Страшният съд

35

За „Кинг Корп“ денят, в който се открива ловът на елени винаги е бил почивен. Предишната вечер беше дадена голяма празнична вечеря за съдружниците и за най-важните клиенти. На вечерята и за лова бяха поканени и съпругите. В хижата и в няколкото обновени селски къщи в резервата можеха да се настанят почти сто души. Вечерята щеше да се състои в голямата зала, която гледаше към езерото, високият й три етажа таван приличаше на големите европейски катедрали.

Джесика използваше ежегодното събитие като ден за коронация — това бе онова празненство, за което бе споменала.

Разпратени бяха покани до най-важните банкери и изпълнителните директори на големите търговски вериги и строителни компании в страната. Флотилията от четири „Ситейшън X“ трябваше да докара и откара VIP-гостите. Някои от старите приятели, онези от ранните дни, когато Джеймс имаше само ВиК компания, бяха изхвърлени от списъка, а от самата фирма бяха поканени само най-важните хора.

— Не си поканила Вайтър? — рекох, докато преглеждах списъка на закуска. — Той приготвя бялата лазаня.

— Реших да се спра на агнешки котлети — каза Джесика, докато сипваше пържени яйца в две чинии, които донесе и постави пред мен и Томи. — Масите ще бъдат украсени с рози.

— Може ли и аз да дойда? — попита Томи.

— Изпий си портокаловия сок, приятел. Това е свързано с работата събитие, но след няколко години вече ще си достатъчно голям, за да ловуваш и ще идваш с мен — отговорих, протегнах ръка и го разроших. Погледах над главата му към Джесика. — Как можа да не поканиш Вайтър?

— Хората вече не ядат спагети толкова късно — рече тя и постави чинията на масата. — Тук става дума за теб, за нас, за нашите приятели. Джеймс го няма вече.

Намръщих й се, погледнах към Томи.

— Какво има? — попита тя. — Ние с Томи вече говорихме за това. Същото е като в „Цар Лъв“ — цикълът на живота. Всичко, което е било живо, трябва и да умре.

Потръпнах и поклатих глава.

— Ти се погрижи за лова — рече тя и ме потупа по гърба. — А аз ще се заема с храната и със списъка на гостите. И без друго вече е твърде късно.

Тя улови списъка и го издърпа от ръцете ми. Взех вилицата си. Тя седна пред компютъра, поставен върху бюро в единия ъгъл на кухнята, за да провери електронната си поща. Джесика не закусваше.

— Мога да му се обадя — рекох, докато обирах с хапка препечен хляб последния жълтък от чинията си. — Вайтър ми харесва.

Джесика продължи да набира някакъв текст, без да откъсва очи от екрана.

— Иди си вземи чантата, Томи — рече тя.

Въздъхнах, изправих се и отнесох чиниите си в мивката. Багажът ни бе приготвен и поставен до входната врата. Натоварих го в хамъра, който Джесика бе купила, за да замести моя ескалейд. Когато й казах, че сме готови, тя излезе, подсвирквайки си, с ръце, пъхнати в джобовете на кафяво кожено палто, последвана от Томи, когото щяхме да откараме до училище. Взех го в скута си и му дадох да шофира хамъра по подходната алея.

Денят в хижата бе изпълнен с работа. Към мен и Джесика се задаваха непрекъснато въпроси и ние установихме „щаба“ си в заседателната зала до главния вход на хижата, като персоналът щъкаше напред-назад и жужеше като рояк пчели.

Освен това трябваше да се занимавам и със строежа на „Гардън Стейт“. Ден не минаваше без някакво оборудване или материали да не изчезнат по загадъчен начин. Медни тръби на стойност половин милион долара — с цената на злато. Два самосвала. Дузина генератори. Един ден дори изгубихме десет преносими тоалетни. Джеси ме увери, че получаваме своя дял от всичко изчезнало, а аз уверявах служителите си, че това просто е част от нещата, когато въртиш бизнес в щата.

Някъде след обяда осъзнах, че сума от останалите без отговор въпроси относно откриването на лова могат да бъдат решени единствено от Бъки. Кои ловци в кои коли ще се качат? Кога ще тръгне първата група? Ще сервираме ли кафе в чакалата?

— Виждал ли си го? — попитах Марти, управителят на хижата, когото Джеймс бе примамил от хотел „Риц-Карлтън“ в Нейпълс, Флорида.

Марти сви рамене и каза, че не го бил виждал. През целия ден.

— Прати някого да го намери — рекох. — Трябва да решим някои въпроси с него. А, Марти, и погрижи се да занесат дузина жълти рози в спалнята.

— Не червени, така ли?

— Помирисвал ли си някога червена роза? Те вонят. Жълти да бъдат.

До четири следобед не видях повече Марти. Бях долу, в голямата заседателна зала с Дейв Уикършъм, един от архитектите, проектирали хижата. Дейв бе извадил бележника си и бе разтворил върху масата план на залата. Показах му къде искам да бъдат поставени пътечките за тичане и плазмените екрани. След като ръководех компанията, а „Каскейд“ бе нейна собственост, можех да си правя каквото си поискам и имах намерението да превърна това място в свое.

— Винаги съм се питал защо Джеймс не го направи? — рече Дейв, докато си отбелязваше местата.

