Игри на ума

37

В югозападния район на Съри, недалеч от Хейзълмиър, Блум и полицай Лоугън се движеха по частния път, принадлежащ на семейство Луелин.

Фрея Луелин се беше свързала с онлайн превъплъщението на полицай Лоугън — Крейг Лоугън, пишейки, че преди осем месеца баща й Клайв изчезнал, след като получил една от онези картички за рождения си ден, но се върнал шест седмици по-късно. Момичето много се радваше, че Крейг ще се отбие да поговори с Клайв. Пишеше, че се надява това да го успокои, и изразяваше увереност, че сестра му скоро ще се прибере.

Ето че пристигнаха.

— Леле — прошепна полицай Лоугън, когато измежду дърветата се показа голяма, внушителна къща. Сводестата входна врата бе обрамчена с бръшлян, който стигаше чак до покрива на сградата.

— Корпоративните адвокати явно печелят добре — каза Лоугън, когато чакълът на алеята захрущя под гумите на автомобила. Полицаят паркира и угаси двигателя.

Жена на двайсет и няколко години отвори входната врата и излезе да ги посрещне. Имаше блестяща, професионално фризирана коса и безупречен грим. Тесните й дънки и раираната тениска бяха семпли, но си личеше, че са скъпи. Ноктите й бяха лакирани в яркорозово.

— Не забравяй какво ти казах — прошепна Блум. — Внимавай какво говориш и ако изпаднеш в затруднение, следвай знаците ми.

— Фрея?

Крейг отиде до младата жена и се ръкува с нея. Беше облечен в дънки и избеляла тениска със снимка на някаква група. Блум предположи, че вероятно е искал да изглежда готин, но всъщност приличаше на пълен загубеняк. Което не беше лошо.

Фрея Луелин се усмихна, разкривайки ослепително белите си зъби.

— Много се радвам да се запознаем, Крейг. А това сигурно е леля ви.

— Алис — каза Блум.

— Не доведох майка си, за да не й давам напразни надежди — каза Лоугън, придържайки се към предварително уговорената история, — но леля Алис поиска да дойде, за да ми окаже морална подкрепа.

— Разбира се. Влезте. Веднага ще ви заведа при татко. Миналата седмица беше в Ню Йорк, но се прибра рано тази сутрин и знам, че ще успее да ви успокои.

Тя ги преведе през внушителното преддверие и по витата стълба, която водеше до галерия, опасваща целия етаж.

— Татко каза, че било жизнеутвърждаващо преживяване. Бягство, което му дало възможност да преразгледа приоритетите си.

— Той би ли искал да разговаря с нас за това? — попита Блум.

Стигнаха до затворена дъбова врата с натруфена брава, изобразяваща дракон с рубини вместо очи.

— Мисля, че от татко е по-добре човек да иска прошка, а не разрешение.

Фрея отвори вратата, въведе Блум и Лоугън в стаята и отиде до голямото бюро в дъното.

— Татко, това са едни мои приятели, които отчаяно искат да говорят с теб.

Блум и Лоугън стояха на вратата. Мъжът, който седеше зад бюрото и гледаше през прозореца, се обърна, когато чу гласа на дъщеря си. Беше едър, с гъста черна коса, широки рамене и кобалтовосини очи. Дъщеря му го целуна по бузата, а той й се усмихна топло, след което се обърна към гостите.

— Това са Крейг и леля му Алис. Сестрата на Крейг изчезнала покрай онази игра, в която ти участваше. Казах им, че си се върнал невредим и не бива да се притесняват, но се надявах, че ако се срещнете и поговорите, това може да ги успокои.

Блум беше изумена от наивността на Фрея. Младата жена очевидно не познаваше истинската същност на баща си и не разбираше играта. Клайв Луелин явно беше истински майстор на преструвките. Той веднага стана от стола си и направи знак на Блум и Лоугън да се приближат.

— Разбира се, разбира се. Влезте. Седнете. Фрея, помоли госпожа Бърнс да направи чай и да донесе от онзи чудесен джинджифилов сладкиш.

Блум и Лоугън седнаха на двата стола срещу голямото бюро. Луелин се ръкува с Лоугън и го потупа енергично по рамото, след което сложи ръце на раменете на Блум в израз на искрена загриженост. Цялостното му поведение казваше Успокойте се, намирате се сред приятели.

— На колко години е сестра ти, Крейг? — попита Луелин, след като зае мястото си от другата страна на бюрото.

— На 23.

Луелин поклати глава и цъкна с език.

— Бедната ви майка сигурно е съсипана.

Той погледна Блум.

— Ти сестра на майка му ли си, Алис?

— Да — каза Блум. Луелин им говореше на „ти“ като стар приятел.

— Не мога да си представя какво бихме правили, ако Фрея реши без предупреждение да си направи един такъв малък излет.

