Страшният съд

11

— И как се почувства тогава? — пита психарят.

— Честно ли?

— Затова съм тук.

— В онзи миг ми се искаше да завра дулата на дванайсеткалибровата пушка в лицето му и да натисна спусъка.

— Но пушката не е била заредена.

— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш? — питам.

— Дядо ми беше ловец — казва той, обляга се назад и скръства ръце на корема си. — В пушката за лов на патици има три патрона. Такъв е федералният закон. А ти каза, не си стрелял три пъти.

Мушнах долната си устна зад горните зъби.

— Тъй че наистина не би могъл да го направиш — продължава той.

— Случвало ли ти се е да слезеш някой път в избата и да зърнеш нещо с периферното си зрение?

Той отговаря утвърдително.

— Е, беше нещо такова. Нещо тъмно, което внезапно профучава в съзнанието ти. Не означава нищо. Появява се, а в следващия миг вече го няма.

— Но в крайна сметка ти го направи.

— В онзи миг бях най-близо до желанието си да го сторя, а не можах, тъй че това почти не се брои.

— Добре, да речем, че наистина не си искал да го направиш — казва той. — Как стана така, че го стори?

— Вече ти казах. Такава беше ситуацията. Наистина нямах друг избор.

— Мисля, че си имал достатъчно възможности да избираш. Знам, че това не ти харесва, но точно затова съм тук. Искаш да се справиш с живота навън? Тогава трябва да си отговорен за делата си. Непрекъснато.

— Знаеш ли какво си спомням?

— Какво?

— Шибаните им изражения. На двамата. Сякаш да му се даде дела на Майло бе очевидно. Сякаш беше напълно справедливо.

Чух Бен да въздъхва и когато се обърнах да го погледна, той се правеше, че се вглежда към дърветата, над които бе изчезнал патокът. И той ме ядоса, защото вместо да скръцне със зъби или да издиша тежко през носа, върху лицето му бе изписана многозначителна усмивчица. Искаше ми се да го цапардосам през устата, ала Джеймс се обърна към мен:

— Току-що сключихме сделка, от която джобовете на всички ще се напълнят, а ти не изглеждаш доволен.

Обърнах се и видях, че се бе вторачил в мен. Точно тогава трябваше да кажа нещо. Джесика би го разкъсала на парчета. Но в такава трудна ситуация, въпреки всичките години, през които тя ме обучаваше, въпреки че си скъсвах задника да стана онзи голям и як футболист, аз заприличвах на нещо, от което много се боях. Заприличвах на баща си.

— Не — рекох. — Доволен съм.

— Добре — рече Джеймс и погледна часовника си. — Имам телефонен разговор в четири.

Излязохме от чакалото и се качихме в лодката. Ръсел ни върна обратно, от устните му висеше незапалена цигара, а с яките си ръце държеше и кучето, и управляваше лодката. Когато отпътувахме със събърбъна на Бъки, го видях да свива ръце на „чашка“ и да се навежда над пламъчето. Докато Бъки ни возеше към хижата, Джеймс ни попита за графика на строежа. Седяхме на задната седалка — Бен беше в сандвич между мен и Скот.

— Трябва да бъда откровен, Джеймс — рекох. — