Страшният съд

3

Казах, че Скот ме бе научил да ловувам, но при излетите ни с баща му именно Джеймс ме научи да убивам. Две седмици преди да умре, излязохме с един банкер — Барт Суинсън. Обикновено не участвах във финансовите аспекти на бизнеса, но Барт бе голям фен на колежанския футбол, който помнеше моите славни дни в Сиракюз. Джеймс бе решил, че няма да е лошо и аз да присъствам.

Утринната светлина бе слаба, но виждах облачетата от дъха на Джеймс във влажния, сутрешен въздух. Джеймс се прицели. Знаех, че търси с червената точка на лазерния си прицел мястото, където аортата се свърза със сърцето. Това бе перфектният изстрел.

Той пое дълбоко дъх и погали спусъка. Трофеят бе негов, ако поискаше, но вместо това той отпусна пръста и само леко сръга банкера в ребрата. Барт пое рязко дъх и завъртя своя „Рюгер“ калибър 300 в широка дъга и това сепна елена. Прехапах бузата си отвътре и примигнах при трясъка на изстрела. Еленът се строполи, но сетне скочи и хукна.

— Не улучи — рече Джеймс.

— Не — възрази Суинсън. — Той падна.

— Не можа да го убиеш с един изстрел — казах аз.

Бяхме се пременили с нови камуфлажни якета, панталони и шапки от „Кабела“, седяхме на тапицирани столове подредени покрай южната страна на чакало от европейски тип. Каменна кула четири на четири метра, седем метра висока, с кедров покрив и пропанов отоплител. Кулата се намираше в средата на люцернова нива, обрамчена от двете си страни със залесени склонове. Беше още рано за лов на елени, но „Каскейд“ бе четирийсет хиляди декара резерват, ограден с висока ограда, която ни даваше възможност да действаме по други правила.

Спуснахме се по стъпалата на кулата и отидохме на мястото, където бе паднал еленът. Люцерната бе обагрена от струя яркочервена кръв. Джеймс коленичи и откъсна едно листенце. Вдигна го на ранната сутрешна светлина и го помириса.

— Изстрел в корема — рече той.

Аз свих устни и поклатих глава.

— Какво? — рече Барт.

— Лоша работа — отвърнах.

— А аз пък си мислех, че тези пушкала ги свалят на място — рече Барт, като повдигна своята никелирана карабина калибър 300.

— Трябва да го улучиш точно — каза Джеймс, потупа го по гърба и додаде: — Не се безпокой, ще го намерим.

— Сигурен ли си? — попита Барт.

Той беше от Ню Йорк сити и това бе първият му елен.

— Искаш ли да извикам Бъки? — попитах.

— Не — отговори ми Джеймс. — Той показва на онези морски биолози от Харвард програмата си за зарибяването. А те все не могат да разберат как го прави.

— Онзи, който е построил хижата ли? — попита Барт. — Дето се запознах с него снощи; онзи, който върти това място?

— Той е най-добрият ловец, когото познавам — каза Джеймс. — Ловувал е в Русия, Южна Америка, Африка. Няма по-добър.

— А аз си помислих, че е строител.

— Той е всичко — рекох и поех в посоката, в която бе избягал еленът, наведох се да си откъсна и аз стрък от люцерната.

Закатерихме се по склона на един хълм през гъста група фиданки, обрасли с къпинак. Преди да стигнем до хребета на Барт му се наложи да спре и да се строполи на четири крака, за да си поеме дъх. Пред нас се простираше поле, пресечено от масивните стълбове на електропроводи.

Джеймс излезе иззад дърветата, наведе се над банкера и го потупа по гърба. Слънцето още не се бе вдигнало високо, но небето бе синьо. По изражението на Джеймс разбрах, че иска да продължа, затова тръгнах по кървавите следи, но същевременно се вслушвах и в думите на Джеймс.

