Игри на ума

5

Когато наближи метростанция „Ейнджъл“, Блум бръкна в джоба на палтото си, за да извади картата си за градския транспорт. После видя тълпата, която се стичаше към входа на метрото, и реши да измине пеш двата километра до площад „Ръсел“. Срещите с нови пациенти винаги бяха тежки, а свежият въздух щеше да й помогне да помисли върху сеанса.

Тя зави надясно по улица „Чадуел“. Възнамеряваше да мине покрай площад „Мидълтън“ и по тихите странични улички, когато телефонът й звънна.

— Здравей, Шийла.[3]

Маркъс Джеймисън нямаше австралийски корени, но всеки ден я поздравяваше с тези думи, изречени с подобаващо автентично произношение.

— Здравей, Брус — отвърна Блум, без дори да се опита да прикрие характерния си йоркшърски акцент.

— К’во става? — попита Джеймисън, преминавайки на уелски.

Блум се зачуди дали човек с толкова богат опит в тайните служби не трябва да има по-изострено чувство за политическа коректност. Тя предположи обаче, че слабостта му към акцентите е това, което е черният хумор за патолога — средство за справяне с трудностите. А може би се задълбочаваше твърде много. Може би Джеймисън просто обичаше акценти.

— Идвам — отвърна тя. — До десетина минути ще съм при теб.

— Как мина с новата?

— Не съм сигурна.

— Сложен случай?

— По-скоро сложна личност. Но може би съм несправедлива. Извинявай. Не трябваше да го казвам.

— Знаеш ли, Огъста, не е лошо да се осланяш на вътрешното си чувство. Не можеш да живееш във вакуума на безпристрастността. Понякога интуицията просто ти подсказва кое е правилно.

— Да, да. Може и така да е, но стремежът към обективност никога не е излишен. Сега имам нужда от време за размисъл. Ще се видим след малко.

— Всъщност… Обаждам се, защото се нуждая от услуга.

Блум притисна телефона към ухото си, за да заглуши шума от уличното движение. Това беше нещо ново. През петте години, откакто работеха заедно в малкия си консултативен център, Джеймисън никога не беше молил за услуга. Той беше от онези независими хора, които винаги вършат всичко сами. Тъкмо затова на Блум й харесваше да работи с него. След сеансите с малолетни престъпници не можеше да се занимава с капризен бизнес партньор.

— Слушам — отвърна тя.

— В офиса има едно момиче, с което бих искал да се срещнеш. Тя се нуждае от помощта ни. Майка й е изчезнала при неизяснени обстоятелства.

— Ще ни плати ли за помощта?

Блум зави по улица „Марджъри“.

— Не. Затова казах, че те моля за услуга. Виж, ще ти обясня, като дойдеш. Просто исках да те уведомя предварително, за да не се изненадаш.

Тя разбра, че Джеймисън лъже. Не се беше обадил, за да предотврати изненадата, а за да й пусне мухата, тъй като знаеше, че загадките я привличат неудържимо. Майка й е изчезнала при неизяснени обстоятелства. Винаги имаше някаква загадка. Понякога ги наемаха семейства, за да открият близките им, които полицията не бе успяла да издири. Друг път ги ангажираха от Кралската прокуратура; адвокати се допитваха до тях във връзка с особено тежки престъпления.

Бяха се запознали на една конференция. Огъста бе говорила за първичните мотиви зад престъпните деяния. Джеймисън бе отишъл при нея и се бе пошегувал, че никой не би могъл да разплита загадки по-добре от бивш шпионин и криминален психолог. Шест месеца по-късно започнаха да правят точно това.

Бяха добър екип. Бяха различни. Огъста предполагаше, че Джеймисън е бил царят на гимназията — харесван, забавен, председател на ученическия съвет и капитан на отбора по ръгби. И макар да беше най-разхвърляният човек, когото Блум познаваше, той притежаваше увереност и излъчваше непоклатимо, тихо достолепие. Тя, от своя страна, беше подредена до педантизъм.

Офисът им се помещаваше в мазе под наем на площад „Ръсел“ под лъскава фирма за връзки с обществеността. Беше малък, тъмен и подобаващо дискретен.

