Страшният съд

49

Седим известно време в мълчание, след което той пита дали мога да говоря за онова, което смятам, че се е случило.

— Нищо. Това само показва какъв тъпанар беше той — казвам и поклащам глава. — Ядосах й се много. Да отиде там ей така. Даже същата вечер се прибрах у дома, за да я изненадам. Томи си седеше с приятелчетата и гледаха „Клането с моторни резачки в Тексас“ или нещо подобно, а Ейми говореше по телефона с гаджето си. Попитах го къде е майка му и той ме погледна с празен поглед. Но човек трябваше да се възхити на самообладанието й.

— Тя не се прибра у дома, така ли? — пита психарят.

— Аз й бях казал какъв е най-лесният начин да се отървем от „Кон Трак“.

— Върна ли се у дома? — пита той.

— Разбира се.

— Кога?

— Нека просто кажем, че не прекара нощта там — казвам. — Рекох ти, че е виновна, но нямах това предвид. Не и онова, което си мислиш.

— Какво си мисля? — пита той.

— Виждам изражението ти.

— Не е ли възможно да си въобразяваш?

— Тя ми каза какво имал предвид с думите „да се подслади сделката“ — отвръщам. — Защо ще ми казва, ако е извършила нещо? Няма логика. А ти защо изглеждаш така?

— Как?

— Като вмирисана риба или нещо подобно.

— Ти какво смяташ, че става тук, а?

— Защо не ни спестиш малко време и не ме осветлиш по въпроса? — казвам и се навеждам напред. — Или просто нямаш представа какво е станало?

Той свива дебелите си устни, кимва и казва:

— Как се чувстваш сам?

— Добре.

— Мислех си, че тя ти липсва.

— Тя. Тя. Тя. Да не смяташ, че страдам по изгубената любов или някакви подобни глупости?

— Няма нищо лошо в това човек да си признае страха, че е останал сам — казва той. — Повечето хора го изпитваме.

— Не, чувствам се съвсем добре.

— Хубаво — казва той, надува бузи и издишва поетия въздух. — Дай да сменим темата.

— О, не. Остави ме да говоря колко ми липсва тя — казвам и стискам силно ръце. — Действа пречистващо.

Той свежда глава, поглежда ме над рамките на очилата си, чака ме да млъкна, преди да рече:

— Каза, че изминали два дни, преди Бъки да открие колата на Бен. Дали нещо го е навело към нея?

— Кой, аз ли?

— Бремето е прекалено — казва той, — да постъпиш така с приятеля си.

— Искаш да кажеш, че съм искал да ме заловят ли? — питам и зяпвам при нелепостта на предположението му.

— Не е ли възможно?

— Повярвай ми, това няма нищо общо с мен.

Винаги съм смятал, че залата за заседанията на борда на една компания е място за флангови маневри, обвинения, предателства и отстъпления. Необходимо е да държиш господстваща височина. Както и съюзници. Заседателната зала на „Кинг Корп“ бе на третия етаж, в нея имаше дълга тъмна маса, редица прозорци около нея, стативи с макети на различни проекти в страната. Търговски център. Административна сграда. Хотел. Скици с туш и цветни мастила с фон от яркозелени дървета и красиви хора, които обикновено сочат към забележителното здание.

Майк Алън дойде да ме посрещне, което само по себе си никога не е добра новина. Председателят на борда не ходи на крака при изпълнителния директор по-често, отколкото директорът на училище влиза в часа на някой учител. Срещнахме се в заседателната зала. Предложих му кафе, но той вдигна хартиена си чаша с капак и поклати отрицателно глава.

— Сядай.

Аз обаче отидох и си налях чаша кафе от машината на бюфета. Отпих глътка, облегнах се назад на стола си и му се усмихнах.

— Знаеш защо съм тук — рече той.

— Щатът Ню Йорк не е лесно място да се прави бизнес — отвърнах. — Знаеш ли, че имахме възможността да построим пристанището на „Саут стрийт“? Но нали познаваш Джеймс? Той никога не пожела да играе комбина с онези типове.

— Ти обаче го правиш.

Оставих чашата си на масата и се наведох напред.

— Майк, това е част от цената да правиш бизнес. Всички тук знаят това. Когато не го направиш… какво мислиш се случи с Джеймс? С Майло?

— Отправиха ли ти заплахи?

— Мислех си, че не искаше да узнаеш за всичко това — рекох. — „Просто довърши строежа“. Това ми каза.

— Чух, че колите на двамина инженери били откраднати миналата седмица от строежа — рече той. — Вече изоставаме от графика с двайсет и четири дни. Вчера ми казаха, че ако това продължава, строежът може да се забави с две години. Няма нужда да ти обяснявам какви са лихвите върху два милиарда долара за две години.

— Кой ти каза за забавяне с две години? — попитах, направих гримаса и поклатих глава. — Някой инженер? Или банкер?

— Човек, който разбира от тези неща.

— Можеше да кажеш, че е Бен.

— Не играя такива игри — рече той, стисна чашата си и отвори капачето й с палец. — Имаме източване на средства в размерите на над двайсет процента.

— Морис — рекох.

Морис бе главният финансист на „Кинг Корп“.

— Аз го попитах, Тейн. Той не предложи сам тази информация.

