Страшният съд

48

От тъмното небе се сипеха едри снежинки и се лепяха по предното стъкло. Джесика бе празнувала Вси светии при температури над двайсет градуса. А този път бе студено. Томи седеше на задната седалка на джипа й, между Дарт Вейдър и Спайдърмен. Тя зави надясно от улица „Дженсий“ и спря да пропусне минаващите призрак, калинка и един баща с фенерче в ръка.

— Не можеш ли просто да ни оставиш, мамо? — попита Томи.

— За да можете да пръскате хората с крем за бръснене ли? — рече тя и му хвърли един поглед през рамо.

Томи сви рамене.

— Нямате нужда да събирате бонбони — продължи тя. — Можете да си гледате филма и да си лягате. Аз ще направя горещ сайдер.

— Мамо!

Тя зави наляво и спря до бордюра. Те слязоха и Джесика каза на сина ни да си облече палтото.

— Зомбитата не носят палта, мамо — отвърна Томи. — Те са мъртви.

— Е, това зомби има майка, която не иска то да хване пневмония — рече тя и му подхвърли палтото. — Обличай.

— И Анди не е с палто.

— Анди носи топло бельо, нали, Анди?

— Ами нещо като тениска с дълги ръкави.

— Видя ли? — рече тя. — С дълги ръкави. Обличай се.

Поеха по улицата, Джесика с ботуши „Тимбърланд“, дънки и анорак осветяваше пътя им през предните морави с фенерчето си. На следващата пресечка завиха надясно и поеха нагоре по хълма. Джесика потрепери, извади черна плетена шапка от джоба на якето си и я нахлузи над ушите.

Помаха на другите майки, казаха си „здрасти“, а на ъгъла се спря да се разговори с Нийл, бащата на момче от баскетболния отбор на Томи. Едър мъж с тромава походка, бръкнал дълбоко в яркожълтите джобове на планинарското си яке от „Норт фейс“. Видя й се донякъде хубаво, че един баща е тръгнал с децата на празника на Вси светии. Тейн бе в хижата, отчасти заради поредните банкери, а отчасти защото това бе извинението му да броди мрачен из гората.

Звънна клетъчният й телефон. Тя погледна изписания на екранчето номер, очакваше да е Тейн, но номерът бе с код на Ню Йорк сити. Извини се и помаха на момчетата с фенерчето си, каза им да вървят, и отвори телефона си.

— Искаш ли да се срещнеш с Джони? — попита отсреща дрезгав глас с акцент от Бронкс.

Кожата й настръхна. Поколеба се, но отговори утвърдително.

— Добре тогава — каза гласът. — Той ще е в „Микис мантъл“ на петдесет и девета улица. Ще се срещне с теб в съседния „Есекс хаус“ в десет, десет и половина. Наеми стая и той ще те намери.

Гърлото й се сви.

— Но аз съм… — понечи тя да обясни колко далеч се намираше, но връзката прекъсна. — Мамка му!

— Моля? — рече Нийл.

Той се мъкнеше покрай нея, насочил лъча на фенерчето към двете си деца, които притичваха от една къща към друга.

— Ох, връзката прекъсна. Извинявай.

— Няма нищо. И в „Спай кидс“ употребяват „Мамка му“. Обикновено не водим децата да гледат такива филми, но си помислихме, нали разбираш, те могат да чуят подобни изрази и в автобуса.

— Нийл — рече тя, — имаш ли място в колата си?

— Малко.

Каза му, че възникнал спешен случай, е, никой не бил на смъртно легло, но възникнало нещо, заради което трябва да замине веднага. Нийл каза, че ще отведе момчетата по домовете им, след като приключат. Джесика каза на Томи, който сви рамене и попита дали могат да се върнат до голямата бяла къща, защото там давали пълни кутии с карамели с шоколадова глазура.

Джесика се върна в джипа си, като пътьом позвъни на главния пилот на „Кинг Корп“. Не искаше да става така, да зареже всичко. Имаше дете, но онези не даваха и пет пари за това. И все пак фактът, че можеше да си поръча служебен самолет и да пристигне в Ню Йорк след два часа, повиши настроението й. Върна се бързо у дома, обади се на сестра си, хвърли някои неща в пътната си чанта. Огледа три тоалета, преди да избере костюм с тесен черен панталон и сива копринена блуза. Хем секси, хем сериозен вид.

Старият несесер на Тейн с принадлежности за бръснене бе под мивката. През последните две седмици прахът по него бе изчезнал. След операцията на коляното му извършилият я приятел-лекар му бе предписал четири опаковки викодин, за всеки случай. Преди две седмици бяха останали три. Сега още една бе на свършване, но Джесика се нуждаеше от хапчетата, за да преодолее всичко това. След това щеше да спре. Взе едно, сложи още три в джоба си и излезе.

Самолетът чакаше в хангара си. Франк, пилотът, попита дали и Тейн ще дойде.

