Страшният съд

31

— Точно тогава разбрах, че говори сериозно — казвам.

— Не го ли знаеше и преди?

— Виж, в университета ние бяхме като братя — казвам. — Да, после малко се поотчуждихме. Съпругите ни не се разбираха. А и човек се ангажира с деца и прочее.

— Но той е бил и заплаха — казва психарят.

Свивам рамене и продължавам:

— Човек не сваля жената на приятеля си. Но като си мисля сега, след като си извършил нещо, което аз сторих с Джеймс, разбираш, че няма повече какво да губиш. Какво значение има в крайна сметка? Дали ще получиш една или хиляда доживотни присъди?

— Всеки път, когато си извършвал престъпление, си рискувал — казва той, — и вероятността да те заловят е ставала все по-голяма. Трябва да си бил наясно с това.

— Така ли?

— Не го ли знаеше?

— Беше същото, като си тръгнахме онази вечер от благотворителната вечер с Джони П, сякаш можехме да направим каквото си поискаме, а ако не направиш онова, което искаш, защо тогава те има? Това каза Джесика и аз си мислех, че е права. Човек трябва да живее.

Ние получихме онези самолети — продължих, взрян през прозореца, а мислите ми се носеха в сивото небе, улавяйки чувството на свобода. — Дори когато бяхме вече замесени, можехме да идем където си поискаме, да правим каквото си поискаме. Все едно бяхме богове. На връх Олимп. Над облаците. Правехме го, защото го можехме.

Поглеждам опърпания жълт пуловер; към раздърпаните краища на яката му; към десеткаратовия златен пръстен, и казвам:

— Нали разбираш, така живеят хората. Кинозвездите и милиардерите. Всички останали на света са затънали във вонята, пълзят и се борят за трохите хляб.

Като дете винаги рисувах водата с яркосиня боичка — цвят, който не бях виждал, докато не посетих Бермуда. И скалите — също, огромните вулканични скали, като на детска рисунка. Чисто черни. Прогнозата за времето в Сиракюз беше за седмица с облаци, студ и дъжд и Джесика каза:

— Хайде да се махаме от тук.

Уговори Ейми да гледа Томи три дни, за да не пропуска училище, след което резервира апартамент в „Коръл бийч клъб“. Отлетяхме за там, само двамата, все едно отивахме да пием по кафе. Каза, че и двамата сме имали нужда да се махнем и беше права.

Когато кацнеш на някой остров с големия частен самолет, хората се разтичват да те обслужат. Отварят ти вратите, за да влезеш. Създава се една забързана атмосфера, хората се трудят непрестанно, дори когато хвърлят крадешком погледи към теб и красивата ти жена.

До клуба ни отведе лимузина. Спряхме за минута на терасата, да вдишаме мириса на живи растения и соления ветрец, който се носеше от морето. Розовият плаж блестеше под яркото слънце, в клоните на дърветата чуруликаха птички. Далеч над водата бяла граблива птица с разперена като хвърчило опашка се спусна от стотина метра височина и се гмурна с плясък.

Когато се качихме в стаята си, багажът ни вече бе там — отворен — и ни чакаше. Бризът къдреше прозрачните бели завеси, които галеха ръба на голямото легло, което, помислих си, бихме могли да използваме веднага. Но Джесика искаше да излезе на слънце и ме отблъсна с обещание за нещо по-специално вечерта.

Тъй и не разбрах какво щеше да бъде то, но целият следобед на плажа я зяпах в онези нейни бели бикини, досущ като двамата тийнейджъри, които ходеха непрекъснато напред-назад по брега.

— Това е второто ми любимо място на света — рече тя сънливо.

— А кое е първото?

— Знаеш, че обичам Комо. Искам някой ден да живея там. Италианците знаят как да живеят. Храната. Виното. Господи, как ми харесва там.

— Като приключим с проекта, ще отидем — рекох.

— Добре.

Тя заспа усмихната.

Аз се печах на слънцето и я гледах, докато не зърнах управителя на хотела, който прекосяваше плажа, облечен в синия си двуреден костюм, затъвайки с черните си мокасини „Гучи“ в пясъка. След като разбрах, че се е насочил към нас, се поизправих на шезлонга си и свалих слънчевите очила.

— Господин Коудър? — рече той с едва доловим британски акцент. — Много съжалявам, че ви безпокоя, сър, но изглежда ви търсят по спешност.

Изправих се с разтуптяно сърце и свит на топка стомах, помислих си, че ето, пак нещо ни се случи.

Джесика се събуди. Изправи се в седнало положение и ме погледна над рамките на слънчевите си очила. Гърбът й бе като вдървен.

Облякох ризата си и я закопчавах, подтичвайки до управителя по плажа; минахме покрай басейна и влязохме през стъклените врати. По средата на мраморното фоайе, до една висока бяла колона, имаше бамбукова масичка с телефон.

В ъгъла бръмчеше тихо машина за лед, един папагал цвъртеше увиснал с главата надолу в бронзовата си клетка до прозореца. Запуших едното си ухо и вдигнах слушалката

— Да вземеш да озаптиш шибаното си приятелче и то веднага!

Беше Джони Г. В първия миг изпитах облекчение и дадох знак на Джесика, която пресичаше задъхана фоайето, че всичко е наред.

— Боже мой, Джони. За какво става дума?

— За шибания ти съдружник. Той отстрани „Кон Трак“ от целия шибан проект. Ако не бяха ни наемели федералните заради тази история с Майло, щях да му… А ти си на шибания плаж, така ли?

— Виж какво — рекох с приглушен глас, като се питах как бе успял да ме открие, но знаех, че нямаше да го попитам, — оттук нищо не мога да направя. Ще се върна след два дни.

— Не, ти изглежда не си наясно как стават тези неща — рече Джони. — Сега работиш за мен. И не можеш да си ходиш на море по средата на всичко това. Вдигай си задника и се връщай, веднага.

— Веднага ли, казваш? — повиших тон, задъхах се и погледнах Джесика в очите. — Да не си мислиш, че ще ме стреснеш?

От другата страна настъпи мълчание. Чувах го как диша, слабото, носово хриптене.

— Имам един малък магнетофонен запис — рече накрая той. — Как онази твоя хитра курветина казва: „Не се безпокой, моят мъж ще се погрижи за Джеймс Кинг.“

И пак — шумно дишане. Джесика, палмата в голяма саксия и плетените мебели — всичко се размаза пред очите ми. Смехът на папагала долиташе някъде отдалеч.

— Ще се върна веднага щом мога — рекох.

— Хей, а как отиде там? — попита той.

— Имаме фирмен самолет.

— Аха — рече той, — и аз така подочух. Качвай си задника на фирмения самолет. Ще те взема от Титърбро лично.