— Мислиш ли, че щеше да научиш тези числа, ако Джеймс беше на моето място? — попитах. — Как, по дяволите, да ръководя тази компания, когато не мога да се доверя на хората, от които имам нужда?

— Не в това е въпросът, нали? — рече Майк. Отпи от кафето си и остави внимателно чашата. — Аз съм в най-неизгодната позиция от всички. Повярвай ми. Спомняш ли си онези вечери, които си правехме след мачовете на отбора на Сиракюзкия университет? Партито, което организирахме в „Грималди“ след мача с Небраска? Винаги съм бил най-големият ти поддръжник. Но тук става въпрос за бизнес.

— И какво означава това?

— Трябва да оправим нещата. Това не може да продължава повече.

— Кое по-точно?

— Някои хора от борда настояват за промяна — рече Майк. — Времето изтича.

— Ами да направят промяна — казах и се изправих. — Давай. Назначи когото и да е от онези надути пуяци на мое място. Назначи Бен.

— Защо все повтаряш името на Бен? — попита той и склони глава на една страна.

— Защото той е шибаният проблем тук. Какво направи, за да помогне? Би трябвало да е там, на място, а не да се мотае тук. Казах ти да го уволниш. Ти каза „не“. И сега аз съм прецакан.

— Успокой се — рече той и протегна ръце с дланите надолу, сякаш щеше да левитира масата. След това ги обърна обратно. — Трябва да заработим по-добре. Това е. Положението ми е като на треньора на отбора. Ти какво правеше, когато треньорът ти крещеше? Напускаше ли?

— Нямам намерение да напускам, Майк — отвърнах. — Просто искам те да са наясно. Да ме уволняват, ако искат. Да видим какво ще спечелят от това.

Майк положи длани върху масата и впери поглед в чашата си.

— Тейн — рече той, — не си се въвлякъл в нещо, нали? Искам да кажа, че съм бил свидетел на подобни случаи. Но това е нещо, което трябва да поправим веднага. Нещо, което искам да поправя.

Вторачих се в него, докато не вдигна глава и не ме погледна с онези свои светлозелени очи. Той бе добър човек.

— Не, Майк.

Това го зарадва. Потупа ме по гърба, след което си припомнихме добре известните вдъхновяващи реплики на прочутия треньор Винс Ломбарди, а после той си тръгна и отлетя за Ню Йорк. Моят кабинет бе между заседателната зала и кабинета на Морис. Като минавах покрай кабинета си, забелязах, че секретарката ми не е зад писалището си. Спрях се и надникнах вътре. Дарлийн седеше зад компютъра ми.

— Какво правиш там?

Тя подскочи и положи длан върху гърдите си.

— Имахме проблеми със синхронизирането на твоя „Блекбъри“11 с компютъра. Стресна ме.

Прекосих стаята, дръпнах щепсела и изключих компютъра. Дарлийн се намръщи и отстъпи назад.

— Не искам никой да пипа компютъра ми — рекох и я изгледах свирепо, докато очите й не се напълниха със сълзи и не излезе тичешком от кабинета ми.

Затръшнах вратата зад себе си и поех направо към кабинета на Морис. Той имаше ниша, облицована с ламперия, висок таван и се намираше в дъното на коридора до стария кабинет на Джеймс. Ориенталски килим се простираше до писалището. Снимки в рамки, облегнати на настолна лампа. Невключена в мрежата кафемашина.

Зърнах някаква сянка.

Преглътнах и се извърнах, за да попитам секретарката на Джим къде е той. Тя отвърна, че при него имало някого. Почуках веднъж и влязох. Един от младите агенти по лизинга скочи на крака и аз задържах вратата отворена за него. Джим Морис запримига насреща ми.

Вперих поглед в него.

— Какво би искал да му кажа? — рече най-накрая той и отново запримига.

— Какво казваше винаги Джеймс? — рекох. — Да се спазва йерархията в управлението.

— Той каза, че искал да помогне.

— Мислиш, че това ще помогне? — повиших тон.

Той сведе поглед и поклати глава.

Издишах през носа и рекох:

— Получи ли сметката за допълнителните разходи от „Кон Трак?“

— Тъкмо щях да говоря с теб за тях. Това е…

— Плати я.

Джим сбърчи нос, за да повдигне очилата си по-нагоре. Взе сметката от купчината книжа в края на писалището си и ми я подаде, примигвайки.

— Знам за какво става дума — рекох. — Това е проект за два милиарда. В него сме заедно с „Кон Трак“, компания, за която между другото Джеймс ми бе казал, че е решил да използва. И съм решен това да стане. Доверявам се на преценката му, Джим, и съм сигурен, че ти — също.

— След три месеца ще трябва да дадем на банката отчет. Знаеш го — рече той. Веждите му затанцуваха бързо над рамките на очилата.

— Да не мислиш, че прекарвам цялото си време там, кацнал в някое чакало високо на дървото? — рекох. — Японците са готови да се включат, само някой да им смигне.

— Е — рече Джим и повдигна високо вежди, — радвам се, че мислиш за това.

— Така че плати сметката — рекох.

Излязох, замислен за тези пари, което пък ме накара да се помисля за Джони Г., тъй че не обръщах внимание на нищо, когато се качих в хамъра си, за да поема към хижата. Не забелязах колата на ФБР, докато не ме изпревари и ме засече.

Искаха да говорят с мен за Бен.