Страшният съд

68

Пийт гледаше Джони, който бе вторачен в телефона, но после се обърна към него и рече:

— Убий ги и двамата.

— За сто бона?

— Не заради шибаните пари — отвърна с отвращение Джони. — Вземи парите, ако можеш, но не искам тези двама тъпанари да се опитват да надхитрят федералните. Ще ги хванат и ще пропеят. Цялата тази работа е ужасна бъркотия.

— Жените винаги прецакват нещата — рече Пийт.

— Какво искаш да кажеш? — Очите на Джони светнаха.

— Нищо — рече Пийт. — Говоря за жените изобщо.

— Е, тази е умна — каза Джони, — тъй че не се прецаквай.

Джони взе телефона и понечи да набере някакъв номер, но пръстът му замръзна във въздуха.

— Хайде — рече. — Върви.

Докато затваряше вратата, Пийт го чу да набира. Излезе на улицата. Захладяваше. Пристегна коженото си палто и потупа пистолета 357-и калибър под мишницата си. Щеше да му е необходим пистолет за еднократна употреба и той знаеше къде да го намери. Зеленият му екскършън бе паркиран до тротоара и той се качи в него. „Ел Камино“-то беше в гараж в Патерсън. Двама глупави гватемалци я бяха докарали от Атланта с няколко крадени игрални автомата, които искали да поставят на един паркинг за камиони на междущатска магистрала 95.

Пийт изчака гаражистът да премести две коли, които блокираха ел каминото, след това седна в него и пое към моста „Джордж Вашингтон“. Имаше един тип в заложна къща на 117-а улица, който му дължеше услуга. В огледалцето за обратно виждане слънцето се топеше в кървавочервената вода под хоризонта от тъмни облаци. Пийт се загледа в него и едва не се удари в един грамаден камион влекач.

Мъжът в заложната къща му предложи да си избере между три пистолета. Единият имаше самоделен заглушител — цилиндър с косми и стъклена вата, боядисан в черно. Бе заварен към 380-калибровото дуло, затова той го отвори, за да вдигне дулото към светлината и да види шева на заварката. Изглеждаше добре, сглоби го отново и го сложи в торбичка, заедно с кутия патрони с кухи върхове.

Цената му бе два бона. Продавачът се съгласи на петстотин. Нелоша инвестиция. Знаеше, че за подобна работа Джони щеше да му възстанови половината от парите.

Погледна часовника си и разбра, че е време за порция ребърца. Имаше едно място на две пресечки от университетското градче на Колумбийския. Барбекю „Динозавър“. Пийт облиза раничката на устната си, помисли си дали си струваше да понесе болката от подправките за сметка на вкуса на месото, което само се свличаше от кокалите. Реши да приеме болката, паркира на улицата и се настани сам в едно сепаре, след което затъкна салфетката в яката на ризата си.

Мисълта, че ще убие кучката и глупавия й мъж го караше да се чувства гладен като вълк. Поръча голяма халба бира и специалитетът на заведението — печени ребърца.

— Изгладнял си, а? — погледна го сервитьорката.

— Адски си права.