрище.

Той не обърна внимание на самодоволството й.

— И какво следва, ако играчите се справят с предизвикателствата и докажат, че са високофункционални?

Серафин отново се обърна към Блум.

— Връщат се в обществото — каза Блум. — Но работят с теб. Между другото, запознах се с Клайв Луелин — каза тя на Серафин. — Предполагам, че той е един от нас. А останалите? Изваждаш ги от обращение.

— Клайв е чудесен. Беше много впечатлен от теб. Каза, че излъчваш изящна автентичност. Ако трябва да съм честна, мисля, че може би си пада по теб — каза Серафин.

— Никой друг не се прибира у дома — каза Джеймисън.

— О, даваме им шанс да се приберат — отвърна Серафин. — Те обаче винаги избират другата възможност. Проблемът е, че щом веднъж опиташ свободата, след това искаш още и още. Тъкмо това им даваме ние… просто не тук.

— Отпращате ги? Това е… елегантно решение — каза Блум.

— И какво става с тях после? — попита Джеймисън.

— Нямам представа — отвърна Серафин. — Не желаем и не ни е нужно да знаем какво става с тях.

— Но те са хора като вас — каза Джеймисън.

За миг върху лицето на Серафин се изписа отвращение.

— В никакъв случай.

Тя бръкна под седалката на стола си и Джеймисън чу отлепването на пластир.

Той погледна към Блум; тя отвърна на погледа му. Очите й бяха безизразни. Беше сам. А те бяха шестима. Не искаше да умре. Не тук. Не така. Беше жалко и унизително. Той затвори очи и си заповяда да се държи мъжки. Когато ги отвори, Серафин бе поставила в скута си малка тенекиена кутия с размер на кутия за моливи. Тя извади спринцовка и ампула с прозрачна течност.

— Предполагам, че няма смисъл да обещавам да мълча — каза Маркъс.

Серафин сбърчи устни. Напълни спринцовката от ампулата, вдигна я към светлината и я почука два пъти с показалец.

На Джеймисън му хрумна да им предложи да се присъедини към тях. Имаше качества. Би могъл да им предложи уменията си. Но не можеше да го направи.

— Поне ми кажи какво е това.

— Това е най-логичният ход на събитията, Маркъс — каза Блум. Тя се обърна към Серафин: — Предполагам, че планът действа само ако никой не е наясно какво става. Обществото не бива да знае кои сме в действителност и какво правим. Затова не можем да позволим свидетел да си тръгне, след като е научил всичко.

— Именно — каза Серафин.

Тя придърпа стола си близо до Джеймисън и започна да навива десния ръкав на ризата му с една ръка.

— И определено не можем да пуснем човек, който има такива връзки в правителството.

Нямаше смисъл да се опитва да дръпне ръката си. Въжетата бяха твърде стегнати.

— Защо изпрати картички? Нали по този начин рискуваше играта да бъде разкрита?

Серафин смръщи вежди.

— Да, имаше риск, но той беше временен.

— Картичките бяха за мен — каза Блум. — За да се опитам да разреша загадката.

Серафин продължи да навива ръкава на ризата му. Контузеният лакът го заболя. Тя завъртя предмишницата му, за да намери вена. Джеймисън изстена през зъби.

Серафин спря и го погледна в очите.

— Ако предпочиташ, мога да бия инжекцията в другата ръка.

Тонът й издаваше загриженост; тя говореше като лекарка, която лекува пациент.

Джеймисън не каза нищо. Нямаше да обсъжда с нея през коя ръка да го убие.

Тя сви рамене и изви силно предмишницата му.

Болката проникна от лакътя право в мозъка му. Джеймисън изруга на глас.

— Каза, че няма да боли.

