Страшният съд

24

Отидох си право у дома.

Джесика беше до кухненската маса, върху която бяха разтворени плановете на къщата. През прозореца зад нея се виждаха слънчевите зайчета да играят по повърхността на езерото и дърветата по склоновете на хълмовете. От включения говорител на телефона се чуваше архитектът, който с метален глас описваше някакви мраморни колони, които бил видял при последното си пътуване до Ню Йорк сити. Като ме видя, тя ме погледна с изцъклени очи, усмихна се лениво и това ме накара да се сетя за таблетките викодин. Каза на архитекта, че трябва да затваря, но ще му се обади скоро.

— Накарах го да премести септичната яма с още стотина метра по-далеч от къщата — рече тя и прокара пръст по плановете. — Той каза, че нямало нужда, но ако беше дишал миризмата на кравешки тор толкова дълго, колкото мен, щеше да поиска да я премести и по-далеч.

— От полицията искат да говорят с мен — рекох, седнах до нея и зарових глава в дланите си.

Като осъзнах, че не ми отговаря, вдигнах глава.

— Не исках да се обаждам по телефона. Детективът се обадил на Бен. Попитах Бен дали ще вземе адвокат със себе си. Навярно не биваше да го питам, нали?

Тя се присегна и докосна ръката ми.

Вторачих се за миг в нея. Кимна бавно и настоятелно, след което ми светна, че тя чакаше от мен да се престоря, че и двамата не знаем какво се е случило, очакваше да изрецитирам репликите си.

Най-накрая рекох:

— Джеймс.

— Какво се е случило? — попита тя. Тонът й бе спокоен, почти апатичен.

— Намерили са го — отвърнах със странно механичен глас. — Мъртъв е, а Скот го няма.

— Какво имаш предвид с това, че го няма?

— Убийството е извършено с неговия нож.

— О, Боже мой. Значи е убил баща си?!

Само я погледнах, възхитен от спокойния й тон. Ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре.

— Трябва да се срещна с ченгето, нали?

— Разбира се — отвърна тя. — Ще те пита за Скот.

— И за профсъюза?

— Може би. Има ли някакво значение? Ти беше с мен.

Усмихна се малко по-широко, мозъкът й цъкаше като часовник, наслаждаваше се на всяка минута от играта си.

Паркирах до ръждивата, боядисана в синьо и златисто патрулка, а Бен спря до мен собствената си кола. Участъкът на Нюйоркското полицейско управление и кабинетът на Маккарти се намираха в едноетажна тухлена постройка току до градския площад в Пуласки. Някога щатските власти са възнамерявали да построят голямо пристанище на Великите езера. Но проектът пропаднал, а магистралата бе прокарана прекалено далеч на изток, за да компенсира недостатъчната търговия. Прозорците на горните етажи на малките тухлени сгради на главната улица бяха или с избелели завеси, или заковани със стари шперплатови плоскости. Магазините имаха изписани на ръка табели и в онези, които все още работеха, имаше лавици от дрехи втора употреба, домакински електроуреди втора употреба или неонови реклами за бира зад строените редици мръсни чаши. Прашни, с изронени ситни камъчета тротоари, нащърбени бордюри и стърчащи колчета от автомати за паркиране, отдавна откраднати или унищожени.

Влязохме двамата с Бен в сградата, аз избягвах зрителния контакт с него. Имаше две тоалетни със сиви врати и подуших мириса на дезинфектанта, който се носеше откъм тях. Жената на рецепцията ни поведе през лабиринт от работни клетки и ни настани върху очукани дървени столове пред кабинет, върху чиято врата бе закована пластмасова табелка с името на Маккарти.

Бен увеси глава и въздъхна. Вратата се отвори и видяхме Бъки с камуфлажна шапка в ръце. Къдравата му коса бе разрошена, очите му — зачервени и влажни повече от нормалното. Под тях имаше морави полукръгове. Тъмните му ириси уловиха моите и не ме пускаха. Коремът ми се надигна и благодарих на Бога, че бе празен. Преглътнах и погледнах към обувките си, изчаквайки сянката му да премине покрай мен, за да вдигна отново глава.

Маккарти бе на около петдесет години. Слаб, с очила със златни телени рамки. Късо подстригана побеляваща тъмна коса. Риза с разкопчана яка и блейзър от туид с малка значка на ревера. Задържа вратата отворена и ни покани да влезем. Седнахме на двата стола срещу бюрото му. Върху него имаше фигурка, изработена от поставки за голф топки, прашен телефон, купчина претъпкани с книжа папки.