— Той замина за площадката на „Гардън Стейт“ по-рано — рече тя. — Вече беше в Бингамтън да оглежда някакво оборудване.

— С кола?

— И без друго бе на половината път дотам — рече тя и сви рамене.

Самолетът изрулира в снега и започна да вибрира срещу силния вятър. Излетя и започна да набира рязко височина. Тресеше се, клатеше се и подскачаше в силните пориви на вятъра. Проблясващата светлина на крилото осветяваше снежната вихрушка навън. Тя бръкна в джоба си и взе още едно хапче. Напрежението й спадна. Чувстваше се така, сякаш се рееше в пространството.

Кацнаха след половин час. Пътьом през терминала се отби в тоалетната. Заслони с ръка очи да не вижда огледалата и се мушна в една кабинка. Излезе, изми ръцете си, фокусирайки погледа си върху мивката. Не можеше да понася да гледа очите си. Онези тъмни кръгове под тях, които никакъв грим не можеше да скрие. Дълбоките бръчки в ъгълчетата им. От възрастта, ала и от още нещо.

От задната седалка на лимузината си гледаше небостъргачите на Манхатън, докато не поеха по спиралата към тунела. Тези сгради принадлежаха на хора. На хора с много пари. Каквито тя щеше да притежава.

В „Есекс хаус“ имаше апартамент, който гледаше към Сентръл парк. Хиляда и петстотин долара за нощувка, но тя плати с карта на компанията и остави на рецепцията съобщение за Джон Гарет. Мебелите бяха тапицирани със смарагдово зелено кадифе, имаха резбовани крака и подлакътници, боядисани в златисто жълто. Потропваше с крак, докато пиколото поставяше чантата й на поставката в спалнята. Когато мъжът излезе, тя дръпна чаршафите от леглото и закри с тях огледалата.

Дишаше тежко, когато взе от барчето бутилка Пино Гриджио, отвори я и си наля от виното. Подейства й бързо след ефекта на хапчетата. Застана до завесите и опря чело о хладното стъкло на прозореца и едва бе изпила половин чаша вино, когато чу тихото почукване на вратата.

Изправи гръб, запаса блузата си и разсеяно отупа панталона си. Открехна леко вратата, след което я отвори широко. Той влезе напористо, съпроводен от съкрушителния аромат на „Грей фланъл“. Косата му бе пригладена назад, а млечнозелените му очи блестяха като опали. Светлокафявият му костюм и бялата риза се стараеха да прикрият масивната му фигура, но не можеха да направят нищо, за да скрият дебелия врат.

Макар да бе с обувки с висок ток, равнището на очите й бе около брадичката му. Отвърна на усмивката му с усмивка.

Той хвърли черна платнена чанта на пода.

— Петстотин хиляди — рече. — И не ми се обаждай за тях следващия път. Аз ще ти се обадя. Когато съм сключил сделка, държа на думата си.

— Исках да говоря с теб — рече тя.

Той погледна часовника си и каза:

— Разполагаш с пет минути. Закъснявам за една игра на карти.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Джесика.

Обърна се и навлезе навътре в стаята. Доля чашата си и сипа една на него.

— Не — рече той, когато му я предложи. Пак погледна часовника си. — Остават ти четири минути.

— Знаеш ли, че трябваше да долетя от Сиракюз?

— Е, и?

Сърцето й се разхлопа.

— Имаме предложение за сделка и искаме да знаем дали то ще те заинтересува.

— Каква сделка? — попита той. Беше отпуснал ръце покрай тялото си, а пръстите му бяха свити — досущ като маймунски.

— Искаме да прехвърлим малко пари.

Джони изсумтя.

— И вие сте като всички политици в този град. Още от самото начало казахме „в брой“. Ето ти ги.

— Не става въпрос за тези — каза тя и склони глава към платнената чанта. — А за сто милиона.

Той се извърна, сякаш да я погледне по-отблизо с лявото си око. Чашата й с вино звънна, когато я поднесе към устните си.

— „Кон Трак“ фактурира допълнителни услуги за сто милиона. Ние ги плащаме — рече тя и отпи глътка. — След това „Кон Трак“ получава фактура от швейцарска консултантска фирма за деветдесет милиона, които компанията плаща.

— Искаш да кажеш осемдесет милиона.

— Ох — рече тя и погледна часовника си. — Мисля, че времето ми изтече.

— Ти за каква се мислиш? За Сара Бернар? Проклетите федерални ченгета са по петите ми — каза той и се намръщи.

— Става дума за десет милиона. Пари за учредяването на компанията. Тейн искаше да го направи още при проекта ни за Маями бийч. За десет милиона ще склонят. Така поне си мисля.

Лицето на Джони омекна. Ухили се и пристъпи към нея. Рече тихо:

— Предлагаш ли и нещо друго? За подслаждане на сделката?

Пресегна се и докосна рамото й.