— Малък излет? — повтори Блум.

Луелин се облегна на стола си и се усмихна. Зъбите му блестяха също като тези на дъщеря му.

— Излет, изследователска екскурзия, пътуване с цел себеопознаване. Всеки има нужда понякога да се откъсне от ежедневието, за да презареди батериите и да се съсредоточи върху важните неща, не мислите ли?

— На нашата възраст може би — каза Блум. — Но моята племенница е дете.

Луелин кимна, сякаш бе съгласен с думите й, но после каза:

— Някои от нас дори в ранна възраст имат стари души.

— Знаете ли къде е сестра ми? — попита Лоугън отчаяно; звучеше доста убедително.

— Предполагам, че е там, където иска да бъде.

— Да не искате да кажете, че е изчезнала по собствено желание? — попита Блум. — И никой не я е принудил?

Луелин сложи ръце на тила си.

— Нека ви разкажа нещо. Както може би се досещате, аз съм богат човек, защото съм много добър адвокат. Ако искате да продадете бизнеса си за милиони, аз съм вашият човек. Ако искате да се преборите с жадните за власт големи компании, които се опитват да погълнат фирмата ви, аз съм вашият човек. Ако искате да погълнете дребните предприемачи, които ви крадат клиентите, аз съм вашият човек. Срещу мен никой не е спечелил, няма и да спечели. Но каква полза имам аз от всичко това?

На Блум й идваше да разпери ръце и да каже: „Голяма къща, частно образование за разглезената ви дъщеря, ослепителна съпруга и гараж, пълен с бързи коли“.

— Разни неблагодарни нещастници се оплакват. Исках повече, Луелин. Трябва да намалиш хонорара си, Луелин. При положение че те нямат нито ум, нито кураж да се справят сами. Разбирате ли?

— Какво общо има това със сестра ми?

Луелин погледна Лоугън за миг и каза:

— Нищо.

Тишината бе нарушена от жена на средна възраст в униформа на домашна помощница, допълнена от бяла престилка и ослепително бяло боне, която влезе в стаята. Тя буташе сребриста количка, върху която бяха подредени порцеланов чайник, чаши и три чинии с огромни парчета сладкиш. Прислужницата — вероятно г-жа Бърнс — напълни трите чаши с чай и ги постави пред Луелин, Лоугън и Блум, после сложи чиниите до чашите и подреди каничка с мляко и захарница в средата на бюрото. Блум и Лоугън й благодариха, но не и Луелин. Жената излезе, без да каже дума.

— Защо й е на племенницата ми да изчезва заради някаква игра, без да каже на семейството си къде отива и дали е добре? — попита Блум. — Съжалявам, но не виждам смисъл в това.

— Дали е игра, или просто алтернативна действителност? — каза Луелин философски.

— Не знаем — отвърна Блум доста раздразнено. Тя погледна към Лоугън, после отново към Луелин. — Но вие знаете. Знаете точно в какво се състои играта, тоест алтернативната действителност. Затова ви моля… Моля ви да ни кажете какво става и къде е тя.

— Сестра ти умно момиче ли е? — обърна се Луелин към Лоугън.

— Мисля, че да.

— Е, умните хора винаги са добре, независимо от предизвикателствата.

При тези думи Блум изправи гръб.

— Какви предизвикателства?

Луелин свали ръце от тила си.

— Живот. Любов. Загуба.

— Тя в опасност ли е? — попита Лоугън.

— Крейг, момчето ми, всички ние постоянно сме в опасност. Илюзия е да мислим иначе.

— Добре, добре. По-конкретно, тази игра изисква ли от участниците да правят опасни неща? Сестра ми може ли да пострада?

Луелин се наведе напред и се подпря на бюрото.

— Никой не може да те накара да направиш нещо, което не искаш, нали, Алис?

Той се усмихна на Блум и й намигна, сякаш двамата бяха тайни съюзници.

Блум използва възможността да се обърне към него.

— Вижте, просто искаме да знаем, че Сали е в безопасност, че не е изложена на риск и не е в беда.

Тя също се постара да звучи отчаяно.

— Като баща би трябвало да ни разбирате.

— Това, което за един е опасност, за друг е ежедневна задача. Това, което за един е беда, за друг е честна игра.

— А истинските престъпления? — попита Лоугън. — Вие сте адвокат. Ако сестра ми е изчезнала по своя воля, както прави? Нарушава ли закона?

Луелин се усмихна и Блум си представи как огромен компютър, вграден в мозъка му, се опитва да изчисли правилния отговор.

— Споделихте, че преживяното ви е помогнало — каза Блум. Надяваше се, че като го насърчава да говори за себе си, няма да се разсейва. — В какъв смисъл?

— Не ми помогна само по себе си. Помогна ми да си помогна сам.

