Страшният съд

34

Бъки се събуди в два и половина сутринта. Все още бе дълбока нощ, но беше време да тръгва. Джуди, жена му, лежеше по гръб и продължаваше да стиска оръфано книжле с меки корици. Очилата й бяха стигнали някак си до нощното шкафче. Бъки обичаше да е на открито и спеше на отворен прозорец, докато температурите не спаднат под нулата. Тази октомврийска температура малко над нулата му допадаше най-много, но това не му попречи да отиде бързешком до топлите плочи на пода около печката.

След като стъкми огъня, се изми набързо, облече камуфлажните си дрехи и започна да чупи яйца в тигана. Приготви ги бъркани, след това опече шест наденички, докато не потъмняха. Трябваше да разбърква купа с овесени ядки, докато се готвеха другите неща, както и да свари кафе. Това бе достатъчно, за да се потисне миризмата на бор, с която бе просмукан домът им.

След като излезе на пътя, пое по разделителната линия, сигурен, че наоколо нямаше никого. Насочи се на север към голямото езеро. Бяха му необходими няколко дни, за да реши загадката. Никой не бе виждал Скот. Колата му бе изчезнала, но той никога не носеше пари в брой, а според един от познатите на Бъки помощник-шерифи, кредитните карти на Скот не били използвани.

Бъки познаваше всички приятели на Скот и, съдейки по тона им, бе сигурен, че никой не го бе виждал. Тогава отговорът му дойде изведнъж и той вече знаеше къде е отишъл Скот — така, както знаеше къде ще се скрие едно ранено животно. За Бъки невинаги бе нужно да вижда следите. Можеше само да огледа терена, течението на потока, някое дере, склон, или китка къпинак и да му стане ясна цялостната картина.

Лъчите на фаровете му пронизаха мъглата над залива и осветиха цяла армия от бели корпуси със сини покривала, които му заприличаха на шапки за баня. Повечето от лодките бяха върху трейлърите си, но някои просто бяха подпрени с блокчета. Съдове за развлечение, притежавани от юристи, лекари и архитекти от града. Но не всички хелинги в дока бяха празни. Имаше и неколцина, които също като Бъки караха лодките си до късна есен, за да се възползват от пасажите на океанската пъстърва. Този риболов бе уморителен и на студено. Не беше за новобранци.

Бъки мина покрай сградата от ръждясали ламарини и фаровете му пробиха мъглата надолу към дока. Неговата деветметрова яхта „Рийл ту рийл“ („Макара до макара“) я нямаше. Избелелите й сини вързала висяха отпуснати на коловете си. Не се усмихна, а присви малко очи и поглади дългите краища на мустаците си, докато реши коя лодка да вземе — спря се на тази на Франки Деното. Знаеше, че Франки крие ключовете си между възглавничките на капитанското място, а и беше човек, който винаги ще държи два пълни резервоара с бензин.

Бъки се обади и остави съобщение на телефонния секретар на Франки, след това отвърза рибарската лодка и скочи в нея. Лъхтящите двигатели изпълниха нощния въздух с дим. Мъглата бе достатъчно гъста, за да останат изпаренията около лодката, докато не излезе на широка вода в пристанището. Усещаше инстинктивно пространството около себе си, виждаше изплуващите срещу него навигационни светлини — цветни точици в мъглата. Започна да изпреварва дима от двигателите на лодката си, вдъхна мириса на море и риба, намали малко, докато минаваше покрай вълноломите, като се стремеше да се държи достатъчно далеч от кулите със зелени и червени светлини.

Извън пристанището имаше леко вълнение. Регулира хода на двигателите по най-добрия възможен начин, ала въпреки това пътуването до Канада щеше да бъде тежко. Беше изминал половината път, когато оранжевото кълбо на слънцето се появи над хоризонта откъм десния борд. Мъглата започна да се стопява и скоро виждаше около себе си само водата и небето, както и слабото слънце, което грееше върху лодката през високата омара.

Когато видя острова, лицето и ръцете му бяха изтръпнали, а виещата се тънка струйка дим потвърди подозренията му. В северната част на острова имаше заливче, към което водеше тесен проход, достатъчно дълбок, ако вдигнеш навреме винтовете на извънбордните двигатели. Бъки видя собствената си яхта и спря до нея от другата страна на малкия док. Върху едно възвишение под високите смърчове се бе сгушила хижа, от която се издигаше димът.

