Страшният съд

28

— Кучешки ли?

— Онези, острите — отвръщам.

Гледам го и виждам объркването му, затова дърпам с палец и показалец устната си и прокарвам език по собствените си остри зъби.

— Като зъбите на куче — казвам.

— Това сега ли го измисли? — пита той. — Или си го помисли тогава.

— Тогава — отвръщам, — просто си го помислих. И очите й сякаш ставаха кривогледи.

— Значи така изглеждаше, когато ти заговори за Бен?

— Ще ти кажа кога друг път е изглеждала така — казвам и се взирам в решетките на прозореца и малката пукнатина в стъклото, която дотогава не бях забелязал. — Същата беше усмивката й и когато бяхме в присъствието на Джони Г., и той отвръщаше със същата усмивка.

— А ти ревнуваше?

— Не ставай глупав.

Той ме гледа, без да примигне, след което свежда поглед към папката си.

— Никога досега не си говорил за това, нали?

— Може би не.

— А кога сте били всички заедно?

— Нали знаеш как й казах, че онези типове от профсъюза няма да искат да сключат сделка с жена? И съм сигурен, че никога не са го правили. Но при нея, човече… тя просто можеше да ги разбие. Беше красиво момиче. Но ставаше въпрос за бизнес. Това е.

Поклащам глава. Скръствам ръце и се облягам назад, само на задните крака на стола. Мръсното стъкло блясва с някаква замътена светлина от слънцето, след това избледнява като потъмнял калай.

— Разкажи ми — казвай той, — за случаите, когато тримата сте били заедно.

Това бе вечерта, преди да ударим камбаната на „Уолстрийт“.

Имаше благотворителен бал в новия център на „Тайм Уорнър“. Присъстваха всички, които представляваха нещо в този град, и предполагам, че Джони Г. с политическите връзки, които имаше профсъюзът, бе един от тях. Две стъклени кули, които гледат към „Сентръл парк“. Петдесет и пет етажа високи. Новото място в Ню Йорк. Препълненият с лимузини „Кълъмбъс съркъл“, бели шатри за приемане на гостите, от фасадата на сградата до улицата. Вътре Cirque du Soleil изнасяше представление във високото четири етажа фоайе, мъже в смокинги режеха месото от животински бутове на тънки парченца и ги сервираха в чиниите със сребърни щипци.

Бяхме гости на Майк Алън и той ни запозна с всички големи играчи. Сивокоси мъже с играещите ролята на съпруги любовници, а някои — дори с оригиналите. Играчи, комбинатори, които впиваха погледи в Джесика досущ като комари в плътта. Пихме, ядохме, усмихвахме се, говорехме глупости, докато накрая не загубихме Майк в тълпата някъде около мястото, където режеха и раздаваха агнешко.

Над нас се виеше оцветеният от въртящите се прожектори дим. Един мим излетя от трапеца в пространството. Направи две салта и се гмурна като лебед. Виждаше се, че не може да стигне до следващата люлка. Сърцето ми се сви и чух другите около мен да ахкат и охкат, но той я улови със зъби.

Откъслечни аплодисменти надделяха над жуженето на хиляда души, които говореха за себе си. Джесика бе отметнала глава, оголила шията си и малката издутина на бюста си, която се подаваше над деколтето на вечерната й рокля от „Вера Уонг“. Косата й обрамчваше лицето, поддържана само от една шнола от черупката на костенурка.

Когато ме погледна и вдигна чашата си с шампанско, си спомних думите на Майк Алън: „страхотна жена“. Такава беше. Бях замаян и това се дължеше само отчасти на виното. Улових ръката й, притеглих я към себе си и я целунах по устните. Когато се отдръпнахме, видях Джони Г. да се усмихва с онази усмивка, оголваща зъбите. До него стоеше тъмноруса блондинка, чупливата й коса бе вдигната, а имплантантите надуваха гърдите й като две сфери.

Лицето на Джони бе зачервено почти колкото изкривената му копринена вратовръзка и надипления пояс. Издаде гърлен звук и ме прегърна, отърквайки лицето ми с четината си. Представи съпругата си — Тина. Джесика се ръкува с нея, но гледаше към Джони с онази характерна и за двама им усмивка.

— Хубав е животът, нали? — рече Джони, намигна ми, удари ме леко с юмрук по рамото и ливна част от червеното вино от чашата си. — Какво ще кажеш за всичко това? Опита ли от онези опашки от омари?

Прегърна голото рамо на жена си и го привлече към себе си.

— Знаеш ли, много обичам хубавите опашки.

Тина го плесна по ръката и отърка муцунка в ухото му.

— Обичаш ли омари? — попита той Джесика.