— Тейн има план — каза той на Барт. — Ще можем да доставим стоманата си до края на седмицата.

— Сключили сте сделка с профсъюзите? — рече Барт и се ококори.

— Не — отвърна Джеймс, — ще ги заобиколим, или по-скоро май ще ги прегазим. Тейн се е сдобил с няколко вертолета „Сикорски“. Ще пренесем стоманата по въздуха.

— Ами… това е…

— Страхотна новина, нали? — рекох и се спрях, за да могат да ме настигнат, след което продължих по следата.

— Слушай — каза Джеймс и потупа силно банкера по гърба, — имам чувството, че твоите хора са готови да предявят искове за просрочените кредити, които имаме. Знам, че не вярват, че подобен грамаден проект може да бъде осъществен. Но при тези обстоятелства ние вече ще бъдем в графата „строителството е започнато“. Това ще привлече новите ни наематели. Синът ми Скот вече е подписал договори с „Хоум Депо“, „Джей Си Пени“, „Лорд & Тейлър“, „Съркит сити“, „Костко“ и „Таргет“. Вериги, които досега никога не са присъствали заедно на едно място.

— Най-големият проект за всички времена — рекох. — Всеки банкер от Лондон до Сингапур ще се реди на опашка пред вратата ни да ни финансира.

Стигнахме до далечния край на полето и погледнахме надолу в сумрачното, залесено дефиле. Вдигнах ръка.

— Ш-ш-ш-т.

Залегнах, улових Барт за яката и го примъкнах зад един дебел дъб. Мирисът на глинеста почва и гниещи листа изпълни въздуха.

— Той е ей там — рече шепнешком Джеймс. — Вдигни пушката си.

Барт вдигна непохватно приклада към рамото си. Ръцете му трепереха.

— Къде? — изсъска; гледаше над оптичния си мерник.

Джеймс надникна иззад дървото.

— От тази страна на потока — прошепна. — До онзи голям черен пън.

Барт кимна и насочи пушката си.

— Свали първо предпазителя — рече Джеймс и с едно рязко движение го стори вместо него.

Барт пак кимна. Джеймс вдигна собствената си пушка и се прицели. Видях го да дръпва спусъка в мига, в който Барт стреля. Еленът рухна, досущ като патенце на панаирджийско стрелбище. Джеймс свали пушката си до тялото, а Барт подскочи, закрещя и ни запрегръща, заплющя с длани по нашите.

— Мамка му! — рече Барт. — Направих го.

Ту вървяхме, ту се плъзгахме надолу по склона на дерето. Джеймс извади ловния си нож и разпра корема на животното. Барт пребледня и се извърна.

— Добър удар — рече Джеймс. — Голям ден за теб, Барт. Първи трофей и голяма нова сделка с „Кинг Корп“.

— Сделка ли?

— Решихме да ти дадем възможност да я сключиш — каза Джеймс. — Ти си най-голямата ни банкова връзка.

Джеймс отряза гърлото на елена, изхвърли вътрешностите му на земята. Отряза къс от черния дроб и го подаде на Барт.

— Първи елен — рече той. — Ще трябва да изядеш черния дроб.

— Два милиарда долара със сто пункта на LIBOR-a — рекох, уловил кокалестото рамо на банкера през якето му. LIBOR е лихвеният процент, който лондонските банки определят за заеми помежду си. Сто пункта означава едва около един процент.

Барт отмести поглед от кървавочервеното месо към Джеймс и изобрази нещо като смях.

— Това не мога да го направя.

Джеймс сви рамене, размаха месото и рече:

— Тогава си вън от играта. Но с това трябва да се справиш.

— Така ли се прави? — рече Барт и примигна насреща му. — Наистина ли?

— Всички го правят.

Барт взе парчето от него, гризна и потръпна.

— Цялото — рекох и го потупах по гърба. — Хайде.

Барт го лапна и преглътна, задави се, но все пак го глътна. Джеймс и аз се разсмяхме.