Когато пристигна, Блум завари Джеймисън на бюрото му. Тъмната му коса беше сравнително дълга и къдриците падаха над очите му. Беше облечен в дънки и риза и както винаги, не носеше вратовръзка. До него седеше тийнейджърка с избелели тесни дънки, скъсани умишлено на места. Момичето имаше дълга кестенява коса, вързана на ниска опашка, и бе облечено в скромен сив пуловер.

— Джейн — каза Джеймисън, — това е Огъста.

Блум остави чантата си на пода и седна зад бюрото си.

— Джейн често отсяда у сестра ми Клеър, когато майка й е по работа в чужбина — обясни Джеймисън. — Лана е в армията. Познавам дъщеря й от ей такава. През годините много пъти сме си организирали барбекюта и киновечери, нали? Тя е моята неофициална трета племенница.

Момичето му се усмихна топло.

— Ще разкажеш ли на Огъста това, което каза на мен, Джейн?

Очите на момичето бяха подути и зачервени, но гласът му беше силен.

— Настояваха, че е заминала по свое желание и не могат да направят нищо. Макар да им казах, че нещо не е наред.

— Говори за полицията — поясни Джеймисън.

— За майка ти ли става дума? — попита Блум.

Джейн кимна.

— Казаха, че ще се върне, когато пожелае. Само че тя не е добре.

Джейн погледна Джеймисън, а после Блум.

— Служила е в Афганистан и оттогава страда от посттравматично стресово разстройство. Много пъти се е случвало да изчезне за една нощ, но на другия ден винаги се е прибирала.

— Откога я няма? — попита Джеймисън.

— На колко си години? — попита Блум едновременно с него.

— Шестнайсет — отвърна Джейн.

— А къде е баща ти? — попита Блум.

— Нямам баща.

Блум погледна Джеймисън.

— Откога я няма? — повтори въпроса си той.

— Повече от седмица. Взела е всичките ни пари, не ми е оставила никакви средства за храна или за наема и никой не я е виждал. Разпитах всичките ни познати.

— Не се ли е обаждала? Не е ли пращала имейли? Не е ли била активна онлайн? — попита Джеймисън.

Джейн поклати глава.

— Никой не може да ми помогне — промълви тя, без да сваля поглед от него. — Клеър обаче ме посъветва да се обърна към теб.

Джеймисън кимна. Блум се почувства неловко. Той никога преди не беше молил за услуга и тя разбираше, че случаят е важен, но много добре знаеше колко е опасно да се ровиш в живота на роднините и приятелите си.

— Каза, че майка ти е в армията? — попита Блум.

Джейн кимна.

— Тогава те ще ти помогнат… рано или късно.

Блум знаеше, че военната машина няма да се задейства, докато не дойде време Лана да се върне на работа.

— Но ако майка ти има навик да изчезва без предупреждение, може би и този път е станало така.

— Но аз дори не съм ви казала най-странното.

Джейн сложи чантата си в скута и започна да рови в нея.

Блум погледна Джеймисън и повдигна вежди.

Момичето й подаде куп хартиени листове.

— Има и още. Попитах онлайн дали някой друг е изчезнал при подобни обстоятелства, и четирима души ми писаха.

— Стотици хора изчезват всяка седмица — каза Блум меко.

Джейн размахваше листовете, докато Блум протегна ръка и ги взе, а после ги подреди върху бюрото си. На всеки лист бяха отпечатани имейли.

— Има една бременна жена от Лийдс, чийто годеник излязъл от пътя с колата си, а после просто слязъл и тръгнал нанякъде. Оттогава годеницата му нито го е виждала, нито се е чувала с него. Някакъв мъж от Бристол пък писа, че жена му.

— Каква е връзката? — обърна се Блум към Джеймисън.

Джейн се намръщи.

— Огъста пита защо смяташ, че това не са просто отделни хора, изчезнали по различни причини — вметна Джеймисън.

— Всички са изчезнали на рождения си ден — каза Джейн, сякаш това обясняваше всичко.

— Добре — отвърна Блум провлечено. Искаше да прозвучи любезно.

— Покажи й картичката — каза Джеймисън. Погледът му излъчваше тиха увереност. Знаеше, че картичката е най-важната улика.

