Страшният съд

46

Кръвта бе тъмночервена. От рана в гърдите. Осветих с фенерчето сплетения храсталак. Тънки сенчици потрепнаха, свиха се, уголемиха се, след това се стопиха в нощта. Нищо.

— Стой тук — прошепнах й аз.

Очаквах някакво възражение, но тя просто стисна устни и кимна.

С пушката в дясната си ръка и с фенерчето в лявата бавно пропълзях в гъсталака от тръни и клони. Открих на едно място пръски кръв, после — още. Лъчът на фенерчето на Джесика мина над главата ми и покрай мен, сякаш и тя търсеше откъм началото на шубрака. Сърцето ми биеше силно и дишах ускорено в неравно стакато. Спирах при всички пръски, пронизвах мрака с лъча на фенерчето, търсех проснатия силует на мъж, който дебне, или дори може би е застинал в мъртвешка поза.

Бях в самия център на шубрака, под малкия покров на една задушена от храсталаците ябълка, когато видях нещо, което ме накара да задишам ускорено. Яйцевиден отпечатък на човешко тяло в калта. Навсякъде — кръв. Блестяща локвичка на дъното — достатъчно дълбока, за да натопя пръсти в нея. Проверих температурата й. Засвятках с фенерчето около себе си, въртях се по задник, ритах лианите и къпинака, които се бяха впили в краката ми.

Дъхът ми излизаше на големи бели облачета. Устата ми бе съвсем пресъхнала. Той бе тук. Някъде тук. Може би само на метър-два от мен в мрака. Потреперих и отново очертах кръг с лъча на фенерчето и този път го спрях върху изкривения ствол на старо, паднало и гниещо дърво. Под него течеше малко поточе и чух лекото му ромолене. Вдигнах пушката, облегнах се на дънера на ябълката и щателно огледах с фенерчето всеки сантиметър от храсталака, очаквайки Бен да изскочи от него като пъдпъдък.

След като изминаха цели пет минути, коленичих отново и поех към гниещото дърво. Едва докоснах меката му, влажна страна с кокалчетата на пръстите си и в следващия миг от храсталака изскочи нещо с трясък. Обърнах си мигом и видях силуета му — залиташе. Беше се изправил и се мъчеше да слезе по склона. Беше се върнал обратно по следите си и ме бе чакал да го отмина. И сега бе най-добрата му възможност да се опита да избяга. Аз бях в капана на гъстия шубрак и нямах никаква възможност да се прицеля.

Останах приклекнал и бавно запълзях назад — натам, откъдето бях дошъл. Не можех да греша за местоположението на Бен — шумът от борбата му с храстите изпълваше нощния въздух, а и той започна да реве и да вие като обезумял. Наближаваше блатото и трябваше да предприема нещо. Пробих си път в шубрака и хукнах надолу по пътеката.

Корени и клони се блъскаха в лицето ми и някъде по пътя изпуснах фенерчето. Улових здраво пушката и продължих. Ако успееше да ме изпревари по пътеката до езерото, можеше да стигне и до пътя. Спомних си за колата, която бе преминала преди малко по него.

Но въпреки че имаше първоначална преднина, с това кървене Бен не можеше да се мери с моята сила. Сведох глава надолу и се втурнах през храсталака. Чух Бен да излиза от него.

Бях твърде надалеч. Никога нямаше да го стигна.

Точно тогава чух трясъка — като от удар с бейзболна бухалка — и неговия писък. Джесика също изпищя. Чух нещо да пада с плясък в благото и се затичах още по-силно.

Пет секунди по-късно излязох от шубрака. Джесика бе там — коленичила в калта, насочила фенерчето си към пътеката и залитащия силует на Бен. Вдигнах пушката, затаих дъх, насочих червената точица в средата на трупа му и стрелях. Той падна, понечи да се надигне, преди да се строполи възнак върху пътечката и да се изтърколи в блатото. Хукнах с все сила.

Когато стигнах до него, крайниците му бяха неподвижни. Само гърдите му се издигаха и спадаха. Косата му, както и дрехите, беше пропита от калта и кръвта. Очите му бяха изсветлели и ме гледаха, изпълнени с ужас. Заблестяха на лунната светлина. Сълзи.

— Уцелих го — рече задъхана Джесика зад мен.

В лъча на моето фенерче попадна нейното. Ръбовете му бяха окървавени, изцапани с червена плът и мръсни руси коси.

Приближих. Черепът на Бен бе сцепен от удара с фенерчето и по лицето му се стичаше кръв. Ръцете му притискаха ребрата долу вдясно. Между пръстите му бликаше тъмна кръв, която се стичаше към водата.

— Боже мой! — рече той с гъргорещ, истеричен тон.

Изхлипа. Звук на издишване, примесено със слуз и сополи.

— Ти си ми приятел — рече едва разбираемо.

Вече стоях на не повече от метър и половина от него, дулото на пушката ми сочеше средата на гръдния му кош. То затрепери първо леко, а после — по-силно. Фокусът ми се размаза и потрепнах, захлипах заедно с него.

Не знам колко време стоях там, преди да усетя, че и тя бе дошла до мен. Улови ме за ръката.

— Направи го — рече тя и стисна до кокал.

Поклатих глава и призовах Господа.

След това дръпнах спусъка.