— Хайде сега — рече Джеймс, — няма да получиш сделката, но си имаш елена. Главата му ще изглежда страхотно над камината ти.

Джеймс улови единия заден крак на елена. Аз хванах другия и започнахме да го влачим нагоре по склона; под краката ни пращяха съчки. Барт седеше безмълвен и ни гледаше.

— Можем да сключим сделка — рече той и се запрепъва нагоре да ни стигне, като се улавяше за дънерите на младите дръвчета.

— Не, ти си извън играта — рече Джеймс и погледна назад.

Стигнахме до хребета, задъхани тежко. Джеймс погледна над полето към оранжевото зарево от изток и пое дълбоко дъх.

— Знаеш ли какво най-много обичам? — рече Джеймс и побутна с крак трупа на животното. — Момчетата на Бъки ще го очистят, ще го разфасоват както си знаят в магазина и след седмица ще се появи на масата, заедно с бутилка бордо.

— И защо съм извън играта? — попита Барт.

Джеймс погледна отново към небето, след това към Барт и рече:

— Защото аз ти дадох шанс, а ти не го поиска. Швейцарската банка ще го поеме и ще бъде доволна.

Джеймс разтърси ръката на Барт.

— Поздравления — рече той. — Бъки ще дойде да те вземе. Кажи му дали искаш главата да бъде препарирана. Той разполага със страхотен препаратор.

Джеймс се обърна и тръгна през полето, отдалечавайки се от нас.

— Джеймс — рече Барт с повишен тон. — Не мога да приема сто пункта над LIBOR-a. Никой не може. Виж, може би на двеста и петдесет ще се съглася.

Джеймс продължи да върви.

— Това е най-големият проект за търговски център в света — рекох. — Намира се на трийсет минути път от Ню Йорк сити и е наш. Ще стане.

— Вие, момчета, сте се разпрострели твърде много — рече Барт, с глас като звънче, насочен към гърба на Джеймс. — Всички го знаят много добре. Този проект се влачи вече три години. Заложили сте всички свои проекти. Включително и този резерват. Дължите и на други банки. Ако всички си поискат плащанията, „Кинг Корп“ може да потъне. Не можете да искате сто пункта над LIBOR-a при тази ситуация.

— Ще разберем това, когато се върнем в хижата — рекох аз.

— Джеймс, сделките просто не се сключват по този начин — извика Барт подире му.

— Когато той капитализира тази сделка — рекох тихо, но гласът ми се носеше ясен в утринната тишина, — всички останали наши проекти ще капнат като презрели круши. Щом си извън играта, знаеш какво ще стори той с теб. През следващите шест месеца ще рефинансира всеки проект, в който банката ти участва, и премията ти ще е толкова, колкото взема на месец мияч на чинии.

— Сто пункта е лудост, Джеймс — извика Барт. — Ще се превърна в посмешище.

Джеймс вече бе прекосил полето и изчезна в гората.

И изведнъж Барт хукна подире му. Аз се затичах, кикотейки се. Съчките под краката му пукаха, докато преследваше Джеймс в залесеното дере.

Когато го настигна, рече:

— Господи, как ли ще изглеждам в очите на другите?

— Като човек, който е изпреварил всички да направи удара — отвърна усмихнат Джеймс, който стигна върха на хълма и протегна ръка. — Сега изчакай Бъки за елена, а после ще се видим. Хайде, Тейн.

— Но няма да се обаждаш на UBS, нали?

— Нали сключихме сделка?

Барт кимна.

Джеймс пое през гората с темпо, от което се задъхах, вървеше с едра крачка, докато не стигнахме до моста. Отвъд водата, издигаща се от мъглата, хижата приличаше на заспал великан.

— Погледни хубаво — рече Джеймс. Сложи ръка върху рамото ми и го стисна леко. — Семейството. В крайна сметка нали именно за това става дума.