Страшният съд

18

Почти успях да я настигна. Има един черен път, по който до дома се стигаше по-бързо. Но прекият път е с много завои и изкачвания и спускания. Има една отсечка от „Депо роуд“ над „Каунти лайн“, след която се чувстваш като замаян и все едно си глътнал цяла тухла. После следва остър завой и точно там изпуснах управлението. Нищо ми нямаше, а и колата бе само леко одраскана, но няколко минути седях и се опитвах да си поема дъх, а това ми се случваше за втори път през последните два дни. Изглежда бях седял там твърде дълго.

Когато стигнах до дома, тъмносиният краун вик вече бе там, празен, на подходната алея до мерцедеса, и двигателят му работеше. Втурнах се вътре, мислех си, че може би ме чакат, но Джесика вече седеше във всекидневната и се поклащаше леко напред-назад в едно от креслата с кожена тапицерия. Беше гърбом към камината, седнала срещу онези две вещици от ФБР. Те седяха на дивана, с ръце върху коленете си, свили вежди. Джесика им се усмихваше, усмихваше се престорено глуповато.

Но в очите й блестяха язвителни пламъчета, които онези май не забелязваха. Стомахът ми се сви, те спряха да разговарят и се обърнаха да ме погледнат.

Единственото, което можех да сторя, бе да стоя отпуснал тежко ръце, защото знаех, че каквото и да кажех, щеше да е твърде късно. Джесика вече бе измислила някакъв план. Познавах това й изражение.

— Ще направим каквото кажете — рече тя и кимна едновременно и на тях, и на мен.

Седнах на диванчето до креслото й и улових едната й ръка. Тя покри моята с другата си длан, потупа ме леко, сякаш да ме успокои.

— Какво ще направим? — попитах и ги изгледах.

— Господин Коудър — каза Дороти. — Преди две години от „Кинг Корп“ са ви били изплатени малко над два милиона долара. Използвали сте парите да покриете загубите си на фондовата борса. За съжаление не сте платили данъци върху тези два милиона.

— Знам го — рекох. Ушите ми забучаха, сякаш бях прилепил към тях морски раковини. — Това бяха капиталови загуби на пазара. Парите бяха от отдаването под наем на търговския център „Къмбърланд“. Пари от наеми. Пасивни доходи.

— Не — рече Аманда и поклати бавно глава, почти натъжена, — не са, господин Коудър. Всички знаем, че не са.

— Моят счетоводител ми каза, че са — рекох. Борех се отново с онова течение, което ме отнасяше.

Джесика стисна пръстите ми толкова силно, че ме заболя.

— Аз също съм подписала декларацията — рече тя.

— Съвместна декларация — рече Дороти и жълтеникавото й лице разцъфна в усмивка.

— При данъчна измама в такъв голям размер ви очакват две години затвор, господин Коудър — рече Аманда и стисна устни.

— Нали си спомняте Ал Капоне? — рече Дороти. — Казах на жена ви — единайсет години в „Алкатраз“ за същото шибано деяние.

— Вижте, ние можем да ви помогнем — прекъсна я Аманда. — Просто в замяна се нуждаем от вашата помощ.

Джесика ме пусна и усетих как кръвта нахлува отново в пръстите ми. Бяха изтръпнали.

— Благодарим ви за това — каза Джесика и ме погали по ръката.

Реакцията ми бе закъсняла, но въпреки изражението й, когато изричах следващите си думи, я гледах право в очите.

— Мисля, че трябва да говорим с Джон.

Джон Лангън бе юристът на „Кинг Корп“.

— Не — рече Джесика, тонът й бе благ, но смачка пръстите ми в хватката си, — не бива. Те се опитват да ни помогнат.

Дишаше тежко. Тресеше се. Искаше й се да млъкна.

Погледнах към високия прозорец, който гледаше към езерото. През призрачното си отражение върху стъклата виждах носещите се в нощта облаци, чиито увиснали ресни бяха осветени от луната, а под тях бе пълният мрак на земята. Езерото би могло да е яма с катран, примамваща динозаврите към смъртта им, предлагайки им да пийнат.

— Ще направим всичко, което е необходимо — каза Джесика на агентите. — Ще го направим.

— Добре — рекох.

— Бихме искали да си уредите среща с Джони Г. — каза Аманда. — Върху червената й коса се отразяваше жълтата светлина на стаята. — Да говорите за предстоящите поръчки за търговския център.

— ВиК, електрически инсталации, гипсофазерни плоскости — рече Дороти. — Само му подхвърлете въдицата и той веднага ще захапе.

— Ами Джеймс? — попитах.

— Никой друг не бива да знае — рече Аманда, вече кимаше усмихната, бръчките по лицето й бяха изчезнали. — Няма да се впускате в подробности за сделките, само го вкарайте в играта. Ако Джеймс Кинг ни потрябва, ще говорим с него. Междувременно ще наблюдаваме всичко. Ще бъдете в безопасност.

— Като Майло ли? — попитах.

— Майло работеше за тях. Вие ще работите за нас.

— За добрите — рече Дороти, като се усмихваше превзето. — В случай, че не сте разбрали.