— Разбира се — отвърна тя и вдигна чашата си като за тост, преди да отпие. Прозя се.

— Тогава вие двамата трябва да дойдете с нас — рече той и кимна с едрата си глава към вратата, близна показалеца си и докосна врата си.

— Тук сме с някои от хората на „Кинг Корп“ и инвестиционни банкери — отвърнах и откъснах парче месо от котлета си. — Но благодаря все пак.

— Е, дошли сте с тях, но ще си тръгнете с нас — каза той и сви рамене. — Имам едно място, което много ще ви хареса. Не е толкова шумно като това. Малко място в Ийстсайд. Истинският Ню Йорк. Сума телевизионни звезди ходят там. Топят опашките в капикола8 с малко зехтин и ги поливат с грапа.

Джони целуна връхчетата на пръстите си.

— Хайде — каза той. — Ще бъдете мои гости. И Антъни Конджеми ще е там.

— Кой? — попитах.

— Онзи от „Млади и неспокойни“ — отвърна Джесика.

— Аха — каза Джони. — Същият.

— Тук сме с други хора — повторих и хвърлих кокала върху чинията, след което взех нова чаша шампанско от подноса на преминаващия покрай нас сервитьор. Намигнах му. — Но благодаря все пак.

Лицето на Джони потъмня. Огледа се.

— Наистина ли? Е, няма да усетят липсата ви, нали? Хайде.

Отмести поглед от лицето ми, обърна се и прегърнал жена си през рамо, се заклатушка към изхода.

Джесика се усмихна като малко момиченце, повдигна вежди и стисна ръката ми.

— О, хайде да вървим. Истинският Ню Йорк. На сто милиарда мили от кравешкия тор.

Поклатих глава, но като ме дръпна за ръкава, я последвах.

Отвън Джони го чакаше лимузина — дълъг мерцедес с двама мъже на предните седалки — и двамата като гардероби. Седнахме на седалките срещу барчето. Джони седна отзад и протегна крака, бомбетата на обувките му — в различни посоки, под надигнатите крачоли на панталоните му над чорапите се мярнаха космати крака. Жена му загърна плътно шията си с червена лисица и се сгуши в него.

— Пийнете нещо — каза Джони и посочи барчето.

— Какво се пие в тези коли? — попита Джесика.

— „Грей гус“ — отвърна той. — Има изстудени чаши в хладилника. И аз ще пийна с теб.

Тина издаде долната си устна напред, погледна Джесика с унилите си очи, докато двамата вдигаха тост.

Пътуването бе кратко. Ресторантът бе с малка, остъклена фасада на Трета улица и беше доста късно, тъй че трафикът бе рехав и лимузината съумя да спре току пред заведението. Преди да успеем да излезем, още двамина хипопотами в смокинги изскочиха от ресторанта и отвориха вратите за Джони.

Беше дълго и тясно помещение, препълнено с хора. Димът се виеше към тавана и мъглата бе доста гъста. Виждаха се огънчетата на пури, осветяващи яки челюсти, златни копчета за ръкавели, часовници и пръстени с диаманти. Гърлен смях, досущ като репликите на онези, които приветстваха Джони, надигайки се от местата си, целуваха го по бузите и го прегръщаха силно.

— Издават същите звуци, сякаш са седнали върху тоалетната — прошепнах в ухото й.

Джесика смръщи носле.

— Вий с Джони ли сте? — попита възрастна жена с високо вдигната къдрава коса и очила с дебели лещи. Кимнахме утвърдително и тя пое палтата ни с тънката си като птичо краче ръка и ги притисна към себе си като наръч дърва. След което каза: — Насам.

В дъното имаше голяма кръгла маса с табелка „Запазена“ по средата на бялата покривка. Жената взе табелката, вълненото палто на Джони, лисицата на жена му и изчезна през малка врата в дъното. Поръчахме питиета на млад сервитьор, който въртеше средното копче на ризата си. Трима души зад бара изпълниха поръчката ни.

Онези, които не бяха успели да се прегърнат с Джони по пътя му, се наредиха на опашка на главния проход между масите, за да могат да се видят с него за малко пред масата ни. Той ни ги представи. Съдия, който не бе съдия. Счетоводител с висящо дело за борчове. Актьор на име Конджеми, когото всички освен мен познаваха; той целуна ръка на Джесика. Събирач на средства за предстоящата предизборна кампания на губернатора, както и много по-млади мъже с пригладени назад напомадени коси. Часовници ролекс, силни нюйоркски акценти и вратовръзки „Хермес“ за по четиристотин долара.

Бях пиян и Джесика беше пияна, и всичко ми изглеждаше сюрреалистично и замъглено.

