Страшният съд

50

Бъки се събуди, но вместо птици, чу шум от коли. Лицето му се обтегна, а стомахът му се сви. Извърна очи към Джуди. Тя спеше гърбом към него и той стана внимателно от провисналото легло, избягвайки ъгъла на стария дюшек на райета, оголен от намачкалите се през нощта чаршафи. Дъските на пода на малката наета стая изскърцаха, усещаше с ходилата си процепите между грубо рендосаните дъски. В рамката на светложълтите завеси и процепена диагонално от пукнатината в стъклото на прозореца се виждаше „Мейн стрийт“.

Бъки се изми на малката мивка, след това се спусна по задното стълбище и излезе от рушащата се тухлена сграда. Духна в шепите си и прекоси настлания с чакъл паркинг, за да се качи в синия си събърбън. Взе клетъчния си телефон, набра номера на Бен, но пак се включи гласовата му поща.

— Бен — каза, след като чу сигнала, — Бък се обажда. Не знам какво ти се е случило, но обади ми се.

Затвори и се обади в офисите на „Кинг Корп“, за да потърси Бен, ала пак попадна на гласова поща. През останалата част от пътуването си, докато стигне до хижата, адреналинът в кръвта му се увеличаваше. Набра кода на страничния портал, откъдето влизаха колите с доставки. Не работеше.

Удари с юмрук металната кутия и се върна към крайезерния път, мина покрай развалините на къщата си и пое по дългия криволичещ път, който неопитните ловци трябваше да използват, за да стигнат до хижата. След като мина по моста, зави към служебния вход и влезе през кухнята. Когато го видя, сладкарката Робин пребледня като платно.

— Бъки?

— Къде е Адам?

Робин се поколеба, поглеждаше ту едната, ту другата ръка на Бъки.

— Мисля, че е във винарната изба.

— А Тейн? — попита Бъки.

— Не знам — отвърна тя. — Знам, че ще има гости тази вечер. Някакви политици. Ти… радвам се да те видя, Бъки.

— Аз — също — каза той, зави и се насочи към каменните стъпала, които водеха към хладната и суха изба.

Адам се бе навел над лавица с бурета и се опитваше да запуши някаква протекла канелка. Червеното вино изригна, изпръска го и изцапа дрехите му. Бъки грабна коркова тапа от по-високата лавица и изтръгна дървения чук от ръката на Адам. Удари канелката и я изби, след което я замени с корковата тапа и с един уверен удар запуши дупката. Адам вдигна глава, зяпнал, с ококорени зад кръглите очила очи. От розово лицето му стана червено, по-червено от винените петна по престилката, бялата фланелена риза и дънките му.

— Търся Бен — каза Бъки.

— Тейн не те е видял, нали? — попита бързешком Адам, бършейки пълните си ръце в престилката, покриваща издутия му корем.

— Къде е Бен? — попита повторно Бъки.

Устните на Адам се размърдаха, раздвижиха двойната му гуша. Но единственият звук, който издаваше, бе едва сдържан кикот.

— Трябваше да обърнеш онзи багер срещу него — каза Бъки, насочил показалец срещу Адам.

— Тогава щеше да разруши и моята къща — рече задавено Адам. — Трябваше да го направя, Бък. Той и без друго щеше да го стори.

— Нима мислиш, че аз бих постъпил така с теб? — рече Бъки и сбърчи чело.

Адам сведе поглед към пода.

— Бен — каза Бъки.

— Не съм го виждал от три дни, Бък — отвърна Адам, развърза престилката си, за да почисти разлялото се вино.

— А Тейн?

— Не знам кога ще дойде — каза Адам; говореше бързо и бършеше едновременно бурето. — Идва и си отива. Той върти всичко, Бък. Жена ми се върна в университета. Шест хиляди долара е таксата. Но без теб не е същото. И ловът не го бива. Тейн искаше прясно печено за хората на губернатора. Дори излязох по тъмно с моя уинчестър, но ми се наложи да прибягна до фризера. Тейн пък онази нощ ранил един едър самец до Западната хижа, но не могъл да го намери. Щеше да е от полза. Върна се целият изподран от храсталаците.

Адам продължи да попива виното. Бъки само го гледаше, докато не спря да бърше.

— Джеймс го няма — рече Бъки. — След това Скот. Сега Бен.

— Бен ли? — каза Адам, вперил поглед в прогизналата от вино престилка.

Бъки просто го гледаше. Адам бе свел поглед и пристъпваше от крак на крак, шляпайки в локвата вино.

— Ако го видиш или чуеш, ми се обади на клетъчния телефон — рече Бъки. — Някой ще излиза ли на лов тази сутрин?

— Не, чак следобед ще излязат някои от политиците — отвърна Адам.

— Добре — рече Бъки, вторачен в него, — чуй ме, аз ще мина по обиколния път. Ако Тейн се появи, обади ми се по клетъчния. Не искам неприятности.

— Бък — каза Адам, докато изстискваше престилката, — ами ако той разбере?

— Затова най-добре ми се обади — рече Бъки.

Адам преглътна, вдигна глава, но отново сведе поглед към пода.

Бъки се изкачи бързо по стълбите, вземаше ги през една, и скоро отпраши, вдигайки облак прах със събърбъна си. Трябваше да измине доста разстояние, ако Тейн бе решил този следобед да се насочи към някое от чакалата, изградени високо в дърветата. Излезе от шосето и пое към гората, към район, който наричаха „Горните полета“; колата се клатеше по коловозите на черния път, предпазният колан стягаше гърдите му. Беше нащрек и погледът му непрекъснато щъкаше насам-натам, но не търсеше дивеч, а някакви следи.

Излезе от високата трева и профуча покрай хамбара на гълъбите. Възнамеряваше да отиде до крайезерния път и да огледа макадамовото шосе около езерото на патиците, но когато събърбънът излезе на пътя, без да съзнава защо, зави наляво и колата се понесе по чакъла на шосето на хребета към Западната хижа.

Там го чакаше колата на Бен.