Игри на ума

24

На път за работа Джеймисън възнамеряваше да мине по булеварда и покрай сградата на Британския лекарски съюз, но вместо това пое по обичайния маршрут на Блум, излезе от булевард „Юстън“ и мина по тихите странични улички. Избра този маршрут напосоки. На няколко минути от офиса се натъкна на малко кафене на име „Форк“. Сгушено между стени, облицовани с керамични плочки, със светлата си дървена ламперия и големи сводести витрини то напомняше на Джеймисън за кафенетата в континентална Европа. А на опашката пред касата стоеше доктор Сара Някоя-си. Беше облечена в семпла черна рокля и черни обувки с висок ток, които подчертаваха стегнатите й прасци. Русата й коса беше прибрана в стегнат кок.

— Здравейте отново — каза Джеймисън, като застана на опашката.

Жената се обърна.

— О — възкликна тя смутено. — Здравейте.

— Маркъс Джеймисън. Запознахме се онази вечер в бар „Маркиз“. Бяхте там със Стеф Чембърс.

Беше леко разочарован, че жената не го помни.

— Извинете — усмихна се тя. — В последно време се запознах с толкова много нови хора, че вече ми се сливат!

Тя се обърна към касиерката, за да поръча кафе с мляко.

Ох, помисли си Джеймисън.

— Какво да бъде? — попита момичето на касата.

— Голямо кафе с мляко за из път, моля — отвърна той.

— Имаме само един размер — каза момичето със силен източноевропейски акцент и посочи черната дъска зад гърба си.

Сара взе кафето си. Щеше да си тръгне всеки момент. Джеймисън подаде банкнота от пет лири, след което се обърна към нея:

— Кафето хубаво ли е?

Тя го погледна.

— Моля?

— Хубаво ли е кафето? Никога преди не съм идвал тук.

— Да.

Тя отвори вратата.

— Значи може отново да се срещнем тук — каза той.

Тя кимна едва забележимо и излезе.

Джеймисън отпи от кафето си. Сара беше права. Беше много хубаво. Още една причина да започне да идва редовно в това кафене.

— Здравей, Шийла — каза Джеймисън, когато влезе в малкия офис.

— Здравей, Брус — отвърна Блум. — Седни. Имам нещо интересно за теб.

Джеймисън приседна на ръба на бюрото си.

— Имаме нов играч. Главен инспектор от Мърсисайд. Изчезнал миналата седмица, а колегите му намерили картичка в апартамента му.

— Ченге?

— При това лошо. Разследван е за какво ли не от корупция до опит за изнасилване.

Джеймисън подсвирна.

— По високите корпоративни позиции има най-много хора с психопатни наклонности. Ето защо предполагам, че това няма да е последният играч на отговорна длъжно ст.

— Мисля, че самият аз навремето съм работил за неколцина психопати.

Джеймисън включи лаптопа си.

— Научих името на бащата на Джейн. Томас Лейк. Клеър го имаше записано.

— Тя как прие новината?

— За Лана? Не можеше да повярва. Показа ми снимка, която Лана изпратила от Афганистан. Трябва да съм получил имейл от… Да. Според моя човек е обработена с фотошоп. Той е намерил оригинала.

Джеймисън се наведе към екрана.

— Сложила е лицето си на снимката, при това доста умело.

— Изобретателна е. Това не мога да отрека.

— Но къде, по дяволите, е ходила през всички тези години?

— За психопатните личности не е необичайно да живеят двойствен и дори тройствен живот. Може да има и друго семейство. Някои мъже, страдащи от психопатия, имат многобройни бракове и десетки деца, които в някои случаи са пръснати по цял свят. Тези хора много умело прикриват следите си.

— Много обичаш психопатите, нали?

Блум цъкна с език.

— Проявявам здравословен интерес. Това ми е работата. Освен това — продължи тя — е добре да разбираме онези, които може би не са в състояние да ни разберат и да мислят като нас.

Джеймисън обърна гръб на лаптопа си.

— Както казах, обичаш ги. Аз пък изпадам в ужас при мисълта, че безсъвестни хора избиват близките си.

