Страшният съд

53

Отмених вечерята си с политиците и вече почти бях стигнал у дома. Силният вятър тласкаше хамъра, докато се изкачвах по височината над Санди Бийч. Погледнах надолу по черния път, който пресичаше полето. Път, досущ като онзи в последната картина на Ван Гог, на която бе нарисувал нивата, където се бе самоубил. Път за никъде. Пътят, по който Бен се бе опитал да свали Джесика. Където й говорил за избягалата си жена.

Според версията на Бен.

Строителната площадка до дома ни бе като открита рана. Две огромни могили пръст се издигаха към небето. Камионите и екскаваторите отдавна ги нямаше. Дори дълбоките следи от гумите им бяха започнали да се смиват. Имаше само един фургон, поставен върху сгуробетонни блокчета. Един очукан булдозер и бял пикап дремеха до него в червеникавото зарево на сумрака. Изчезнаха от полезрението ми, когато поех по кръглата подходна алея.

Влязох вътре и повиках Джесика. Във вестибюла погледнах към огледалото, което вече не бе там. На мястото му имаше ръчно тъкан килим на индианците навахо. В яркочервен и оранжев цвят. Цветове, неподходящи за това място. Изтичах горе, после слязох отново. Томи се бе сврял в стаята за игри и с някакъв приятел играеха на Xbox-a. Скочи и ме прегърна, след което се върна веднага към играта си.

В голямата стая под първия етаж върху стативи бяха поставени дузина изображения на новата къща — замъка. В средата на стаята имаше чертожна маса, отрупана с планове. Върху масичката за игра на карти до нея имаше копие на новата къща и стар, изпълнен в умален мащаб модел, който ни бе коствал десет хиляди долара.

Кални следи водеха към плъзгащите се врати, гледащи към езерото. Следите обикаляха около масите. Поклатих глава и се спрях пред един акварел на новата къща, така както щеше да изглежда откъм езерото. Три етажа, облицовани в камък. Кръгла кула по средата. Високи и широки прозорци. Капандури. Парапети. Стръмни, покрити с каменни плочи покриви. Каменна тераса, пред нея басейн, обрамчен с геометрично оформени храсти. Богатство. Власт. Съвършен ред.

От процепа на плъзгащите се врати лъхаше на прясно изкопана земя. Приближих към тях и видях Джесика със защитна каска пред основите, заедно с мъж в ръждивочервено яке „Кархарт“. Той размахваше ръце. Нейните бяха на кръста. Последните лъчи на слънцето обагряха сцената в розови оттенъци.

Не ме видяха, докато не поех към тях, разперил ръце, за да пазя равновесие, за да не падна в дупката на основите или в дълбокия ров отвъд тях. Изпод каската й се подаваше конска опашка, беше облечена с дънки, пуловер, носеше кални работни ботуши. Мъжът, застанал гърбом към мен, бе Дино, главният предприемач на проекта й.

Като ме видя, той се обърна и вдигна ръце.

— Тейн, ти й кажи — рече.

— Какво да й кажа?

— Виждаш ли тази линия? — рече той, клекна и присви очи по посока протегнатата си напред ръка с разперени пръсти. — Тя иска да бъде поправена, но не мога да го направя. Не и направо. Ще трябва да разрушим основите и да излеем отново бетона.

— Онзи от „Кон Трак“ каза, че ще можете да я изправите с облицовка или нещо такова — рече Джесика. Очите й бяха влажни и с розови ръбчета.

Дино стисна устни и поклати глава.

— Не, прекалено е крива. Ако строиш върху нея, ще се получи изкривена къща. Аз няма да го направя. Сега си бясна, но ще ме ненавиждаш повече, ако го направя.

Виж — рече Дино и прескочи една от дъските, които служеха като мост между бетонната стена и външния периметър.

Повдигна една масивна дъска и я подаде над траншеята отвъд основите към мен. Улових и той пое по мостчето, като държеше другия край на дъската.

— Кога ще запълните това? — попитах и кимнах към траншеята.

Той ме погледна и рече:

— Като поизсъхне малко. Затова оставих булдозера тук.

Той положи своя край на дъската на земята и ми каза да сторя същото. Беше широка около трийсет сантиметра, почти пет сантиметра дебела и може би пет метра дълга. Постави я в ъгъла на основата и моят край увисна навътре.

— Съвсем малко не достига — рече Джесика, наведе се и дръпна дъската върху стената.

Дино ме погледна и рече:

— Помогни ми за това.

