Мъжът разтърка очи, за да прогони съня. Повдигна облегалката на седалката си и отмахна тънкото одеяло на авиолиниите, след това погледна през прозорчето. Перестите облаци отстъпиха място на тучните зелени хълмове около Милано. Напомниха му на Катскилс.
Вече в терминала на летището потърси някакъв знак. Мъжът, който го очакваше, бе всъщност още хлапак. С дълга тъмна коса, пригладена зад ушите, с тъмно кожено палто и закопчана до горе светлозелена риза под него. Говореше английски и докато пътуваха на север към Комо, двамата пушиха като комини, а момчето му каза каквото знаеше.
— Тя купува двореца Апуци преди две години. Седем милиона. Сега се казва „Черна дупка“. Стар дворец. Един ден — много хубав.
— Защо бе, мамка му? — попита мъжът.
Момчето сбърчи чело.
— Защо? — заговори по-бавно мъжът. — Защо „Черна дупка?“
— Като паяк — каза младежът и закима на мъжа да го разбере. — Всичко влиза. Нищо не излиза.
— Паяк?
— Паешка дупка. Черна дупка — обясни момчето, сви рамене и запали нова цигара. — Много пратки. Много доставки. Храна. Мебели. Дрехи. Бижута. Дори коли. Много, много пари. Но нищо не излиза. Няма хора. Няма боклук. Няма нищо.
— Какво, по дяволите…
Момчето сви рамене.
— Голямо. Много голямо място. Ще видиш.
Когато пътят от Милано се раздвои в южния край на езерото, те поеха надясно, към град Комо. Слънцето се показа. Тесни улички. Стари каменни сгради. Църкви. Магазини. Мъже с костюми, покачени на скутери „Веспа“. Хлапета с шарени маратонки. Кучета, щъкащи между колите с наведени глави. Криволичиха и завиваха безброй пъти, докато най-сетне не излязоха при езерото, сгушено между древните планини. Пирсовете навлизаха в блещукащата вода, за да приемат туристическите корабчета, класически моторници „Крис-Крафт“, тук-там и по някоя съвременна състезателна лодка.
От източната страна на езерото имаше само един път, който се виеше по стръмните склонове на хълмовете. Долу, между пътя и водата, сгушени сред стари дървета, бяха каменните резиденции от една друга епоха. Дворецът Апуци бе заобиколен с бяла каменна стена. Досущ като самия дворец, стената бе нащърбена и стара, с почернели фуги, с посивяло лице. Впечатляваща, но само от разстояние. Величествена.
Когато минаха през големите железни порти, мъжът забеляза мокрите бурени, изгнилите черчевета на прозорците, напуканите стъкла, липсващите керемиди на покрива, тъмнозелената плесен, която се издигаше от земята, за да зацапа изкривените жалузи. Спряха върху калдъръмената кръгла алея и се изкачиха по каменните стъпала. Вратите бяха с ръждясали панти, толкова изгнили, че през някои от дупките в дъските можеше да се погледне вътре.
Излязоха навън и мъжът побутна момчето и протегна ръка.
— О, да — каза младежът, бръкна в джоба си и извади малък автоматичен нож. — Ето.
Мъжът го отвори, обръсна няколко косъмчета от опакото на дланта си, след това го затвори и го прибра в джоба си, без да изважда ръката си. Докато обикаляха сградата, мъжът спря пред пристроения гараж за десет коли. Автомобилите вътре бяха в три редици, покрити с прах. Мерцедеси, волво, поршета. Едно бентли. Той сви устни, сякаш да подсвирне.
В задната част имаше каскада от тераси, които се спускаха досами водата. Боядисани на ивици прогнили пилони (боята отдавна бе избеляла) поддържаха скелета на дока. Храстите бяха занемарени и израсли прекалено, а басейнът бе празен, ако не се броят няколкото сантиметра тиня на дъното му. Погледнаха нагоре към двореца. Две триетажни крила се простираха от двете страни на главната сграда. Единственият признак, че са обитаеми, бяха натрупаните кашони и мебели, които се виждаха през много от прозорците.
