Страшният съд

47

Издишвам всичкия въздух от дробовете си.

Той ме поглежда. Връхчетата на пръстите му са доближили брадата. Погалва я.

— Какво? — питам.

Той поклаща глава, все едно се отърсва от лош сън.

— Ти ли го направи? Ти ли дръпна спусъка? Или тя?

— Има ли значение? — питам.

— Не, мисля, че няма — отвръща той.

— Нека те попитам нещо: може ли приятел да се опита да чука жена ти? Може ли да снася на ченгетата за теб?

— Аз не съм съдията, човече.

— Така ли? — казвам. — Виждам изражението ти.

— Продължавай — казва той. — Хубаво е всичко да излезе наяве.

Въздъхвам и казвам:

— Както искаш. Тя ли го направи, аз ли? И двамата? Знам само, че тя имаше план. Следвайки я, бях стигнал толкова далеч, че мисля, че не можех да спра.

— Като убиеш най-добрия си приятел?

— Беше по-лесно, отколкото с Джеймс.

— В какъв смисъл по-лесно?

— По-лесно да се направи. По-лесно да мисля ясно. Да асимилирам нещата. Като при онзи експеримент, при който сложили на хората очила, през които виждали нещата с главата надолу. След около три седмици започнали отново да ги виждат в нормалния им вид. Мозъкът се приспособява.

Поглежда ме, сякаш очаква заключението ми.

— Кривата на познанието — казвам. — То е като някое тайно място в гората. След като веднъж го намериш, просто знаеш как да стигнеш там следващия път. Ние знаехме какво точно трябва да направим.

Докоснах ушите си, които бяха писнали от изстрела.

— Трябва да се отървем от него — рече тя, бръкна в джоба му и извади сребристия чип с размерите на запалка.

Видях я как го метна в черната вода и той потъна в нея с лек плясък.

— Знам как — рекох. — Знам.

Ръцете ми трепереха, потискаше ме миризмата на гниещи листа и гъста кал. Подпрях пушката на едно дърво и вдигнах Бен за глезените — така, както се повдига ръчна количка, и го повлякох.

— Накъде го влачиш? — попита тя.

— Към плаващата тиня.

— Ще ти помогна.

Тя го улови за ръцете и го понесохме през блатото. Ловните ми ботуши бяха гумени и високи почти до коленете, сякаш бяха предназначени да влачиш труп през мъртвата мокра трева. С помощта на Джесика не бе трудно да го извлечем по-надалеч от пътя. В плитката вода нямаше да останат кървави следи.

Мястото, до което трябваше да стигнем, бе на около четвърт миля разстояние. Джесика се препъна и го изпусна, трупът се заплете в някакъв трънак, но аз забих здраво пети и го измъкнах. Тя отново го улови и загазихме към по-дълбокото.

Преди две зими участвах в лов на елени тъкмо в тази част на гората и блатото. Когато ловът завърши, Ръсел и Скот се оказаха отвъд главната водна артерия, която преминава през блатото. Нямаше вятър и имаше едно място във водата, където можеше да се види дъното. Изглеждаше дълбоко около метър. Листата и клонките бяха потънали в кал. Ръсел и Скот бяха вече измокрени до кръста, тъй че не им представляваше трудност да прецапат с вдигнати над главите си пушки.

Но когато Ръсел измина три четвърти от пътя, изведнъж изчезна. Във водата се появи голям облак и на повърхността изплуваха мехурчета от метана. Скот не бе много надалеч зад него и имаше солидна опора под краката си, пресегна се напред, улови пушката, която Ръсел все още стискаше здраво с две ръце и с херкулесово усилие го издърпа от тинята.

Ръсел изглеждаше като че са го потопили в течен шоколад и Скот и аз му се посмяхме доста, след като престана да кашля и плюе. След това двамата заобиколиха по обиколния път, а после Бъки ни каза, че блатото било пълно с такива места, където тинята е мека и дълбока понякога до метър и половина. Каза, че ако Скот не го е изтеглил веднага, и кран не би могъл да измъкне Ръсел от онази тиня.

— Ако затънеш до метър, метър и двайсет, тинята те всмуква като прахосмукачка — рече той. — И колкото повече се бориш, толкова по-силно те всмуква.

Точно до входа на заливчето имаше една крива бреза и дори на слабата светлина не бе трудно да открия мястото. Понесохме го в плитката вода до брега на заливчето и спряхме до мекото място, което знаех. На брега имаше закръглени камъни с големината на хлебни самуни и успях да откъртя пет от тях.