Аманда се изправи и каза, че ще поддържат връзка с нас и че определено сме взели правилното решение. Излязохме вкупом във фоайето — досущ като нови приятели — и си взехме довиждане.

Когато си заминаха, Джесика затвори вратата и ми се ухили с онази нейна странна усмивка, при която повдига едната си вежда малко по-високо от другата.

— Това не беше ти — рекох.

— Така ли? Защо, каква съм?

— Защо не поиска да се обадим на Джон? Така се прави, когато се случат подобни неща. Никога… никога не бива да действаш презглава.

— Това ли направих? — попита тя, засмя се и тръгна към кухнята.

Последвах я.

— Какво правиш? — попитах я.

— Ще приготвя обяда на Томи — рече тя, извади хляб, майонеза и кутия с варено пиле от хладилника и нареди всичко върху плота. — От три дни ме моли да му направя пилешка салата.

Седнах на едно от високите столчета от другата страна на плота, вече гърбом към прозореца, облакътих се на плота и улових с длани главата си.

— Хайде, усмихни се — рече тя, хвърли върху дъската за рязане парчета пилешко и започна да ги кълца с широк нож. — Току-що ни дадоха разрешително да крадем.

— Какво да крадем? — попитах, ченето ми бе увиснало и главата ми се изплъзваше от дланта.

— ФБР ти каза да сключиш сделка с Джони Г., нали? — попита тя и продължи да кълца месото.

— Да, за да могат да го арестуват. Знаеш ли какво се случва с хора, които постъпват по този начин? Сменят имената им и ги преместват да живеят в щата Юта.

— Тогава няма да се спрат насред път — рече тя, извади от хладилника един морков и започна да го бели върху дъската.

— Кои?

— Онези от ФБР — отвърна тя, — те са като змиорки миноги. Впиват се в плътта и ти смучат кръвта. Или трябва да се натъпчат и сами да паднат, или те убиват. Тъй че трябва да ги натъпчем.

— Гадната ти биология.

— Ти ще им дадеш срещи с Джони Г. — рече тя, изсипа накълцаното пилешко и морковите в една купа и добави лъжица майонеза. — Ще носиш тайната им записваща техника, докато им писне. Часове и часове разговори.

— Ами ако Джони Г. разбере? Ще свърша като Майло, Джесика, тези хора са истински побърканяци.

— Само че приказките са безценни. Профсъюзът, те също са бизнесмени — рече тя и очите й заблестяха от лунната светлина, а тонът й бе снишен, сякаш някой можеше да ни чуе. Престана да бърка съдържанието в купата, започна да добавя подправки — щипка от това, шипка от онова, после пак разбъркване. — Това е решението. Ние сключваме сделка с Джони Г. и му даваме поръчките за подизпълнители, които иска.

Ще му кажем за ФБР — каза тя и започна отново да разбърква, все по-бързо в ритъма на изречените думи. — Той ще измисли нещо, ще прати ФБР за зелен хайвер. След това ти ще дадеш поръчките на подизпълнителите, с които сключи сделка, и ние ще получим своето. Пари на ръка. Ако нещо тръгне на зле, ние работим за ФБР, нали така?

— Объркваш ме — рекох.

— Онова, което ще правим или няма да правим за ФБР, е толкова объркано, че те няма да са в състояние да докажат нищо. Изводът е, че ти ще предоставиш работата на хората, които Джони ни посочи, а той ще ни плати за това. А когато носиш подслушвателната апаратура на ФБР, той ще им подава фалшива информация. Планът е перфектен.

— Цели шест месеца се борих да заобиколя този профсъюз.

— И в замяна не получи нищо — рече тя и започна да размазва сместа върху филия хляб.

— Само се замисли върху думите си.

— Кой те докара дотук? — попита тя, зави сандвича в салфетка и го мушна в кафява хартиена торбичка. — Това е възможност. Понякога такива възможности се появяват и ти просто трябва да се възползваш от тях. Сега е твой ред. Можеш да дадеш поръчките на посочените подизпълнители, нали?

— Ако не е толкова очебийно.

— Сигурен съм, че Джони Г. ще накара своите хора да ти предложат разумни цени. Подай ми онази стъкленица с курабии.

— Какво ще правиш? — попитах, след като отворих капака и подуших мириса на канела.

— Овесени ядки с канела — отвърна тя и пусна шепа от тях в найлонова торбичка. — Те постоянно действат така и въпреки това сградите се построяват. Небостъргачи — като онзи на Доналд Тръмп. „Кинг Корп“ може да наеме подкрепяните от профсъюза подизпълнители, без изобщо Джеймс да разбере. И ние да си вземем нашето. ФБР ще получи куп безполезни аудиокасети и няма да може да каже, че не сме помогнали.

— Чу онези агентки. Те ще ни следят. Ще следят всичко, което правим. Всичко, което прави той.

— Знам, скъпи — рече тя, добави пакетче с чипс и прибра готовата торбичка с обяда в хладилника, след което се надвеси над плота и ме целуна по върха на носа.

— Време е за лягане — рече. И добави: — Поради тази причина сделката трябва да бъде осъществена от човек, когото няма да наблюдават.

Усмихна се и каза:

— От мен.