Джейн подаде бял плик.

— Всички са получили такъв, преди да изчезнат. Вижте… — посочи тя, когато Блум обърна плика и прочете надписа, изписан с малки сребристи букви. — Това е името на майка ми. А текстът на всички картички е един и същ.

— „Честит първи рожден ден.“

Блум отвори картичката.

— „Твоят подарък е играта. Осмеляваш ли се да играеш?“

Тя обърна картичката, но на гърба не пишеше нищо.

— Имало ли е друга пратка?

Джейн поклати глава.

— И всички са получили същата картичка?

Блум отново хвърли поглед към купчината имейли.

— Мъжът от Лийдс я оставил в колата си. Годеницата му ми писа, че полицаите я намерили на седалката до шофьора.

— Не е ли странно? — обади се Джеймисън.

— И ти занесе тази картичка в полицията? — попита Блум.

Джейн кимна.

— Според тях картичките доказват, че тези хора са избрали да изчезнат, а възрастните имат право на това.

— Може би думата „игра“ ги е накарала да не гледат сериозно на случая — каза Блум.

— Виждали ли сме нещо подобно преди? — попита Джеймисън.

Блум не сметна за необходимо да отговаря на въпроса. Джеймисън знаеше всички подробности по всички случаи, по които някога бяха работили. Под разрошената му коса се криеше изключителен мозък, който като никой друг умееше да вижда различните гледни точки и да се справя със заплетените ситуации. Блум дори не бе помисляла да работи с друг партньор.

— А защо „Честит първи рожден ден“? — попита Джеймисън.

Блум върна картичката на Лана в плика.

— Мисля, че ако знаехме отговора на този въпрос, всичко щеше да ни се изясни.

— И така, какво мислиш? — попита Джеймисън, след като изпрати Джейн до „Коста“ за кафе с мляко. — Лана винаги е била особнячка. Нали разбираш, малко е странна, никога не е била съвсем в час. Клеър се тревожеше за Джейн. Войната наистина травмира Лана, а детето плати цената. Като всички деца.

Джеймисън говореше сериозно. Блум забеляза как премина от проблема на едно тъжно малко момиче към въпроса за защитата на всички уязвими деца на военни, но не каза нищо.

— Знам какво ще кажеш. Много сме заети. Не можем да си позволим да работим без заплащане. Тук обаче става дума за приятелка. Знаеш защо исках да работим заедно… за да поправяме злото или за да вършим добро, или… такива неща. А ако не мога да го направя за приятелите и семейството си, какъв е смисълът?

Блум въздъхна. Искаше да обмисли ситуацията, да я погледне от всички страни, да прецени рисковете. Работата им често бе свързана с навлизане в личния живот на хората и изследване на скритите им възгледи, поведение и мотивация. Как би се отразило това на отношенията между Джеймисън и Клеър, от една страна, и Лана, от друга?

— Какво ще правим с останалите задачи, докато помагаме на твоята приятелка? — попита Блум.

— Ще се справим.

— Какво ще кажат клиентите ни, ако не си спазим сроковете?

— Ще ги спазим. Ще успеем.

— Наистина ли мислиш, че е добра идея да се ровиш в живота на приятелката си?

— Лана не е приятелката ми. Освен това ще помогнем на едно уязвимо момиче да открие майка си.

— Безотговорна майка, която като нищо може да изчезне отново.

Джеймисън отпусна ръце в скута си и за миг впери поглед в Блум.

— Случаят обаче те заинтригува, нали? Видях го по лицето ти. Петима души изчезват, след като са получили еднакви предизвикателства. Не става дума за някаква безотговорна майка, която е решила да прави каквото й скимне. Случаят е по-сериозен.

Джеймисън нямаше да приеме отказ. И беше прав: Блум бе заинтригувана.

— Говори с другите семейства — каза тя. — Провери дали просто не казват на Джейн онова, което иска да чуе. Аз ще говоря с нея.

— И ще й кажеш, че ще й помогнем?

— Не.

— Огъста…

— Не, Маркъс. Още не. Не и преди да разберем дали ще можем да й помогнем. Работата ни не е да даваме празни обещания.