— Ще ги напъхаме в джобовете му — казах на Джесика.

Напъхахме камъните в палтото на Бен, под мишниците му. Пръстите ми изтръпнаха от студа, но успях да закопчея палтото му до горе. В големия джоб на панталона си носех късо въженце, с което да измъквам убитите елени от гората. Извадих го и завързах здраво Бен през кръста, за да не изпаднат камъните.

— Аз какво да правя? — попита тя.

— Нищо, ще се справя сам.

Седнах на брега и си намокрих дъното на панталоните. Оттам можех да избутам трупа на Бен към мекото място с крака, като се придържам към сравнително по-солидното дъно на заливчето.

— Сложи ръце върху раменете ми — рекох. — Ще се отблъсна от теб.

Тя ме стисна силно, до кокал и ръцете й се вдървиха. Свих се и ритнах с крака. Бен се претърколи в по-дълбоката вода и потъна в нея. Продължихме да го избутваме, докато водата не стигна до гърдите ми и той изчезна под повърхността. Очите ми засмъдяха.

— Какво правиш? — попита тя.

Може би дупката се бе запълнила по някакъв начин.

Но при следващото бутване усетих как трупът на Бен се плъзва надалеч от краката ми, сякаш нещо го бе уловило и го теглеше. Джесика ме издърпа и двамата се изкатерихме и се изправихме на брега. Малко облаче балончета изплува на повърхността, където се разпука под лунната светлина. Въздухът се изпълни с мириса на метан, който постепенно се разнесе.

Настъпи пълен покой.

Дълбоко в мен изтощението чакаше да ме откара в собствения ми гроб, но знаех, че имаме още работа за вършене. Зацапахме по обратния път през блатото под лунната светлина, уловили се с калните си ръце. Намерихме мястото, където бяха моята пушка и фенерчето на Джесика. Взех празната гилза. Лесно бе да намерим моето фенерче, което блестеше в храстите и с него намерих останалите гилзи от патроните, които бях изстрелял на пътечката. След това се изкачихме по склона към хамъра ми.

— Ами неговата кола? — попитах.

— Не я докосвай — рече тя. — Какво значение има къде ще я намерят, след като не открият него.

— Няма да го открият — рекох. — Откарай ме, след това се прибери с хамъра.

— Няма ли някой да се запита къде е джипът ти? — попита тя.

— Няма да се сетят — отвърнах. — Тъмно е. А утре ще взема един от събърбъните на „Каскейд“.

Когато масивната сграда се появи пред нас, спряхме на моста. Свалих прозорчето си и изхвърлих празните гилзи и ключовете на Бен в езерото. Чу се тих плясък.

Стигнахме до хижата и спряхме до долния вход. Взехме си довиждане и аз влязох през същата врата, през която бях влязъл и в нощта, когато убих Джеймс. Съблякох се в съблекалнята, оставих ботушите и занесох дрехите си в пералното помещение, за да ги хвърля в една от машините с една чаена чаша прах за пране. Само по боксерки влязох в банята, която банкерите вече бяха напуснали, и застанах под душа.

Когато избърсах огледалото от парата, видях, че лицето ми приличаше на задника на мокър котарак. Дълги червени драскотини красяха бузите ми, а дори след цели пет минути търкане с хавлиената кърпа, под ноктите ми все още имаше оттенъци от калта.

Отворих гардеробчето си и извадих чифт кадифени Джинси и фланелена риза, след това обух маратонки „Тимбърланд“ и се качих горе. Пристигнах навреме за десерта на банкерите.

Марти влезе в трапезарията от кухнята, бършейки ръцете си в хавлиена кърпа.

— Боже мой! — възкликна като видя лицето ми. — Намери ли го? Адам чул изстрелите.

Поклатих глава и се засмях, вдигна чаша червено вино в тост за японците, които също се засмяха.

— Не успях — отвърнах и намигнах на Марти. — Виж ме на какво приличам, а проклетото животно се измъкна.

— Минаха два дни, докато открият колата му — казвам, — а и не знаеха от колко време е била там.

— Но после са разбрали.

— Бъки е разбрал — казвам. — Най-вероятно.

— Как се чувстваше? — пита психарят. — Докато ги чакаше да я намерят.

— Донякъде изпитвах облекчение, че съм го отстранил от пътя си — отвръщам.

— Не се ли безпокоеше?

— Не смятах, че ще ме заловят.

— Наистина ли?

— Или ако съм смятал, съм вярвал, че няма да стане, преди да сме намерили изход.

— Работехте по този въпрос, така ли?

— Тя работеше.