Страшният съд

66

Крачех из стаята. Излязох на разходка по улиците към Сентръл парк. По „Писателската алея“. Там, където се бях запознал с нея. Спрях пред фонтана „Бетесда“ и седнах, заслушан в съскането на водата, гледах един клошар да се тътри под моста с количката си. Трябва да бях опитал поне сто пъти да се свържа с нея по клетъчния й телефон, преди да се откажа и да поема обратно, замаян, към хотела.

Стаята бе празна.

Опитах да се свържа още няколко пъти. А когато телефонът звънна, го сграбчих така, че основата му падна и се строши върху пода. Беше Ейми, питаше кога ще се приберем, защото майка й получила лек удар. Бях толкова объркан, че я помолих да остане. Като си помислих за парите, които щяхме да спечелим от строежа, й предложих хиляда долара. Предложих й пет хиляди. Десет.

— Господин Коудър — рече тя и се разплака, — не мога да приема срещу никакви пари. Става дума за мама.

Оставих върху леглото бележка с текст „ОБАДИ МИ СЕ!!!“, след това взех кола до Титърбро, като непрекъснато набирах номера на клетъчния й телефон. Като видях каменното изражение на Франк, разбрах, че няма да летя със „Ситейшън“-а към дома. Обадих се в кабинета си на Дарлийн, за да й поръчам да ми уреди полет от Нюарк. Но ми отговори гласова поща. Жената на рецепцията ми каза, че Дарлийн си е заминала. И повече не работела там.

Качих се на самолета, платих с кредитна карта, а след това взех такси до дома. Когато минахме през портите, видях в празния парцел голям оранжев багер, кофата му се полюшваше и изхвърляше маси пръст. Усетих стягане в гърдите, остра болка, от която дъхът ми секна. Там беше и събърбънът на Бъки. И патрулка на щатската полиция.

Ейми чакаше пред вратата, мина покрай мен и се качи в колата си, без да обели и дума. Отидох до прозореца и ги видях да работят, без да обръщат внимание нито на къщата, нито на мен; разбрах, че не са видели таксито. Извиках Томи с треперещ глас, но не получих отговор. Беше долу и играеше на Xbox-а. Разроших му косата и го попитах дали мама се е обаждала. Отговори ми отрицателно, без да вдига глава. Издърпах щепсела на телевизора и му казах да дойде с мен. Веднага.

Помогна ми да напълним един куфар с дрехи. Докато затварях ципа му, той отиде до прозореца.

— Страхотно — рече. — Какво правят?

Погледнах навън. Машината гризеше основите.

— Хайде — казах и го улових за ръката.

— Мога ли да си взема Xbox-а?

— Имаш две секунди — отвърнах.

Той се втурна по стълбите, а аз влязох в спалнята ни и взех торбата с парите. Рушветът ни от проекта. Повечето от половин милион долара в брой бяха още там.

Качихме се в хамъра и потеглих рязко по алеята, като почти очаквах да видя полицейските светлини в огледалото за обратно виждане. Поех с Томи към къщата на майка ми. Сякаш имах тик — набирах номера на клетъчния си телефон, не получавах отговор, затварях го, за да го отворя отново след минута. Докато спирах на улицата, осъзнах, че не бях идвал да я видя почти година. От миналата Коледа.

Нищо не се бе променило. И никога нямаше да се промени. Едноетажна, бяла алуминиева кутия, притисната от редицата къщи, които се различаваха единствено по моделите автомобили, спрени пред тях.

Беше си у дома, сивата й коса — причесана назад, звукът на телевизора — твърде силен; тя чакаше края си. Ето го в ъгъла люлеещият се стол, който й бях купил. Пак отрупан с книги. Цветето й — отдавна изсъхнало. Най-сетне успях да угася телевизора. Тя ме изгледа намръщена от овехтялото си диванче.

— Имам нужда да погледаш Томи за малко, мамо — рекох.

— Къде е майка му? — попита тя, без да мигне, очите й бяха студени.

— Мамо, нуждая се от теб.

Брадичката й потрепери и очите й се напълниха със сълзи.

— Може да остане в твоята стая — рече тя. — Ела тук, Томи. Дай целувка на баба. Ето така. Занеси това в старата стая на баща си.

— А сега го включи.

Включих телевизора, улових Томи за ръка и поехме по коридора. Старата ми стая бе по-малка от гардероба ми в сегашната къща. Преместих няколко прашни спортни трофея от бюрото и сложих куфара върху него. Леглото все още бе застлано със старата тъмносиня покривка с логото на „Ню Йорк Джайънтс“, макар че изглеждаше още повече провиснало по средата. Томи притискаше спортен сак към гърдите си. Вътре бе Xbox-ът му.

— Няма да е за дълго — рекох и стиснах рамото му.

Той ме погледна и поклати глава.

— Не, тате.

— Не ми казвай „не“, синко. Не искам да правя това, но се налага.

— Къде е мама? — попита той, свел поглед към маратонките си и се разплака.

— Слушай — рекох, клекнах до него и го притеглих към себе си, притиснах го. — Не прави това. Ти си моето момче. Ти си моят малък мъж, нали?

Като спря да плаче, го сложих да седне на леглото и излязох. Прекосих всекидневната и влязох в стаята на родителите си, взех прашния телевизор от бюрото и го понесох покрай майка си, а кабелът му се влачеше между краката ми.

— Това е телевизорът на баща ти — рече гневно тя.

— О, трябва ли му? — рекох и й отвърнах със също тъй гневен поглед. — Бъди добра с Томи, мамо. По дяволите, имам нужда от това. Моля те.

— Къде е майка му? — попита тя, този път по-тихо и погледът й се стрелна към вратата.

— Ще ти се обадя, мамо.

Поставих телевизора в старата си стая и помогнах на Томи да включи Xbox-а си. Той ме помоли да изиграем „Ghost Recon“. Само една игра. Казах му, че съжалявам, целунах го по главата, разроших го и излязох. Взех от кухнята две хартиени торбички за покупки, отнесох ги в колата, напълних ги с половината пари. Много пари. Повече от двеста бона. Точно това подадох на мама, когато я помолих да бъде добра.

— Купи му някои неща, мамо — рекох. — За онази негова игра, ако иска. Някои дрехи.

— Да не си загазил? — попита тя, поглеждайки парите и повишавайки тон, за да надвика съдия Джуди от филма.

Погледнах към коридора и рекох тихо:

— Не знам, мамо. Може би.