Страшният съд

32

— Ще се оправим — каза Джесика.

По пътя към стаята ни й говорех непрекъснато, но сякаш не говорех аз. Тя бе съвсем делова, кимаше и събираше багажа ни, каза ми да се обадя на пилотите, да вземат разрешение за излитане и да ни поръчат шофьор. Когато спряхме до хангара на Титърбро, Джони Г. стоеше там с ръце в джобовете на кафявото си кожено яке. До него бе застанал мъж с торбички под очите и пригладена назад лъскава черна коса.

— Това е Пийт — рече Джесика, която надникна над рамото ми през малкото прозорче на самолета.

— Е, поне тази вечер се появи — казах. — Не се е отбил да си купи тако. Погледни го само. Боже мой!

Пийт опипа с пръст яркочервена раничка на долната си устна. Джони бе отметнал глава назад, тъй че виждах тъмните отверстия на ноздрите му. Нямах представа как бяха успели да излязат чак на пистата, но когато слязохме по стълбичката, Джони ме прегърна и ме потупа по гърба, сякаш бяхме братя, събрали се за погребение на някой от семейството. Пийт стоеше зад него и човъркаше раничката си. И двамата не погледнаха към Джесика.

— Виж какво, мога да се справя с това — рекох. — Няма да е от полза да се навъртате наоколо. Познавам го. Далеч по-лесно ще е, ако не ви види.

— Той ни познава — рече Джони и сви рамене. — Ние само ще те откараме до площадката.

— Имам кола.

— Само ще те откараме — повтори Джони и се обърна към терминала. — В знак на морална подкрепа.

Казах на пилотите да изчакат и поехме подир Джони. Той и Пийт бяха спрели зеления си екскършън на покритата алея току пред фоайето на терминала. Помислих си да кажа на Джесика да не идва, но си затворих устата. Качихме се двамата отзад в колата на Джони. Докато стигнем до площадката, слънцето вече бе залязло и небето тъмнееше.

Скелетът на търговския център се простираше на почти четвърт миля дължина. Бе висок три етажа, а в средата му се издигаше седеметажна кула. Гроздове ярки светлини на високи стълбове осветяваха различни места, където булдозери и бетоновози-миксери бръмчаха в праха. Бученето на верига от преносими генератори удавяше песента на щурците и тровеше въздуха с воня на изгоряла нафта.

— Мислех си, че работата е спряла — рекох.

Джони се обърна на седалката си и каза:

— За нашия човек е спряла. Виждаш ли железарията на „Кон Трак?“

Под железария имаше предвид булдозери, катерпилари и миксери. Пийт спря пред портала и един униформен пинкертон с предпазна каска излезе от малката барака с тефтер и радиостанция в ръка.

— Возя Тейн Коудър от „Кинг Корп“ — каза Пийт и кимна към нас.

Пазачът надникна зад него. Подадох лице на светлото и махнах с ръка.

— Имате ли документ за самоличност?

Подадох му шофьорската си книжка. Пинкертонът я разгледа, след това се обади по радиостанцията си и отвори вратите. Спряхме току до района на кулата, където работата кипеше с пълна сила. Гредите се люшваха от мрака към ярко осветените от халогенните прожектори места. Миксерите помпаха бетон в основите. Повечето от техниката беше със зелено-белите емблеми на „О Би Джи“. Кръвта ми кипна.

Изскочих от колата и дръпнах един бригадир.

— Къде е Бен Еванс?

Мъжът посочи нагоре, към върха на кулата. Там между гредите бе съоръжена платформа и видях трима мъже надвесени над импровизирана маса. Имаше асансьор с една клетка и голям червен и зелен бутон. Влязох, натиснах зеления и поех нагоре. Екскършънът ставаше все по-малък и по-малък. Всички останаха в него, но ми се стори, че виждам лицето на Джони Г. да се взира нагоре през предното стъкло.

Асансьорът спря, отключих клетката и излязох на нощния въздух. Оттук се виждаха гирляндите светлини на моста „Джордж Вашингтон“, а отвъд него — сиянието на Ню Йорк сити. Бен и двамина от „О Би Джи“ разглеждаха някакви планове, от време навреме се надвесваха от перилата на платформата да посочат това или онова. Отидох до масата и застанах там в очакване да ме забележат.

Двамата от „О Би Джи“ се сепнаха първи, погледнаха към мен, после — към Бен, докато той не се усети, че нещо се бе променило и вдигна глава.

— Тейн.

— Какво е това?

— Кое?

Грабнах каската от главата на мъжа, който бе най-близо до мен, и забих пръст в емблемата на „О Би Джи“.

— Това! — изкрещях.

Той се обърна към двамината мъже от „О Би Джи“ и ги помоли да ни оставят насаме за минутка. Те се качиха в асансьорната клетка и скоро изчезнаха от полезрението ни.

Бен пое дълбоко дъх и рече:

— Те крадяха.

— Кой? Какво?

— „Кон Трак“ докараха хора от профсъюза. Имаше два камиона, пълни с оптични кабели, а сега има само един. Срязаха ключалката на оградата.

— Това може да е дело и на други — рекох. — Не можеш да отстраниш компания като „Кон Трак“ от такава поръчка.

— Направих го — отвърна той. — Това е само едно от нещата. Онези хора просто идваха на работа и сядаха да играят карти. Това са глупости, Тейн. Ти ми каза да строя. И ето, това правя.

— Имаме договор с „Кон Трак“ — рекох. — Просто ги върни на работа.

Бен ме гледа известно време, след това се извърна към моста. Асансьорът се върна и издрънча. Гърдите му се повдигаха и спускаха все по-ускорено. Най-накрая се обърна отново към мен.

— Разбирам — рече той и пристъпи към клетката.

Препречих му пътя, вгледах се през правоъгълните стъкла на очилата му в яростните му сини очи. Представих си как го бутам през тези високи седемдесет сантиметра перила и приключвам всичко на място. Злополука. Подхлъзнал се и край.

— Какво разбираш? — попитах през зъби.

— Всичко — отвърна той.