Страшният съд

71

В Бингамтън имаше магазин за излишни вещи на армията и флота и друг — за домашни потреби малко по-надолу на същата улица. Бъки спря и си купи дълъг зелен шинел — офицерски, но с откъснати нашивки. От дебел вълнен плат, под който можеше да скрие пушка. В „Домашни потреби“ купи ножовка и десет инчова полукръгла пила. В колата изряза пластмасовия приклад на пушката си до ръкохватката и след това с пилата изглади ръбовете. Дулото бе достатъчно късо, специално пригодено за стрелба с куршуми по елени — късо и лесно за маневриране.

С ножа си сряза джоба, за да може да държи пушката под шинела, без да изглежда съмнителен. Излезе отново на магистралата и се обади на Джуди, да й каже, че няма да се прибере у дома.

— Намери ли го? — попита тя и се разплака в мига, в който вдигна слушалката.

Бъки не й отговори.

— О, Господи — изхлипа тя.

— Ще говорим, като се върна — рече той.

— Бъки, какво ще правиш?

— Ами онова, което мога — отвърна той. — А сега затварям.

Което и направи.

Поглади мустаците си и продължи пътя си в мълчание, като открехна малко прозорчето да влезе чист въздух, придържаше се към бързия трафик, но не искаше да го спрат пътните полицаи с оръжие в колата.

Стигна до големия град и намери място да паркира на улица, водеща откъм север към западния край на Сентръл парк. Остави пушката на пода пред задните седалки и намери дрогерия, където си купи карта. Взе и бутилка вода и сандвич с говеждо, толкоз жилав, че едва не повърна. Не беше сигурен дали се дължеше на говеждото или на вонята, която идваше изпод решетката на вентилационния отвор на метрото.

Качи се пак в колата и на светлината на лампичката на тавана прегледа картата. „Литературната алея“ бе адски обширно място. Беше дълга навярно над сто и петдесет метра. А може би двойно повече. По цялото й протежение от двете й страни се издигаха статуи. Знаеше, че Тейн бе споменал нещо за статуя, но не бе казал коя.

Нямаше какво да направи. Навлече големия шинел, зареди пет патрона в магазина на пушката и я мушна под пешовете на шинела. Напъха други пет патрона в десния си джоб и излезе на тротоара. Вече под уличната лампа, извади картата, за да се ориентира, след това се огледа и прескочи една ниска каменна стена. Искаше да се придържа към дърветата, все едно че се бе запътил натам да пусне една вода.

Беше мрачно и зловещо — с миризмата на дърветата и на листата, с шумоленето на миещите мечки, изкуственото осветление и бетонните сгради, които се извисяваха над голите дървета. Чу шума на водопад и се насочи натам, наслади се на чистия поток вода в центъра на един толкова гранясал град. Едва минаваше седем и той си позволи да поседне за минутка досами потока и да изрече молитва в памет на сина си.

Приближи към дългата колонада от брястове — по четири в дълбочина откъм запад. Точно там се натъкна на статуя, която го накара да спре отново.

Казваше се „Орли и плячка“.

Погледна бронзовите птици. Две от тях разкъсваха с ужасните си нокти полумъртвото тяло на дива коза. Тогава изрече втора молитва — помоли се на Бог да му помогне да стреля точно и да избие кучешките зъби на мъжа, който бе направил същото с неговите.

Според него алеята тръгваше от брега на езерцето, минаваше покрай големия фонтан и през тухлен тунел под пътя, след това имаше няколко стъпала покрай дълга колонада, около тринайсет метра широка, и свършваше до малка кръгла градинка, в която статуята на Шекспир гледаше отвисоко на по-нисшите човешки твари.

Бъки я обходи цялата, след което зае позиция някъде около средата й, по негова преценка. Крачеше напред-назад, от време на време обхождаше цялата алея, следвайки инстинктите си, които рядко го бяха подвеждали.