Страшният съд

4

— А какво ще кажеш за своето семейство? — пита психаря с глас твърде тих за такъв едър човек.

— От „сините якички“. Татко беше от типа „Ей сега ще ти нашаря задника с колана“, докато не почина по-големият ми брат. Шофирал пиян с приятели. След това косата на моя старец побеля. И почти не говореше.

Мама също се скапа. Просто си седеше в своя стар люлеещ се стол „Ла — Зет — Бой“, вперила поглед в телевизора или в някой любовен роман. Ядяхме повечето консерви, или изобщо не ядяхме.

— Трудно е за всеки от нас да мисли за родителите си, просто като за хора — произнася той.

— Спомням си, когато спечелих стипендия в Сиракюз да играя футбол — казах. — Дадоха ми малко джобни пари — университетът, имам предвид — и купих на мама един от онези люлеещи се столове, които правят масаж. Толкова молеше татко да й купи такъв. Но тя никога не седна в него. Само трупаше отгоре му книгите си на купчинки.

— Спомена стипендията — казва той с приглушен глас. — Това по мое време бе голяма работа.

Изкривявам устни, кимам и отвръщам:

— Бях класиран във втория отбор на Америка като полузащитник, „Великаните“ ме избраха шести по ред. Американската мечта. Точно така. След четири дни на подготвителния лагер си разкъсах мускулите около ябълката на рамото. И това беше. Голяма работа.

— И се почувства… как?

— Като човек, който е изгубил мача.

— Но си стигнал далеч по-напред от много хора.

— Да, след като срещнах Джесика. Строителният бизнес бе за нея като шахмата. Можеше да ти покаже как да местиш фигурите и изведнъж се оказва, че си скочил троен скок. Не с макиавелистка тактика, а просто с малко маневри, които променят баланса.

Всички я обичаха. Банкерите. Наемателите. Притежаваше онзи небрежен стил — да гледа хората в очите, да изслушва историите им, да се смее на шегите им, а тя наистина се смееше искрено, да се забавлява, всички я харесваха, а покрай нея — и мен. Всеки път, когато трябваше да се сключи голяма сделка, ако съумеех да изведа съответния мъж и жена му с мен и Джесика, успехът беше в кърпа вързан.

Тя бе в основата на нещата, във фирмената политика, в сделките, заедно обмисляхме стратегията как да вървим напред. И много я биваше в тая работа. Това не приличаше на стратегията на някаква кампания. Не ми натякваше. Бяхме партньори и винаги ме караше да се чувствам така, сякаш съм в челото, че съм намерил в крайна сметка начина да изкача върха, а тя е там, само да ми носи манерката с вода.

— Една съпруга може да е от голяма полза — казва той.

— Мисля, че желаеше да се справям добре заради детството си — въздишам. — Баща й починал и ги оставил със сума дългове, изгубили къщата си и живеели под наем във фургона за работниците в една млечна ферма. Току до обора. Тя, майка й и по-големият й брат работели за онзи старик, който все се опитвал да й бръкне в гащите. Плащал им мизерно. Изяли са сума сандвичи с кетчуп, носели по три ката дрехи, за да им е топло през зимата.

Но се измъкнала — продължавам. — Първо стипендия в университета, после — аз.

— В университета ли се запознахте? — вдига вежди той.

— Не, аз вече работех за Джеймс, а тя следваше в колежа „Хънтър“ в Ню Йорк. Бях там по работа, свърших каквото трябваше и се разходих в Сентръл парк. Беше един от онези топли пролетни дни. Вървях по „Литературната алея“, където се издигат онези американските брястове, ходил ли си там?

Той клати отрицателно глава и казва:

— Преди няколко години водих децата в зоологическата градина в парка. При пингвините.

— Да. Та тя си седеше там до статуята на Шекспир и четеше по биология. На отгърнатата страница имаше картинка на бръмбар със стърчащо от черупката му отвратително растение.

Чувал ли си за нематодите? Това са някакви бързо развиващи се червеи, които нахлуват в мозъка на бръмбара и го завладяват. Бръмбарът изпълзява до върха на дървото, над джунглата, червеят го убива и разпръсква спорите си чрез вятъра.

Психарят прави неприятна физиономия.

— И аз си рекох: човече, това момиче е прекалено хубаво, за да е толкова умно. Лъскава черна коса. Малко, чипо носле. Големи кафяви очи. От онези, които сякаш надзъртат в душата ти. Хората винаги я смятаха за по-млада, отколкото беше.

Облечена бе в пола с цвят каки и черна блузка. Много хубава. В крайна сметка се озовахме в едно от онези кафенета на открито на авеню „Кълъмбъс“. Тогава излизаше с някакво богато гадже. Но животът си знае своето, нали?

— След което двамата създадохте семейство — довършва той.

— Разбито семейство — отвръщам.

Той повдига вежди и изчаква.

— Най-лошото, което може да са случи — казвам и се взирам в тъмните му очи, иска ми се да почувства поне частица от агонията ми. Усещам как зъбчатките в мозъка ми приплъзват, как всичко се върти, загрява се, вдига се дим. И как се намирам в задънена улица.

— Имахме дете, момченце — казвам. — То умря.

Поклащам глава и я оставям да клюмне върху гърдите.

— Когато разбрахме, че е бременна, боядисахме стаята му — ние двамата, пийвахме си винце и се пръскахме с боя. Смеехме се до плач. Изписахме онези красиви зелени планини и нощното небе с изгряваща луна. И целият таван — обсипан със звезди…

Пак клатя глава и замлъквам.

— Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

— Не — отвръщам с глас по-силен, отколкото бих искал.

Той седи чака.

— След като бяхме известно време заедно, тя дойде да живее при мен във вътрешността на щата — продължих. — Правеше всичко за мен. Готвеше. Разтриваше гърба ми. Пускаше ме да излизам с приятелчетата ми. Никога не мрънкаше и не опяваше като разни други съпруги. Бях луд по нея. За нея бих…

— Какво?

— Щях да кажа: „Заради нея бих убил човек“ — отвръщам с глупава усмивка, клатейки глава.

— И си го направил — поглежда ме той.

— Не, виновен беше профсъюзът.

— Как така?