Страшният съд

7

— Не бяха мъжете, които ни изблъскаха от пътя — казвам. — Те трябва да са продължили. Бяха онези вещици от ФБР.

— Вещици ли? — пита психарят.

— Това ми е навик, останал от Джесика. Пред нея не можеш да кажеш „кучки“.

— Човек би нарекъл някоя неприятна жена кучка — казва той и свива дебелите си устни. — Но вещици… Това е нещо повече.

— Ами такива си бяха. Като участнички в цялата игра.

— Какво? Заговор ли?

— Не знам. Може би — съдба — отвръщам. — Вярваш ли в съдбата? Все едно е сценарий, а ние просто си четем репликите.

Той свежда поглед към ръцете си.

Без да вдига глава, казва:

— Смяташ ли, че знаеш какви са били репликите им?

— Разбира се. Огледай се.

Оглеждам празната стая. Флуоресцентни крушки светят ослепително. Една от тях примигва като умиращо насекомо. Стените са измазани със синя боя, прекалено синя — цвят, който никой не харесва.

— Тук човек има възможност да мисли доста — казвам.

— Разкажи ми за тях, за вещиците.

— Те са ни следили — казвам. — Мен и Бен. След случилото се с Майло, мисля, че са решили, че или ще бъдем следващите жертви, или следващите нападатели. И в двата случая бяхме близко до екшъна и те също са искали да бъдат наблизо.

Седях на задната седалка на колата заедно с Бен. Откараха ни до едно крайпътно ресторантче в малко градче на име Роскоу. И двамата бяхме мокри. Аз бях окървавен от раната на врата си.

Едната бе червенокоса. С бледа кожа. Без грим. Със зелени очи обаче, с онзи дълбок смарагдов цвят, доста хубави. Другата имаше ситно накъдрена сива коса, опъната назад толкова силно, колкото е възможно, стегната на малка конска опашка — досущ като опашката на катерица. Беше жилава и мускулеста като мъж. Имаше сиви очи и макар кожата й да имаше жълтеникав оттенък, човек можеше да види, че бе прекалено млада, за да е тъй побеляла косата й. Млада или не, имаше ядосаното изражение на жена, която е понесла някои тежки удари и може би поради това косата й бе побеляла.

Сепаретата бяха празни. Отдавна бе минал часът за вечеря. Единственият признак за живот бе изрусената сервитьорка с бяла престилка, която се опули като ни видя.

— Добре ли сте, бе хора? — попита сервитьорката и протегна врат, за да види раната ми, после докосна ръката ми.

— Само сме мокри и мръсни — каза накъдрената агентка и показа значката си. — Имате ли тук телефон, който мога да ползвам.

— Тук е единственото място на света, където клетъчните ви телефони не могат да работят — рече сервитьорката с известна гордост.

Посочи с ръка към задната част на заведението. Бен каза, че ще повика кола и я последва. Забелязах, че червенокосата е опръскана с кал, мокрите й дрехи прилепваха към тялото й. Отмахна кичур права червена коса от очите си и се представи като агент Лий. Седнахме в едно сепаре. Навън бурята продължаваше да вилнее. Светкавици. Гръмотевици. Плющящ дъжд.

Другата с накъдрената сива коса се върна, седна, изпухтя и рече:

— Пътните полицаи ще дойдат след четирийсет минути.

Сервитьорката наля кафе в чашите пред нас, огледа прогизналите ни и изпокъсани дрехи. Агент Лий ме попита дали искам нещо и аз поръчах кафе.

Бен се върна и каза:

— Поръчах лимузина. Казаха, че ще дойде до трийсет минути.

— По-бързо от пътната полиция — рече агентката с къдравата коса. — Бива си ги, няма що.

Агент Лий каза:

— Агент Руукс и аз сме от специалния отряд за борба с организираната престъпност. Мислим, че можем да ви помогнем. По-рано днес се занимавахме с Майло Питърман.

— Чухме по новините, че бил убит — рекох, взех една лъжичка и я завъртях между пръстите си.