— Не знаем дали това е така. Трудно ми е да повярвам, че Фей е първата, която е започнала играта, и първата, която я е завършила. Трябва да има и други.

— Може би. Само че убийства стават непрекъснато. Полицаите може да не забележат връзката. Трябва да защитим Джейн и другите семейства. Ако не можем да убедим полицията да плати за охраната им, ще се обърна към неколцина стари приятели, които сега работят на частно.

— Мисля, че не си справедлив към органите на реда. Сигурна съм, че ако имаше други смъртни случаи, свързани с този, щяхме да знаем.

— Можем ли да поемем такъв риск? Предполага се, че другите играчи ще постъпят като Фей.

— Добре. Тогава говори с полицията.

— А какво те накара да мислиш, че Фей страда от психопатия? Надали е детето, което размахало плюшения тигър.

— Всъщност беше точно то. При разговорите със семействата на изчезналите забелязах някои общи черти, но нищо особено впечатляващо. Когато обаче Фред описа безстрашието на Джулия, нещо ми хрумна. Запитах се защо смелостта на момичето е спряла Фей. Майката е видяла, че Фреди е уплашен. Може да е разпознала страха, но не мисля, че е била в състояние да го разбере. Но когато Джулия пристъпила напред и изръмжала, Фей се е идентифицирала с нея.

— Видяла е себе си в Джулия?

— Мисля, че повечето шестгодишни инстинктивно биха се досетили, че нещо не е наред. Джулия може да не е видяла убийството на баща си, но майка й е била изцапана с кръв и е държала нож.

— Но момичето не се уплашило.

— Именно.

Джеймисън я погледна ужасен.

— Може ли едно дете да бъде психопат?

Блум въздъхна бавно.

— Според някои хора може. Аз лично смятам, че се раждаме с определени наклонности, които или се засилват, или отслабват вследствие на житейския ни опит. Възможно е обаче някои характеристики да са налице от момента на раждането.

Блум си помисли за Серафин. Момичето неведнъж бе описвало родителите си като „прекрасни“, но думите му винаги бяха звучали твърде пресилено, за да са истина, а и то така и не успя да даде пример за прекрасно държание от страна на майка си и баща си. Истината за живота в семейството на Серафин оставаше неразкрита.

— Значи при определени обстоятелства потенциално психопатните наклонности може да се потиснат?

— Не казвам това. Има доказателства, че мозъкът на възрастния психопат функционира по съвсем различен начин в сравнение с мозъците на другите възрастни, но е невъзможно да се каже дали тези различия са вродени. Някои хора споделят твоите опасения; те твърдят, че психопатите са хищниците на нашия вид, но също така са и най-смелите приключенци; това са хората, които поемат рискове и които са склонни да преплават океана, без да знаят какво има на другия бряг.

— Значи твърдиш, че имат принос към обществото? Че са нужни?

— Тези хора работят като хирурзи, войници, пожарникари, предприемачи. Много от тях имат положителен принос към обществото. Разбира се, някои крадат или убиват, но повечето не го правят. Според мен проблемът е, че играта явно окуражава противообществените постъпки.

— Трябва да спрем да мислим за играта.

— Моля?

— Казваш, че играта окуражава противообществените постъпки. Само че проблемът не е в играта, а в човека, който стои зад нея.

— Така е.

— Защото този човек също е психопат. Това е мнението ти, нали?

Блум погледна Джеймисън. Харесваше й бързата му мисъл; това бе едно от най-привлекателните му качества.

— Така мисля. За да откриваш латентни психопати…

— И да ги караш да извършват злодеяния?

Блум кимна.

— Трябва да си напълно наясно с мотивацията им.

— Но какъв е мотивът? Мислиш ли, че някой ги подготвя за нещо?

— От това се опасявам.

— Боже мой, Блум.

— Да ги изпратиш у дома, за да убият мъжете или жените си, е твърде… банално. Какво печели онзи, който дърпа конците?

— Власт?

— Може би — каза Блум. — Мисля обаче, че има и още нещо. Тази игра е амбициозна и необикновена. Мисля, че става дума за нещо повече от власт.