Страшният съд

10

— Каза, че баща ти бил от типа „Ще играе колана по задника ти“. И Джеймс ли те караше да се чувстваш така?

— Беше строг, но никога нямаше да ме цапне, или нещо такова.

— Не говоря за това. Имам предвид усещането на момченце от църковния хор, че те е карал да се чувстваш така.

Полагам длани върху ръба на очуканата дървена маса и се навеждам към него.

— Чуй това — казвам, — и тогава ми кажи как съм се чувствал.

Доволен бях, че гледаше към Скот, а не към мен. Джеймс бе висок около метър и осемдесет и не толкова як, колкото Скот, но бе солиден, с буйна бяла коса, дълга и пригладена назад от челото му. Не беше прегърбен й стоеше на прага на вратата с палаво пламъче в очите. Това проблясване можеше да означава, че е адски ядосан, или че просто се забавлява.

— Какво имаш предвид? — попита Скот.

— Мислех си да идем да постреляме малко по патиците — каза Джеймс. — Но някой е взел моята берета от гардероба ми.

Скот се изчерви и отвърна:

— Може би Бъки я е поставил погрешка в моя гардероб.

— Сигурно така е станало — рече Джеймс, — защото знам, че не би я взел и използвал, а после да не я върнеш на място. Ще трябва да говоря с Бък.

Разбира се, когато слязохме долу, Бъки бе в оръжейната и подреждаше пушки и кутии с патрони върху работната маса. Скот направи малък обход и се върна с лъскава дванайсеткалиброва надцевка. Беше украсена със спираловидни сребърни ленти, с гравирана върху тях сцена на лов на патици. Изглеждаше като излязла от някой музей; Скот избърса с ръкав засъхнала кал от приклада от орехово дърво.

— Да, там беше — рече той, сложи я върху масата пред баща си и погледна към Бъки.

— Бъки, би ли я поставил там, където й е мястото?

Бъки не беше просто ловен водач, макар да бе най-добрият егер, когото съм виждал. Беше нещо повече — човекът, който въртеше целия ловен резерват и надзираваше строителството на хижата. Мнението му се ценеше от другите, независимо от положението или образованието им. Виждал съм го да кара доктори на науките да се изчервяват, а могъщи магнати да си затварят засрамени устите. Нерядко Джеймс го викаше да присъства на съвещания на съдружниците, на които се обсъждаха сложни материи.

Той бе човекът, който всеки би искал да има близо до себе си, ако избухне ядрена война или нещо такова.

Бъки ще е онзи, който ще измисли начин за оцеляване. Имаше увиснали четинести мустаци и огромен гръден кош. Очите му бяха тъмни, със зачервени ръбчета и толкова сериозни, че изглеждаше натъжен, докато гледаше ту пушката, ту Скот, а накрая — Джеймс.

— Мислех си, че съм я прибрал — рече той и възприе наивното изражение на селско момче с онази лекота, с която аз или вие ще нахлупите шапката си, — ама тази сутрин забравих да сложа кафе в машината и си изядох яйцата само с гореща вода.

Джеймс го тупна по гърба, усмихна се и рече:

— Раздай на тези момчета екипировката им.

Аз взех от закачалките лек камуфлажен костюм с цвят на папур, размер 2Х, след това намерих ботуши 13-ти номер от лавиците, издигащи се от пода до тавана. Докато се обличахме, се усмихнах на Бен и си помислих за визитката, която бе взел от агентите на ФБР. Моят човек бе истински ас в заседателната зала, но по изражението му — сякаш бе лапнал парче развалена риба — можеше да се прочете, че никога не успя да свикне с убиването. Няма значение дали ставаше дума за патици или зайци, или глигани, или елени. Когато някое създание умираше, Бен винаги се извръщаше настрани.

Бъки ни даде пушките и ние излязохме навън. Синият му събърбън бе паркиран току под моста, водещ от главния вход. Бъки ни откара до блатата, а Ръсел, един от синовете му, бързешком угаси цигарата си. Ръсел имаше бебешко лице, беше по-яко копие на Бъки, но не толкова висок. Бъки му се намръщи и докато слизахме от колата, го чух да мърмори нещо за това що за глупак е онзи, който пуши, след като знае, че това ще го убие.

Ръсел го гледаше изпод козирката на шапката си с големите си тъжни очи, пренебрегвайки забележките по онзи начин, който синовете на строгите бащи усвояват; след това ни откара с плоскодънната лодка до едно малко островче, обрасло с тръстика. Чакалото бе като миниатюрна пейка на резервите в бейзболна среща, с покрив и стени, облицовани с папур. Джеймс застана в единия му край, до него — Скот, аз — до Скот, и накрая — Бен.