Думите на Блум прозвучаха делово, по-скоро като техническа забележка, отколкото като израз на загриженост. Когато го погледна обаче, той беше сигурен, че видя нещо особено. То изчезна така бързо, както се бе появило, но Джеймисън беше сигурен, че не си въобразява. От пет години работеше с тази жена. Тя можеше да измами Серафин, но не и него. Той я познаваше по-добре от всеки друг. Беше се уверил в способността й да вниква в хората, да оценява ситуацията и да взема правилни решения. И знаеше, че тя разчита той да си спомни това. Тъкмо това беше видял. Послание, предназначено само за него. Кратко, но ясно. Послание, което казваше: Довери ми се.

— Той поиска да го направя. Харесва ти да се правиш на мъжкар и герой, нали, Маркъс?

Серафин потупа ръката му, за да открие вените, после избра изпъкнал кръвоносен съд, който минаваше косо под кожата му.

— Никога не съм те възприемала като корав и мълчалив мъж. С мен винаги си давал воля на гласа си… особено в спалнята.

Тя го погледна за миг, след което отново се съсредоточи върху вената, доближи иглата до кожата му и въздъхна.

— Това наистина ще ми липсва.

Джеймисън почувства допира на иглата до кожата си. Ами ако грешеше? Ако онзи поглед беше плод на въображението му? Умът може сериозно да те заблуди, когато наистина искаш да видиш нещо.

— Какво име е дала Либи на сина ти, Стюарт?

Въпросът на Блум беше толкова неочакван, че всички погледнаха към нея, включително Серафин. Блум продължи да гледа към Стюарт с леко повдигнати вежди в очакване на отговор.

Стюарт леко поклати глава. Той погледна към Блум, после към Серафин, после пак към Блум.

Серафин изправи гръб, спринцовката се отдалечи от вената на Джеймисън. Той се загледа в ръката, която я държеше. Изпънатото въже, което свързваше китките и глезените му, ограничаваше движенията му, но ако преместеше едновременно левия крак и лявата си ръка, може би щеше да достигне спринцовката?

— Нали за това ставаше дума в съобщението? — попита Блум.

— Откъде знаете?

Гъстите черни вежди на Стюарт се смръщиха.

Джеймисън се надяваше, че партньорката му знае какво прави. С тези хора шега не биваше. В миналото понякога бе подозирал, че някой може да е психопат — например агентите, свои и чужди, които убиваха, без да им мигне окото. Но никога не беше сигурен. Може би тези агенти просто умееха да поставят ясна граница между личния живот и служебните задължения. Хората в тази стая обаче бяха осъзнати и доказани психопати. Чиста проба. И това се усещаше във въздуха.

— Предполагам, че инструктирате играчите да изхвърлят телефоните си и да използват предплатени ваучери, за да запазят анонимността си — каза Блум. — Отменяте ли това правило, когато някой се присъедини към групата?

— Какво искате да кажете? — попита Стюарт.

Серафин се отдръпна от Джеймисън и спринцовката се отдалечи още малко от него. Той трябваше да я сграбчи скоро, преди Серафин отново да се помести.

— Тази сутрин към десет и петнайсет часа си писал на Либи Гудман от новия си телефон и си я питал как е нарекла детето ти — каза Блум на Стюарт.

— Е, и?

Джеймисън притисна крака от бедрата до глезените.

Ходилата и ръцете му трябваше да се задвижат едновременно.

Серафин се намеси:

— Значи си разкрил новия си номер на бившата си, а тя го е дала на Огъста. А какво ли е направила Огъста с него?

Блум погледна Серафин и се усмихна.

Джеймисън разбра намека. Трябваше да действа. Каквото и да беше направила Огъста, то нямаше да се хареса на Серафин. Той се хвърли към Серафин и завъртя ходилата и ръцете си точно както възнамеряваше, така че дясната му ръка мина над лявата и достигна спринцовката в ръката на Серафин. Сграбчи я и с удоволствие усети гладката пластмаса в дланта си. Когато Серафин се възпротиви и се опита да измъкне спринцовката от ръката му, той заби иглата дълбоко в предмишницата й и инжектира цялата течност.

— По-добре в теб, отколкото в мен — каза накрая.

Само преди няколко часа се бе събудил с надеждата, че ще прекара остатъка от живота си с тази жена.