— Могат да оправят тук нещата, скъпа — казах и посочих, — но няма да имат прав ъгъл откъм другата страна. Виждаш ли?

— Малко е встрани — рече тя. — Никой няма да вижда този ъгъл. Ще посадим дърво или нещо такова.

— Скъпа — казах. — Не може. Той е прав.

Лицето й се сбръчка и тя се извърна и погледна към края на езерото.

— Това е нашата къща — рече тя, като се обърна към мен. — А ти стоиш тук и ми се усмихваш, сякаш всичко е наред?

— Не е наред. Хайде — казах, пристъпих към нея и й подадох ръка. — Ще трябва да поправим нещата, не можем да градим върху такива основи. Ще се получат дупки навсякъде. Дори ако можем да скрием кривините отвън, вътре ще бъде пълна бъркотия.

— Ако строежът не продължи, ще изгубим цялата проклета зима — рече тя. Бръчиците около очите й се вдълбочиха.

— Ще се оправим — рекох и взех ръката й в своята.

Дино мушна ръце в джобовете си и погледна към небето.

— Ще вали — каза. — Вие ми кажете кога ще могат да се върнат и да преправят тези основи.

Тръгна навел глава и се качи в колата си.

Джесика издърпа ръката си и се запъти към къщата. Последвах я и се опитах да я прегърна, докато прекосявахме моравата. Силен порив на вятъра запрати дребни камъчета в лицето ми.

— Искаш ли да изпека пържоли, преди да е заваляло? — попитах, когато влязохме вътре.

— Не съм гладна — отвърна тя. — Мислех си, че ще вечеряш в хижата. Ще ви притопля спагети — за теб и за Томи.

Улових я за раменете.

— Хайде, имаме всичко, за което сме си мечтали. Не постъпвай така. Ще оправим нещата и ще продължим напред. Засега и тази къща ни е достатъчна.

— Забелязвал ли си как за теб всичко е достатъчно? — попита тя и оголи зъби във фалшива усмивка.

— Какво лошо има в това?

— Че всичко е на средно ниво — отвърна. Обърна се и прекоси стаята към стълбите, като ми говореше през рамо, докато вървеше. — Средният коефициент на интелигентност е сто. Средният доход е трийсет и пет хиляди на година. Средностатистическата омъжена двойка прави секс веднъж седмично. Това хубаво ли ти звучи? Ние му даваме десет милиона долара и този кучи син ни предлага изкривена къща.

Джесика влезе в кухнята и извади бутилка ризлинг.

— За Джони Г. ли говориш? — попитах и стомахът ми се сви.

— Да не би да възнамеряваме да дадем десет милиона долара на някои други перверзни копелета?

— Морис изпрати днес онзи чек за извънредните разходи на „Кон Трак“.

Тя извади чаша от бюфета, отвори бутилката и си наля. Вдигна чашата към мен и рече:

— Тогава значи чашата е наполовина пълна, нали?

— Нима смяташ, че можем просто да изчезнем? Ами Томи?

Тя отпи голяма глътка и погледна към езерото. И рече хладно:

— Ако се наложи.

После ме погледна и продължи:

— Австралия. Франция. Италия. Там има частни училища, в които се преподава на английски. С пари човек може да постигне всичко. Нови имена. И прочее.

— Боже мой!

— Но ние ще се оправим — рече тя и отново се извърна. — Такива неща стават непрекъснато. Ставали са и ще продължават да стават. Джо Кенеди12 е бил контрабандист на алкохол. Виж Марта Стюарт13. Пак се върна на екран. Хората забравят какво си направил, ако имаш пари, а сега ние ги имаме.

— Какво стана с парите?

— Какво имаш предвид?

— Тя наистина ли получи деветдесет милиона?

Свивам рамене.

— Мисля, че да. Разбира се.

— И в това няма нищо лошо? Ти влизаш в затвора, а тя си остава навън с всичките тези пари?

Поглеждам към прозорчето на вратата; след това — към него и казвам:

— Кой го е еня за това?

— Не знам, човече. Теб, например.

Усещам стягане в гърдите, сякаш въздухът е разреден.

Той се навежда към мен и прошепва:

— Какво всъщност стана с нея? Признай го. Пред себе си… Време е.

Синусите ми се разширяват.

— Тя изтръгна костите от тялото ми и ме захвърли като торба, пълна с желе.

— Значи е била лоша.

— Казах ти, че е така.

— Но никога не ми бе казвал колко е лоша.

Мозъкът ми завира тъй силно, че започва да се топи и истината започва да изтича на тънка струйка от него.