Страшният съд

26

Не можах да спя. На следващата сутрин бе облачно и мрачно. Джесика стана и дойде с мен и през целия път до летището бъбри за онези колони на архитекта си. От светлозелен мрамор, над пет метра високи. Когато пилотът й подаде ръка да изкачи стълбичката на самолета, тя ме погледна с усмивка, от която през гърдите ми протече ток. По едно време самолетът взе да подскача и Джесика отвори бутилката си с вода, бръкна в чантичката си, извади нещо, лапна го и отпи вода. Като видя, че я гледам, рече:

— Ментолче.

Облегна се назад в коженото кресло и затвори усмихната очи.

Забравих това след всичките онези „Да, господине“, „Не, госпожо“ от страна на пилотите. Пилотите на Джеймс. Същото беше и с шофьора на лимузината, който ни чакаше с чадър, за да ни заслони от ситния дъждец. Имахме запазен апартамент в „Палас“ на авеню „Мадисън“. Оставих Джесика да се срещне с архитекта си, след което поех към офисите на „Голдман Сакс“.

Въведоха ме в чакалня с ориенталски килими, кристални лампи и тапицирани с тъмночервена кожа мебели. Една жена, облечена в костюм по поръчка, ми сервира кафе в порцеланова чашка. Сръбнах само две глътки и Марк Алън влезе от друга врата, ръкува се и седна до мен. Беше облечен в тъмен костюм с бяла риза и зелена вратовръзка, която отиваше на очите му. Оредяващата му руса коса бе причесана право назад. Острият му нос и немигащите очи му придаваха вид на граблива птица.

Майк не бе роден със сребърна лъжичка в уста, както се казва. Беше се издигнал в йерархията на UAW6, след което се бе заел с частен бизнес с неколцина инвеститори от Детройт с компания, занимаваща се с излизащите на мода автомобили SUV7.

След като разработил компанията си, я продал за цяло състояние. А сега беше в съветите на директорите на дузина големи фирми. Беше от онези мъже, които са запазили приятелски отношения с бившата си съпруга. А така се държеше и с всички останали. От портиера, който чистеше пода във фоайето, до мултимилиардера, с когото бяха дружки. Майк не само беше харесван, но и уважаван до момента, в който бихте могли да докажете, че не го заслужава.

— Всички скърбим — каза той, като сниши тона си и се наведе към мен. — Но имаме задължения по изпълнението на тази сделка. Прекалено много хора могат да се окажат засегнати. „Голдман“ трябва да продължат с първоначалното предлагане на акциите. Вече са ангажирани с това. Необходим ни е лидер и мисля, че точно ти си този човек. Познаваш компанията, знаеш от какво има нужда.

— И аз мисля така — рекох, тонът ми бе снишен като неговия, гледах върховете на обувките си и кимах, прехапвах устната си отвътре, за да не издам ликуването си.

— Знаеш, че той изгради компанията — както се казва от един багер и две лопати в началото. Този проект бе делото на живота му. Тъй че връщай се там и не се оставяй да те объркат. Трудна работа. Но виж, не мога да кажа, че сделката е приключена, ала бих могъл да река, че държа много на нея.

— Ами Скот? — попитах.

Зениците му се разшириха и отвърна:

— Не смятам, че той го е направил, но не можем да рискуваме със сроковете. Тази работа вече е задвижена. Мисля, че все пак ти си най-подходящият човек.

— Благодаря ти, Майк.

— Спомняш ли си, когато върна онази отразена топка и победихме отбора на флота? Ти я спаси и ние победихме. Хайде!

Майк ме прегърна през рамо, минахме през тясно мраморно фоайе и той ме въведе в дълга, с висок таван зала, в която доминираше махагонова маса и голяма скулптура от „Тифани“. Около масата седяха членовете на директорския съвет. Осемнайсет души. Повечето мъже, по-възрастни, облечени в закопчани догоре тъмни костюми.

Усмихнах им се и поех дълбоко дъх.

Бях уморен, но силен. Натъжен, но изпълнен със сила.

Въпреки шантавата ситуация, в която се намирах, това бе най-хубавият ми миг като човек.

Докато слизахме надолу, в асансьора се качиха още неколцина души, всички се отместваха безшумно, за да им направят място, забили погледи в пода. Когато вратите се отвориха към фоайето, аз излязох пръв и усетих вълната подире си. Някой ме настъпи по петата и като извърнах глава, се блъснах в някого. Достатъчно силно, за да усетя твърдостта на костта.

Инстинктивно посегнах да го уловя, да не падне, мрънках извинения, които мигновено секнаха, когато видях кой бе той. Сините очи на Бен бяха широко отворени, примигна иззад квадратните си очила. Върху дългия му черен шлифер блестяха капчици от дъжда. Него не го бяха чакали с чадър на входа.

— Какво правиш? — попитах.

— Бордът — отвърна и сви рамене. Устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Няма да отменят първоначалното предлагане на акции — рекох.

— Знам.

— Искат аз да поема управлението на „Кинг Корп“.

— Може би — отвърна той.

Опита се да ме заобиколи, но аз застанах пред него.

— Няма „може би“ — рекох. — В този момент го гласуват.

— Така ли ти казаха? — попита той. — Ще видим.

Поизправих се и го погледнах от горе на долу. Той прехапа устната си от вътрешната страна и се шмугна покрай мен.