— Майло е бил забелязан с Джони Г. в стриптийз клуб в Нюарк — рече агент Лий. — Тези хора не убиват просто някого и след това се оттеглят, в проект като вашия има твърде много пари. Ще се опитат да влязат във връзка с един от вас. Да ви изхвърлят по този начин от пътя е своего рода визитна картичка.

— Добре дошли в нашия квартал — каза агент Руукс.

— Те едва не ни убиха — рече Бен.

Агент Лий го изгледа безмълвно, след това каза:

— Бихме искали вие двамата да ни съобщите, ако се опитат да влязат във връзка с вас. Особено Джони Г.

— Стори ми се, че казахте, че вие искате да ни помогнете — подметнах.

— Можем да си помогнем взаимно — отвърна агент Лий.

— Трябва да говорите с Джеймс Кинг — рекох и глътнах малко кафе.

— Четох онази статия за Джеймс Кинг в „Ню Йорк таймс“ — каза тихо агент Лий. Плъзна две свои визитки по масата към нас. — За онази свобода, която дава на висшите си служители. Предполагам, че тъкмо вие сте хората, с които би трябвало да говорим.

— Ако някой друг, освен Джеймс може да говори, това ще е навярно Скот, синът му — рекох. — Може би трябва да се срещнете с него.

Агент Лий сви рамене, но продължи да ме гледа.

— Наречете го предчувствие. Но ние можем да ви помогнем, господин Коудър. Наблюдаваме Джон Гарет цяла година.

— Но това не помогна на Майло, нали? — рекох.

— Може би е бил част от проблема — намеси се агент Руукс. — Никога ли не сте чували, че човек трябва да се учи от грешките на другите? Вие ни помагате и ние ви помагаме. Току-що измъкнахме задника ви от горящата развалина, тъй че сте ни задължени, нали?

— Как да помогнем? — попита Бен, гледаше остро иззад стъклата на очилата си с телена рамка.

— Ние наричаме хора като вас „сътрудничещи свидетели“ — каза агент Лий.

Изсумтях.

— С подслушване? — попита Бен.

Агент Лий склони глава на една страна.

— Ние сме бизнесмени — рекох и се изправих. — Почтени бизнесмени. Майло не беше. Ето ви я сделката: вие си вършете работата, ние ще вършим нашата.

Агент Лий се прокашля, а агент Руукс каза:

— Не бяхте чак толкова почтени, когато приписахте онзи мерцедес кабриолет, който жена ви шофира, към бизнесразходите на компанията, нали?

Постарах се да запазя каменно изражение.

— Жена ми работи за корпорацията — рекох. — Можете да говорите със счетоводителя ми.

— Счетоводителят ли ви осигури онзи басейн? — попита агент Руукс с дяволите усмивка. — Онзи, облицованият с гранит, включително и стъпалата?

— Платил съм за него — отвърнах, преглъщайки малко жлъч.

— Попълнили сте чек за десет хиляди долара — каза Руукс и оголи зъби, жълтеещи също като кожата й. — А басейнът по поръчка струва сто и петдесет хиляди. Странно, нали? И същата компания, построила басейна, е получила поръчка за строителството на хотела на „Кинг Корп“ в Торонто.

Стомахът ми се сви, усетих погледа на Бен към мен. Джесика ме преследваше за този басейн и когато получих възможността да дам бетонджийската работа по хотела на която фирма си поискам, не можах да устоя на огромната отстъпка, която една от тях ми предложи за собствения ми басейн.

— Да не би да сме арестувани, или нещо такова? — попитах и мушнах ръце в джобовете си.

— Успокойте се, господин Коудър — каза агент Лий и се спогледа с партньорката си.

— Още не сте — рече Руукс и ми се ухили, пренебрегвайки погледа на Лий.

Погледнах едната, после — другата, и се усмихнах:

— Измокрени сте.

— От щатската полиция ще изискат показанията ви — каза агент Лий.

— Кажете им да се свържат с адвоката ми — отвърнах.

Бен се измъкна от сепарето без да ги поглежда, което повдигна духа ми. А след това с периферното си зрение зърнах, че поглежда към мен, след което взе една от визитките от масата и я мушна в джоба си. Никога не бях предполагал, че Бен може да постъпи така с мен и това ме нарани дълбоко, дълбоко.