Бъки пое по криволичещата, покрита с борови иглички, пътека. На фона на светлината от едно от квадратните прозорчета зърна някакво лице и черното дуло на пушка. Когато стигна до хижата, се спря за миг на площадката пред входа, вслуша се и влезе. Скот вдигна глава от купата с изстинали овесени ядки и чашата кафе. Дванайсеткалибровата пушка бе опряна на мивката.

— Боже мой, не мога да повярвам, Бъки — рече Скот. — Затварям очи и ето го пак — да лежи там, плувнал в онази кръв.

Бъки отиде до печката, взе от окачалката й една нащърбена чаша, наля си чаша кафе и седна.

— Не си го направил ти, нали? — попита.

Беше се зарекъл да не пита, ала се оказа, че не можа да се сдържи. Въпросът сам изскочи от устата му.

Вторачен в очите на Скот, сам можеше да види отговора — ужасът при мисълта, че би могъл да нарани баща си.

— Колко пъти съм му казвал, че имаме нужда от по-сериозна охрана — рече Скот и удари с длан по масата. — Само Карл в офиса и толкоз, което е страхотно, освен ако Карл не поправя бойлера и някой смахнат тип не влезе през парадния вход с автомат узи в ръце.

Хм — продължи Скот и изпухтя в нещо като смях. — Ами хижата? Кой нямаше допуск чрез сканиране на ретината? Сигурно сто човека можеха да влязат безпрепятствено през портата и после да си заминат. Ако изобщо е заключена. Но той не искаше да чуе, Бък, и най-накрая го убиха. Разбира се, че ще го убият. Чудо е, че не го сториха по-рано.

— Те смятат, че ти си го направил.

— Защото избягах ли? — рече Скот и изгледа бесен Бъки. — Това е глупаво.

— И заради ножа ти.

— Глупаво — повтори Скот и поклати глава.

Бъки кимна.

— Убиха Майло, а сега и него — рече Скот. — Предположих, че аз ще съм следващият. Затова избягах от там. Не казах дори на Емили. Ще я оставят на мира, след като не знае нищо.

Господи, толкова време ти отне да ме откриеш. Май остаряваш, а?

Върху лицето на Скот се появи полуусмивка и Бък му се ухили в отговор.

— Не знам дали убийството наистина е дело на профсъюза — каза Бъки и върху лицето му отново се изписа униние.

— Бъки, ти знаеш, че не съм аз.

— Знам го.

Бъки сведе поглед към кафето си, отпи глътка. На дъното на чашата утайката се изви като вихрушка от чер дим, преди отново да се уталожи. Вдигна глава и заговори с тих и равен тон:

— Аз видях следите на мъжа през онази нощ. В снега. Обувки около 13 номер. Първото нещо, което си помислих, беше, че го е направил Тейн. Той трябваше да се срещне с баща ти и сметнах, че са останали до късно, след което той е излязъл да се поразходи. Когато видях какво е станало, вече знаех, че следите са били на убиеца на баща ти. Но снегът вече ги беше затрупал, а проклетите полицаи си бяха заврели главите в задниците.

— Тейн ли? — рече Скот.

Бъки го погледна.

— Той ми е като брат — додаде Скот.

— Случвали са се и по-смахнати неща — каза Бъки.

— Каза ли на полицията?

— Разбира се — отвърна Бъки. — Но те решиха, че се опитвам да те защитя.

Скот остана известно време безмълвен, вторачен в пода. След което попита:

— Какво ще правим, Бък?

— Ще бъда откровен — каза той. — Мисля си за това и ако той наистина го е направил…

— Може и да не е той, нали? Не мога да повярвам. А обувки 13 номер може да носи всеки.

— Възможно е — каза Бъки. — Но ако той го е направил, или ако по някакъв начин е обвързан с профсъюза, той ще допусне грешка.

— Не мога просто да стоя повече тук — рече Скот, скочи от мястото си и закрачи из хижата.

— Когато преследваш голям белоопашат елен — каза Бъки, без да изпуска Скот из очи, — колкото повече приближаваш, толкова по-предпазлив става той. А когато влезе в обхвата на пушката ти — знаеш това — ти просто спираш. Не помръдваш и едно мускулче. И тогава, когато решиш, че вече си го изтървал, той ще помръдне с ухо, или ще размаха опашка. И тогава го събаряш.

Бъки погледна през малкото квадратно прозорче. Небето вече бе изсивяло, облаците се носеха към Нова Англия.

— Не — рече Бъки и допи кафето си, — ние ще стоим неподвижни и ще наблюдаваме.

— Той ще се измъкне.