— Бива си го, нали? — рече Маккарти и кимна към вратата.

— Бъки ли? — попита Бен.

— Аха — отвърна Маккарти. — Снощи видял някакви отпечатъци в снега.

— Как е станало това?

— Не могъл да заспи — каза Маккарти, взе подложка за писане с жълти листи и химикалка. — Видял следи на подходната алея и ги проследил чак до пътя. Но докато се върне, те вече били засипани от снега. Тръгвали от хижата и водели до следи от автомобилни гуми.

— От колата на Скот ли? — попитах.

Преглътнах жлъчката и се изправих, за да виждам по-добре листите му и ми се стори, че видях записано името си.

— Не. Една от камериерките видяла Скот да отпътува в шест сутринта.

— Скот никога не би извършил подобно нещо — рече Бен.

Беше сключил пръсти, поставил ги бе под носа си, сякаш се молеше и мислеше едновременно.

— Така ли? И кое ви кара да мислите така? — попита Маккарти докато пишеше, след което вдигна глава.

— Имаха голям скандал — рекох, вгледан в телефона на бюрото, но с периферното си зрение следях листите. — Джеймс бе решил да направи компанията публична. Скот не искаше.

Обърнах се към Бен, който ме изгледа свирепо и сви устни.

— Наистина ли? — попита Маккарти.

— Това беше преди две седмици — каза Бен и поклати глава. — Просто един спор. Човек не убива баща си за такива неща.

— Знам — рекох и погледнах намръщен Маккарти, като леко поклатих глава. — Но Скот беше бесен. Не искаше компанията да става публична.

— Колко голям скандал? Имаше ли физическа разправа? — попита Маккарти и насочи химикалката си към нас.

— Ами скочи и сграбчи баща си — отвърнах. — Но нямаше юмруци или други такива.

— Ние веднага ги разтървахме — каза Бен. — Не преувеличавай нещата.

— Добре, но него го няма, нали? Кой бяга, когато баща му е убит? — попита Маккарти и си записа нещо, преди да се прокашля. — Само онзи, който го е извършил. Тъй и тъй сме на тази тема, къде бяхте снощи?

— У дома — рече Бен.

— Аз също — казах и се заставих да отместя поглед от листите му. — Трябваше да отида до хижата и да говорим с Джеймс за строителството на един от проектите ни, но не получих всички оферти и се обадих да отменя ходенето си.

— Коя фирма не беше подала офертата си? — попита Бен.

— „Кон Трак“ — отвърнах. — Офертата пристигна тази сутрин.

— И никой от вас не се е чувал със Скот? — попита Маккарти и отново насочи химикалката си.

— Не.

— Бен ми каза, че ножът бил на Скот.

— А на мен Бъки ми каза, че всеки би могъл да го вземе — рече Маккарти.

— Мисля, че го държеше заключен — вметнах. Видях думите „ТРИМА ПРИЯТЕЛИ“ върху листа и се опитах да разчета нещо около тях.

— Къде?

— Цялото семейство… те си имат лични гардероби. Големи като килери, където си държат екипировката. Бъки може да ви ги покаже.

— Не спомена за такова нещо — каза Маккарти и продължи да пише.

На вратата се почука. Той излезе иззад писалището си и отвори.

— Капитанът те вика — прошепна напрегнато жената от рецепцията.

— Водя разпит.

— Веднага — рече тя. — Той каза „веднага“. Да те заведа веднага при него.

Маккарти ни се усмихна и каза:

— Извинете.

— Какво правиш? — попита Бен, след като вратата се затвори.

— Какво?

— Какво правиш? — повтори той. — Знаеш, че Скот никога не би го направил.

— Беше доста ядосан — казах. Погледнах го. Той скръсти ръце, тъй че и аз скръстих моите. — Виж какво. Нямам представа. Просто отговарям на въпросите. Не ставай глупак.

— Ти не ставай.

След това не говорихме. Не мина и минута и вратата отново се отвори. Този път Маккарти не влезе вътре.

— Тейн — рече той, лицето му бе зачервено, — бихте ли дошли с мен?

— Разбира се.

Сърцето ми биеше като лудо, а в ушите ми бучеше прибоят на океана. Дори не погледнах към Бен. Просто се стараех да изляза от стаята, без да се препъна.

Последвах Маккарти покрай няколко бюра и по коридора. Той отвори някаква врата. Вътре имаше дълга маса, две пластмасови чашки с кафе и зад тях бяха жените от ФБР.