Страшният съд

37

— Още ли го виждаш? — пита психарят.

— Нали тъкмо за това ми дават тези хапчета — казвам.

— Не, бих казал, че са повече заради депресията. Има ли хора, на които не си разказвал за това? Каза, че виждаш жена си. В килията си.

— Да, като затворя очи — отвръщам, затварям ги за миг да му покажа. — Но ти имаш предвид Джеймс, нали? Призраци.

— Така ли си помисли — че е призрак?

— Предполагам, че това ме е побъркало, а? — казвам.

— Така ли се чувстваш? — пита той.

Устните ми се свиват презрително.

— Вие — хората като теб — казвате, че съм луд. Какво обаче означава един етикет? Фикция. С помощта на парите човек може да създаде каквато си поиска фикция. „Моята жена проектира това крило на музея. А аз съм само един соло играч. Тя е блестяща колекционерка.“ Ей такива глупости. И всички ги приемат.

— Ти имаше ли фикция? — пита той.

Сплитам пръсти зад врата си и се облягам назад.

— Щастливата двойка. Като от роман на Хорейшо Алджър10…

Спускам стола напред с трясък и се навеждам над масата.

— Виждал съм умрели мъже, за Бога. Джони Г. ме държеше изкъсо. ФБР пък бяха пуснали Бъки на каишка да ме преследва като вълкодав.

— Интересен избор на думи.

— Кои? — питам и пак се облягам.

— Вълкодав.

— Защо? Защото ръцете ми са оцапани с кръв ли? — питам.

— Той наистина ли сътрудничеше на ФБР?

— Всички работеха заедно срещу мен — рекох. — Ето защо Бен трябваше да си отиде.

Той прелиства книжата си, зачита се намръщен в нещо, след това вдига глава и пита:

— Заедно значи? Всички? Това е нещо ново.

— Не и за мен.