Игри на ума

3

Серафин седеше в малката стая без прозорци в полицейското управление и се чудеше дали отговорите й звучат убедително и нормално. Нямаше представа как нормален човек би говорил за нещо подобно. Разчиташе на полицейските филми, на книгите и на собственото си въображение.

— Серафин, разкажи ни отново как се озовахте във физкултурния салон тази сутрин?

Полицай Карълайн Уоткинс задаваше този въпрос за трети път. Тя имаше висок момичешки глас. Тъмната й коса беше прибрана в стегнат нисък кок. Гримът й беше тежък, но безупречен и всеки път, когато повтореше някой въпрос, лявото й око трепваше.

Серафин сви рамене.

— Просто ни беше скучно — отвърна тя за трети път.

— Каза, че домакинът Дарън Шоу е последвал теб и Клаудия Фриймън?

Серафин кимна.

Уоткинс наклони глава към диктофона.

— Да — каза Серафин.

— А моливът?

— Беше в джоба ми.

Уоткинс я погледна в очите.

— О, да — каза тя. — От часа по рисуване.

За миг на устните й трепна усмивка.

— Не — отвърна Серафин. — ТД. Технология на дизайна.

— Разбира се. Грешката е моя.

Полицай Уоткинс се престори, че поправя записките си.

— И така, господин Шоу се доближил до Клаудия във физкултурния салон. Каза, че била в беда. Какво имаш предвид?

Уоткинс присви очи.

Серафин повтори отговора си дума по дума:

— Той сложи ръка на тила й и плъзна длан по гърба й.

— И си сигурна, че не е било по взаимно съгласие?

За миг Серафин се замисли какво ли е казала онази малка кучка Клаудия. Бяха приятелки, но Серафин знаеше, че Клаудия се дразни от популярността й. Докъде ли би стигнала, за да й отмъсти?

— Сигурна ли си, че е действал против волята на Клаудия? — попита Уоткинс.

— Тя е на петнайсет — отвърна Серафин, обидена от намека, че не знае значението на израза „по взаимно съгласие“.

Уоткинс се изчерви.

Майката на Серафин седеше, без да се обажда, както я бяха инструктирали — тя беше такава покорна глупачка — но сега се намеси.

— Какво намеквате? — попита тя и разтвори ръце. — Ние сме добро семейство. Дъщеря ми никога не би наранила когото и да било. Този мъж я е изплашил и тя просто се е защитила.

— Така ли е, Серафин? Беше ли уплашена? — попита Уоткинс.

— Да.

— Той пусна Клаудия и нападна теб?

— Да.

— И казваш, че си го ударила с молива, като си се надявала да го одраскаш?

— Да.

Серафин продължи да отговаря едносрично.

Уоткинс я погледна в очите.

Не ми вярва, помисли си Серафин. Тя сведе поглед, преви рамене, потъна в стола и започна да чопли кожичките около ноктите си. Аз съм 14-годишно момиче и съм уплашена. Не исках да нараня никого. Просто се опитвах да помогна на приятелката си, а сега ме разпитват.

За миг тя се притесни, че не се справя. Може би имаше проблем със стойката или изражението й. Полицаите са обучени да хващат измамниците.

В този момент обаче Уоткинс събра записките си.

— Добре, стига засега. Ще направим почивка, а полицай Филикс ще ти покаже бюфета.

Уоткинс погледна майката на Серафин.

— Добре е да хапне нещо, за да се успокои.

След това отново се обърна към Серафин и й се усмихна топло.

— А после пак ще поговорим.

Серафин кимна. Аз съм ранимо, уплашено момиче. Аз съм ранимо, уплашено момиче. Установи, че се чувства по-добре, като си повтаря тези думи наум.

Уоткинс стана и се отдалечи. Серафин си отдъхна. Щеше да се справи с лекота.