Изобщо не поръчахме, но храната започна да идва. Големи чинии със сепия, препържени тиквички, пълнени гъби, печени чушки, гълъби, пилешки дробчета, студени скариди, сирене моцарела с гарнитура от домати — всичкото това се носеше и се отнасяше, за да стори място за следващите блюда. Всяко ястие бе по-вкусно от предишното. Разкопчах най-горното копче на панталоните си и продължих да ям. Бутилки с вино се отваряха и се преливаха в гарафи на светлината на свещите — тежки вина с богат аромат, лъхащ на подправки, плодове и на дъгите на бъчвите.

След това дойдоха омарите. Четири чинии фламбе, вдигнати високо — всяка с по две опашки, мумифицирани в капикола и шунка. Сервитьорите угасиха синкавите пламъци и се оттеглиха. Положих длан върху корема си, поех дълбоко въздух и издишах. Тина отдавна бе отишла да изпуши цигара, малка и тънка като клечка за зъби, ала Джесика и Джони оголиха зъби в онази тяхна усмивка.

Взех вилицата си, откъснах парче от омара, натопих го в топеното масло и го лапнах. За пръв път от дни наред изпитвах глад, а ястието бе прекалено вкусно, за да се спра. Приключих с едната опашка и се заех с втората. Джесика хапна само веднъж-дваж, но дъвчеше бавно, изглеждаше погълната от разговора, който водехме с Джони за резервните играчи на „Янките“.

Имаше сметанови торти, плодове и кафе, заработихме с лъжичките. Донесоха кубински пури в дървени кутии, както и стар портвайн. Джесика си взе пура и остави Джони да се пресегне й да я запали през масата. Повдигнах вежда и поклатих глава. Още усмивки. Димът и шумът от смеха, звънтенето на посудата и стоновете на мъжете завъртяха главата ми. Щом бях пиян, значи и Джесика бе в същото състояние.

Наведох се към нея, долепих устни до ухото й и рекох:

— Хайде, време е.

— За какво? — попита тя, извърна се от мен ухилена, с пура в уста.

— Да си вървим — отвърнах тихо.

— Той е уморен — каза високо тя, та да я чуе Джони, и издуха син облак дим.

Тина изкудкудяка. Джони ме плесна по гърба. Тина продължи да кудкудяка, а след това подскочи. Джони се засмя толкова силно, че лицето му се зачерви като морков.

— Хайде, детенце. Има един клуб в Сохо, който много ще се хареса на момичетата. — Бръкна в джоба на палтото си, извади малка златна кутийка и я постави пред мен. Към капачето й бе прикрепена малка лъжичка.

— За мен стига толкова — рекох и махнах с ръка. Поизправих се. — Утре ще трябва да удрям камбаната. За пускането на акциите ни на „Уолстрийт“.

Джони изригна пръски от портвайна — едновременно се смееше и се давеше, и удряше длан по масата.

— Извинявай — рече, избърса очи с ъгълчето на ленената салфетка и се облегна на жена си. — Много ми хареса как го каза. Сякаш ще играеш за Супербоул9 или нещо такова. Много ми хареса.

Джесика също се смееше, прикрила уста със собствената си салфетка, очите й блещукаха, сред очерталите се бръчици. И аз се разсмях с тях и поклатих глава.

— Добре де, знам, че съм пиян. Много важно, нали?

Станах, пристъпих и се улових за стола на Джесика, за да не падна. С периферното си зрение видях Джесика да взема златната кутийка от Джони. Претегли я на дланта си и я скри зад гърба си. Бях замаян. Всички бяхме.

— Трябва да вървя.

— Добре — каза Джони, дръпна от пурата си и издуха голям синкав облак към мен. Присви очи. — Ние ще се погрижим за госпожата.

Джесика ме погледна, усмихна се и рече:

— О, хайде. Ще бъде забавно.

— Не, тръгваме си.

— Тра-ла-ла — каза тя, мушна пурата в устата си и ми махна за довиждане.

Хванах китката й и без да се замислям, я дръпнах от стола. С другата си ръка я улових през кръста и я повлякох към вратата. Пурата й отскочи от пода в рой от искри. Чух Джони да изревава. Бяхме на половината път до бара, когато актьорът ни се изпречи. Голяма ръка ме улови за врата, две други сграбчиха ръката ми. Пуснах Джесика и се завъртях, олюлявайки се.

Попаднах в нечий нос и чух изпращяването. Топла течност обля кокалчетата на юмрука ми. Краката ми излетяха изпод мен и подът ме връхлетя мигновено с удар в тила ми. Някаква жена изпищя, а в лицето ми бе завряно дулото на пистолет.