Страшният съд

14

Отблъснах се от масата и последвах Джесика извън залата. Опитах се да я прегърна през рамо, но тя не желаеше да я докосвам. На излизане от входната врата сграбчи палтото си от закачалката и го облече.

Последвах я по пътечката, която водеше към брега. Тя се загърна с палтото поради нощния хлад. Беше свела глава. Над нас небето беше ясно.

Когато хижата остана достатъчно далеч, за да ни чуват, рекох:

— Не можеш просто да мълчиш.

Тя продължи да върви.

Над най-тясната част на езерото бе издигнат висящ мост. Бъки го бе построил собственоръчно. Джесика изкачи стъпалата и пое по него. Мостът представляваше наредени една до друга дъски, свързани с дебело въже, които се люлееха дори под нейната малка тежест. Чувах стъпките й, докато стигна до средата на моста, сетне спря.

И аз се изкачих, улових се за рунтавите въжени перила и се опитах да вървя точно по права линия, като се борех с опасението, че цялата конструкция ще рухне всеки миг. Когато стигнах до нея, тя подсмръкна. И на слабата светлина от звездите можех да видя сълзите, които се стичаха по лицето й.

Улових ръцете й. Беше измръзнала до кости, но не се отдръпна.

— Мразя го — рече тя.

— Дал ни е много — отвърнах. — Опитай се да мислиш за това.

— Но е взел много повече, отколкото може някога да ни даде.

— Толкова си огорчена.

— А ти да не си безчувствен, по дяволите? — рече тя, обърна се с лице към мен, преди отново да се извърне и да погледне през водата към обляната в светлина хижа.

— И мен ме боли — рекох.

— При майките е по-различно — каза тя. — Бих могла да го убия.

— Не той е причината — казах.

— Но би могъл да го спаси — сопна се Джесика. — И много добре знаеш това.

— Ако знаеше, би го направил, сигурен съм.

Първото ни дете — Тийг — се роди с около месец преждевременно. Сърцето му бе с увредена клапа. Отначало казваха, че няма да оцелее. Джесика обезумя. Наложи се да я упояват. Аз бях като в мъгла, блъсках се в касите на вратите, препъвах се като вървях. Тогава се появи онзи млад лекар, който каза, че в Далас имало хирург, който правел някакви изключително новаторски операции и че трябва да опитаме да заведем Тийг там. Веднага. Всяка минута била от значение.

Болницата разполагаше със санитарен самолет, но бе по средата на зимата и поради лошото време той бе останал на земята в Бъфало. Имало буря. Джесика ми каза да взема самолета на Джеймс и аз го помолих. Но той току-що се бе върнал, а на сутринта трябваше да отлети за Южна Америка. На лов за гълъби.

Каза, че санитарният самолет щял да свърши работа.

Че всичко ще е наред.

— Нима си мислиш, че е изгубил съня си от това? — попита тя. — Нима си мислиш, че се чувства като парализиран? „Виж ме, Тейн. Сякаш съм загубил ръката си“. Иска ми се аз да бях изгубила ръка. Всеки ден. Всяка минута, след като изгубих бебето си. А той трябвало да отиде на лов. Боже мой!

Обърна се към мен и продължи:

— И да не си посмял да го защитаваш пред мен!

— Нима смяташ, че и аз не се чувствам по същия начин? — рекох, повиших тон, закрещях над тихата вода, стиснал перилата, разклатих моста. — Нима мислиш, че не си спомням какво беше преди? Когато отивахме на някое празненство, уловени за ръце, и хората ме питаха как съм преуспял?

— И тогава аз забременях — рече тя. — Това ли имаш предвид?

— Да не ме будалкаш? Това ли си мислиш? — рекох. — Кой ходи на онези упражнения с теб? За дишането, за контракциите и всичките останали неща от методиката на Ламаз4? Кой боядиса детското кошче? А стаята му? Кой каза, че трябва да го кръстим на дядо ти Тийг?

Дядото на Джесика по бащина линия се казваше Тийг. Пенсиониран офицер от военновъздушните сили, който имаше вила до езерото Канъндайга. Почина малко преди баща й. Тя непрекъснато твърдеше, че ако бил жив, никога нямало да допусне тя да живее в онази млечна ферма. Винаги имал бонбони и дребни пари в джобовете си, винаги през лятото прекарвала по една седмица в онази вила край езерото, а след като се върнела у дома, цял месец плачела, преди да заспи.

— Нима мислиш, че не съм искал да забременееш? — попитах с тон, който заприлича на жалостив хленч.

— Понякога се питам — сряза ме тя. Мина покрай мен и пое обратно към хижата.

Последвах я като вярно псе.

— Псе ли? — казва психарят.

— Такъв е изразът.

Той кима бавно и пита:

— Като псе ли се чувстваше? Като нейното куче?

Търся да открия в очите му обида, но не намирам.

Отмятам глава и казвам:

— Може би тя е държала ситуацията под контрол.

— Досущ като майка ти?

— Ето — казах и плеснах с ръка по масата, — знаех си, че ще стигнем дотук.

— Има и други замесени жени — казва той. — А ти подхвърли, че те също са държали ситуацията под контрол.

— Кои? Вещиците ли? Казах, че те работеха по сценарий.

— Спомена нещо в смисъл, че те притежавали специална власт да знаят за случващото се — казва той.

— По дяволите, човече — казвам, — те бяха от ФБР, действаха зад кулисите. Подслушваха телефоните на хората. Следяха ги с инфрачервени камери. Те знаят най-добре.

— Можеш ли да ми кажеш какво знаеха?

— Е, тогава не знаех, но сега знам.

— Добре — отвръща той. — Кажи ми.