Момчето го отведе до една заключена врата, но когато мъжът я бутна с длан, тя поддаде навътре.
— Мамка му — рече той и я ритна.
Когато влязоха вътре, той сбърчи нос.
— Подушваш ли?
Младежът ощипа носа си и извъртя очи.
— Като от някакво мъртво животно или нещо такова — рече мъжът и закри с длан лицето си.
Помещението бе пълно с кашони, които се издигаха наполовина до високия пет метра таван.
— Вижте — рече момчето и прокара длан по ръба на един от големите кашони. — „Събзиро“17 си го бива, нали?
Мъжът се зазяпа в кашоните. Китайски порцелан. Кристални статуетки от Лалик. Неща като тези струваха цяло състояние, ако можеш да ги разтовариш в Нюарк.
Имаше електроника, домакински уреди, мебели, куфари, дрехи. Всичко — ново, в неотворени кашони. Проправиха си път в лабиринта от тесни пътечки, който напомни на мъжа уличките, по които бяха криволичили на път за насам. Една по-малка стая бе цялата пълна с обувки и дамски чанти. Прада. Гучи. Луи Вюитон. Дори на него му бяха известни тези марки. Друга стая бе пълна догоре с кашони храна, повечето консерви. Праскови. Спагети. Супи. Пудинги.
— Какво бе, мамка му… — възкликна мъжът.
Колкото по-навътре навлизаха в двореца, толкова по-силна ставаше миризмата. Мъжът вдигна ръкава към лицето си и притисна силно ръка към носа си.
Една врата водеше към стълбище, спускащо се в сутерена. Миризмата, която се носеше откъм него, бе ужасна. Мъжът надникна през вратата и започна да повръща, отстъпи назад и блъсна момчето.
Тръгнаха назад, завиха зад един ъгъл и се озоваха пред импозантно виещо се стълбище, което водеше към горните етажи. По средата на избелелия зелен килим имаше следа от някаква мръсотия и те тръгнаха по нея. Горе имаше по-малко кашони, но стаите бяха неприветливи, претъпкани с прашни мебели и напомниха на мъжа за тавана на баба му в Хауърд Бийч.
Към края на коридора спалните от двете му страни бяха претъпкани с търговски каталози и вестници. Приличаше на пункт за приемане на вторични суровини, купчините се изливаха навън, в коридора, а пътеката, която вървеше между тях, очевидно водеше до апартамента на собственика.
Тук миризмата се засили още, но бе по-различна от онази в сутерена. Това бе миризмата на човешко същество, кисела, остра, но не като миризмата на отходен канал долу. На мъжа му се стори, че чува някой да бръщолеви и извади ножа си. Сърцето му се разтуптя. Обстановката тук бе като във филм на ужасите.
Бутна момчето настрани и улови богато украсената дръжка на вратата.
Беше заключена.
Мяукащите, скимтящи звуци зад вратата ту се надигаха, ту утихваха, докато накрая съвсем спряха.
Той се отдръпна назад и ритна силно вратата. Тя се отвори, след това отново се върна към тях, а той успя само да зърне разчорлена коса и мръсен бял балдахин над леглото.
Джесика лежеше по гръб, кожата й бе пепелявобяла. Очите — изцъклени. Устните й потрепваха в екстаз. Косата й бе сплъстена и мръсна. Съсухрените й ръце бяха изпъстрени с паяжини от бледозелени вени и множество малки ранички. От едната й ръка висеше хероинова игла. Костеливите пръсти риеха едва-едва върху мръсния чаршаф.
Мъжът издиша през устата си и пристъпи към леглото. Постави едната си длан върху челото й, после я плъзна надолу към шията й. Сънната артерия бълваше кръв. Очите й се извъртяха нагоре и тя се усмихна. Това накара мъжа да се огледа за нещо тежко, с което да размаже лицето й, но докато грабне мраморната лампа от писалището, тя бе вече мъртва.