— Защо да тренираш на пътечка, като можеш да вървиш навън? — рекох. — Не помниш ли?

— О, Боже, тези ужасни преходи — каза Дейв и поклати глава. Нагоре-надолу и през онова ужасно блато до имота на Хюз.

Но — продължи той, следа като се загледа за миг в нищото, — човек поне можеше да види това-онова.

— Върху пътечката може да „изгориш“ повече калории — рекох, — и едновременно с това да гледаш телевизия.

Дейв ме изгледа за секунда над рамките на очилата, след което каза:

— Точно така е.

Марти слезе по стълбите и попитах Дейв дали сме се разбрали за всичко. Така беше. Той си тръгна и аз се обърнах към Марти. Погледът му щъкаше насам-натам.

— Няма го — рече накрая.

— Кой? Бъки ли? Какво искаш да кажеш с това „няма го“?

Марти поклати глава и каза:

— Претърсих цялото място, риболовната барака, обора на патиците, навсякъде. Никой не го бе виждал, затова отидох до дома му. Събърбънът му го нямаше, но попитах Джуди и тя каза, че бил в Ендикът на лов.

— Какъв лов?

— С някакви стари приятели. Хората на Харолд Синсибо.

Едва се сдържах да не се разсмея.

— Ами, нали ловът се открива утре.

— Струва ми се, че просто не е съобразил — рече Марти и закърши ръце.

— Намери го по телефона — повиших тон.

— Нямат телефон. Проверих — отвърна Марти.

— Къде е Ръсел? Люк?

— С него.

— Мамка му! Тогава кой е тук, Марти? Това е твоят шибан персонал, нали?

— Джеймс никога не ме е карал да се занимавам с водачите на Бъки.

— А трябваше ли Джеймс да разчита на Бъки за всяка шибана подробност? Та утре се открива ловът, по дяволите! Днес даваме вечеря.

— Не знам — рече Марти и отстъпи крачка назад. — Може би е решил, че не е нужно да идва.

— Марти — казах, съкратих дистанцията помежду ни и го улових за рамото, — прати някого да го намери и да доведе до довечера тук. Казах — до довечера.

— Искате ли аз да отида?

— Не можеш да отидеш, даваме вечеря. Намери някого. Кой е останал? Кой в това място не е обвързан с Бъки?

— Адам може да отиде.

— Добре, който и да е — рекох и леко го отблъснах. — Просто го докарай тук.

Марти излезе бързешком. Качих се горе в голямата зала, където щеше да се състои вечерята и казах на Джесика за Бъки.

— Мисля, че това е лъжа, а ти? — попита тя и вдигна една червено-бяла салфетка към светлината.

— Той разпределя хората по чакалата — рекох. — Той държи всички заедно, когато тръгнат през гората, или когато нещата се объркат.

— Скъпи — рече тя, изправи се и ме погали по бузата с опакото на ноктите си. — Кой го е еня? Хората могат просто да си отспят.

— Мъжете ще искат да излязат на лов.

— Кои мъже? Крие Тоньола от Дойче банк? Хауърд Рийз? Тим Кингстън? Я стига, моля те.

— Джим Хигинс ще поиска.

— Онзи от „Бас про шоп“ ли? — попита тя и цъкна с език. — Хората идват тук да видят хижата.

Тя остави салфетката и се огледа, за да се увери, че сме сами. Присви очи. Сниши гласа си и рече:

— Ако се безпокоиш за това какво мислят хората, може би трябва да уволниш някои, които не си вършат работата. А ако живеят в имоти, собственост на компанията, това може би не трябва да продължи.

— Бъки ли имаш предвид?

— Всички, които се опитват да те представят в лоша светлина. Всички, които смятат, че не ти ръководиш това място — рече тя и премести една винена чаша от другата страна на чинията. — Ако оставиш хората да ти се подиграват, това няма да продължи дълго. Изритай го.

— От къщата му ли?

Тя се усмихна мрачно, оголи онези свои остри зъби, заби показалец в гърдите ми и рече:

— Тази къща принадлежи на компанията. Ти управляваш компанията. Какво казваше Джеймс, забрави ли? Яж, или ще те изядат. Сега ти си на върха на хранителната верига.

— Джуди е там — рекох.

— И мен ме изритаха от дома ми — отвърна тя, сви рамене, духна върху една лъжица и я избърса о ръкава си. — Но оцелях.

Остави лъжицата върху масата, погледна ме и попита:

— Какво правеше, когато играеше футбол и някой се опитваше да те прецака? Забравяш, докато не се пробва отново?

Обърна се и пое към кухнята. Изгледах я как се скрива, лицето ми бе пламнало, а напрежението в съзнанието ми се засилваше. Спуснах се тичешком по стълбите към подземния гараж, където заварих Адам, облечен в дебелото си яке „Кархарт“, с дънки и високи гумени ботуши, да се качва в пикала си. Настаних се на дясната седалка.

— Идвате с мен ли? — попита той.

Кръглите му бузи, които и без друго винаги бяха розови, се зачервиха, очите му се разтвориха широко зад очилата с телена рамка.

— Няма да ходим у Ендикът — рекох. — Откарай ме До Бъки.

— До дома му ли? — попита Адам и запали двигателя.