Небето бе ясно и синьо, прекалено хубав ден за лов на патици, но тези патици бяха отглеждани в резервата и бяха научени да прелитат над нас на път към стария птичарник, където живееха и ги хранеха. Това се нарича „лов при планиран полет“.

Мюретата подскачаха върху водата пред нас, Ръсел остана извън чакалото, изсвири предпазливо и приведе широките си рамене върху черния лабрадор, който скимтеше и трепереше в очакване. Джеймс каза нещо на Бъки по радиостанцията и ято патици се появи над дърветата откъм юг и се насочи право към нас — с едър зеленоглав паток начело, грачещ радостен в отговор на изсвирването на Ръсел.

Стреляхме по ято подир ято, докато цевите на пушките не загряха, а лабрадорът остана без дъх да вади купища простреляни патици. Дори Бен гръмна няколко пъти, но не видях птица да пада от изстрелите му, за което после го подигравахме.

— Толкова, Джеймс.

Това бе гласът на Бъки, който надделя над прашенето на радиостанцията.

— Толкова ли? — рече Джеймс и гъстите му вежди изчезнаха под козирката на камуфлажната му шапка. — Няма ли повече в обора?

— Разбира се, че има.

— Добре тогава. Пусни още малко.

Седнахме на дървената пейка в дъното на тясното ни чакало. Водата пред нас бе тъмна като нефт и там, където нямаше тръстикови островчета, лъщеше на слънцето. Погледнах към едно от мюретата, което се въртеше в малки кръгове от ветреца и видях, че светлосивият му гръб бе опръскан с кръв.

— Майло го биваше в лова на патици — каза Джеймс, загледан над водата.

Сякаш ме прониза ток и дишането ми се ускори. С периферното си зрение видях, че очилата на Бен се завъртат към мен, за да се спрат върху Джеймс.

— Винаги скачаше пръв и започваше да стреля, преди другите да успеят да гръмнат — каза Джеймс. — Спомняте ли си? Може ли да се има доверие на такъв човек? Много го биваше обаче с градската управа, а и с Агенцията за защита на околната среда. Той подготви онази строителна площадка, но очевидно се забърка твърде надълбоко.

Зад нас се чуваше шумът на пикапа на Бъки по трасето на някогашната линия за вагонетки — връщаше се от обора на патиците.

— Както и да е — рече Джеймс, — ще запазя важното съобщение за довечера. Искам да присъстват и семействата, защото то засяга всички.

— И тримата ще бъдете доволни — продължи той и сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите.

— Поне би трябвало да сте доволни. Но исках първо да разчистя тая работа с Майло от пътя ни. Всички направихте необходимото да спомогнете за проекта, но това ви е работата. А и честно казано, един от вас изигра по-важна роля от останалите, за да стартира финансирането…

В далечината се чу граченето на патиците. Джеймс взе пушката си, изправи се, останалите го последвахме. Ако получех дела на Майло в тази сделка, това щеше да реши всичките ми финансови проблеми. Да изплатя ипотеката на къщата. Кредитните ми карти. Да се сдобия с реални пари, които щяха само да се множат и множат. Щях да мога да харча, без да се замислям и без да мисля колко харчи Джесика. Тя щеше да получи възможност да построи къщата си. Можеше да започне още на следващия ден. Дори половината от дела на Майло щеше да ме върне отново на кормилото.

Ръсел започна да призовава с подсвирване ятото патици, но те се отклониха, преди да прелетят над нас.

— Дръж това куче на място — рече Джеймс и се наведе напред, за да може да се намръщи на Ръсел.

Ръсел затисна с тяло кучето и засвири с все сила, бузите му се издуваха като червени балони, свиреше подир отлитащото ято. Една от патиците се отклони и направи кръг, приближавайки към нас.

— Тейн, ти я отстреляй — каза Джеймс.

Усетих, че бях затаил дъх. Беше зеленоглав едър мъжкар. Той изкряка и разпери криле. Краката му се спуснаха като колесник на самолет, кацна и се заклати върху водата, носен от течението. Беше съвсем лесна мишена.

Стрелях. Втори път. Трети път — бързо. Патокът зави, няколко пера отхвърчаха и паднаха във водата, но той запляска с криле като обезумял, крякаше с все сила и излетя, изчезвайки зад обраслия с дървета хребет отвъд блатото.

— И така — рече Джеймс, който седна отново на пейката, вперил поглед към езерото, — реших да дам дела на Майло на Скот.