— Но в Бристол една жена убила съпруга си, след като играла тази игра три месеца — каза Лоугън. — Затова ви моля да ми кажете дали има опасност сестра ми да бъде склонена към престъпно деяние.

Думите на Лоугън издадоха твърде много. Личеше, че са думи на полицай; освен това все още не беше обявено публично, че Фей е убила Хари. Луелин остана напълно неподвижен, а усмивката не слезе от лицето му, но в погледа му нещо се промени. Той впери настойчиви, студени очи в Лоугън. Полицаят се облегна на стола си. Очите му шареха от Луелин към пода и обратно.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита Луелин; обаянието му бързо се изпари.

— Полицай Лоугън от дирекцията в Ейвън и Съмърсет. Разследваме смъртта на Хари Греъм.

Луелин бавно премести погледа си от Лоугън към Блум.

— А вие?

Блум остана безизразна и издържа погледа му.

— Вие наистина ли сте лелята на тази Сали? Не. Разбира се, че не. Няма момиче, нали?

Той отново погледна към Лоугън.

— Покажете ми полицейската си карта.

Това беше лоша идея. Луелин може би вече бе запомнил името и местоработата на Лоугън, но Блум се надяваше да не е така. Тя се намеси:

— Как ви избраха? Играчите получават поименни покани. Откъде организаторите са знаели, че сте подходящ кандидат и ще искате да играете?

— Мила госпожо — каза Луелин, — живеем в свят на постоянно и пълно наблюдение.

— Но как избраха точно вас?

Блум не можеше да си представи Луелин да попълва въпросници във фейсбук.

— Представете си, че на един каменист бряг има шепа скъпоценни камъни. Как ще ги откриете?

— Не знаете — каза Блум. — Разбирам.

Тя погледна към Лоугън.

— Мисля, че господин Луелин не може да ни помогне.

Тя стана. Лоугън я последва.

— Опитвате се да ме ядосате, Алис, или както там ви е името, но се боя, че няма да успеете.

— Не се опитвам да ви ядосам. Просто съм разочарована. Предвид професията, къщата и явния ви интелект, се надявахме да се срещнем с един от организаторите, може би дори със създателя на играта, но е ясно, че не знаете нищо.

Челото на Луелин трепна едва забележимо. Психопатите може и да бяха чужди на страха и емпатията, но гневът и самолюбието бяха съвсем друго нещо.

Изведнъж вратата се отвори шумно и в стаята влезе главен комисар Баркър, а след него и сержант Грийн. Бяха паркирали на пътя, слушаха разговора и бяха обещали да не се намесват, освен ако Блум и Лоугън не се окажат в непосредствена опасност, в каквато те категорично не се намираха. Блум видя как Луелин се усмихна. Беше забелязал разочарованието й, преди тя да успее да го скрие.

— Нямате представа с кого си имате работа, нали? — прошепна той.

Фрея Луелин плачеше и се извиняваше на баща си, докато той се настаняваше на задната седалка в колата на главен комисар Баркър. Адвокатът неохотно се бе съгласил да придружи полицаите до дирекцията, за да им помогне с разследването.

— Казах ви да не идвате, освен ако не стане опасно — каза Блум на Баркър, който изглеждаше изумително доволен от себе си.

— Той ви разкри. Трябваше да се намесим бързо. Сега ще разплетем тази история.

— Нямате представа с кого си имате работа, нали? — каза Блум, повтаряйки думите на Луелин.

Баркър се намръщи. Той погледна към Луелин, който седеше на задната седалка на колата и спокойно разглеждаше снимки на айфона си, без да обръща внимание на разплаканата си дъщеря.

— Тези хора не са питбули. Те не хапят, когато ги бутнеш с пръчка, защото нямат задействащ механизъм. Те са алигатори, които чакат под повърхността на водата. Чакат жертвата да стане уязвима и нападат. Оплеска всичко, Стив. Сега няма да изкопчиш нищо от него. Той е наясно колко отчаяно искаме да разберем какво знае, затова ще говори много, но ти гарантирам, че ще каже много малко.

Баркър раздвижи челюстта си.

— Тогава защо похаби ценни полицейски ресурси, като ни въвлече в този маскарад?

Главният комисар очевидно беше повече питбул, отколкото алигатор.

— Защото, въпреки че умее да увърта, той все пак е човек, а хората се издават, когато ги хванеш неподготвени.

— Но той не се издаде.

— Разкри, че е особено опасен психопат и че контролира напълно както себе си, така и околните.

Баркър потърка брадичката си с дясната си ръка и се загледа в полицай Лоугън, който строго укоряваше Фрея Луелин, задето беше поканила в дома си непознати от интернет.

— Това не беше разхищение на ресурси, Стив — продължи Блум. — Може да съм разочарована, че ни прекъсна преждевременно, но Луелин се издаде, и то повече от веднъж.