— Зависи от гледната точка.

Серафин дръпна ръката си и извади спринцовката, която висеше от нея.

Секунда по-късно Джеймисън видя юмрука на Биърдсли пред лицето си. Нямаше време да отмести главата си и за втори път тупна тежко на цимента.

— Остави го — каза Серафин. — Нямаме време. Колко ни остава, Огъста?

Гласът й беше спокоен както винаги и Джеймисън си даде сметка колко погрешно бе разтълкувал поведението й. Мислеше, че е сдържана и смела. А тя беше просто безсърдечна.

— Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че са няколко минути.

— Стюарт, развържи Маркъс. Останалите вървете — каза Серафин.

Падналият на пода Джеймисън видя как Биърдсли, Денис и възрастният мъж, който не беше обелил и дума, отвориха голямата врата и излязоха.

Стюарт застана на едно коляно и сръчно развърза въжетата около глезените и китките на Джеймисън.

— Какво става? — попита той, след като стана и свали въжето от Маркъс.

— Днес ти взе телефоните ни, за да не могат да ни проследят — отвърна Блум.

Стюарт кимна разбиращо.

— Но ти имаш моя номер.

Докато говореше, Стюарт се надвеси над Блум. Беше висок над метър и осемдесет. Джеймисън се изправи бързо. Ако този психар удареше Блум, лошо й се пишеше.

Блум все така седеше на кадифения стол срещу Серафин.

— Сигурно знаеш колко са добри съвременните системи за проследяване. Миналата година много полицейски управления закупиха необходимите устройства за подслушване на разговори през телефонни микрофони. Предназначени са за антитерористични дейности, но хората обичат да си играят с новите играчки.

Стюарт погледна към Серафин.

— Значи са чули всяка дума, казана от теб?

— Затова все още седя тук — отвърна тя.

— И ме назова с пълното ми име, за да идентифицират и мен?

— Затова си тук, Стюарт. Нямаше смисъл да рискувам другите да бъдат разкрити.

— Нещата не спират дотук — каза Блум. — В рамките на разследването се запознахме с талантлив млад полицай с впечатляващи познания в областта на социалните медии. Още преди полицаите да са дошли, информацията за реалната ти самоличност и за играта ти ще е обиколила страната, а може би и света.

Джеймисън смигна на Блум и се обърна към Серафин.

— Не е приятно, нали? Когато някой те направи на глупак.

Серафин се държеше за седалката на стола, сякаш й се виеше свят, после примигна няколко пъти.

— Сигурно смяташ, че знаеш повече от мен, Маркъс, но само се замисли.

Тя неуверено пое дъх и се помъчи да гледа Джеймисън в очите.

— Огъста направи тъкмо това, което и аз бих сторила. Тя играеше играта. Просто този път беше с една-две крачки пред мен.

— Значи, щом те е победила, трябва да е като теб?

— За да действа по този начин, тя е трябвало да знае коя съм, преди да попадне в тази стая. Обаче не те предупреди, нали? Не ти даде възможност да се измъкнеш… а можеше. Можеше да ти пише или да ти се обади. но предпочете да не го прави. Защото се нуждаеше от теб тук, за да разиграе този малък спектакъл и да ме накара да мисля, че владея положението. За да.

Серафин се закашля и пое дълбоко дъх. Гърдите й хриптяха.

— За да проговориш — довърши изречението Джеймисън.

Той погледна към Блум. Серафин имаше право. Партньорката му можеше да го предупреди, да го включи в играта, а решението й да не го прави едва не му струва живота.

— И това ако не е психопатно поведение.

Серафин погледна към Блум. С всяка изречена дума гласът й отслабваше.

— Можех да направя живота ти много по-добър.

— Животът ми си е хубав, благодаря.

Серафин кимна.

— Върви, Стюарт.

Мъжът тръгна към изхода, но Джеймисън му препречи пътя.

— Няма да стане, психар такъв.

Не беше сигурен, че ще успее да надвие Роуз-Бътлър със счупен лакът, но много му се искаше да опита.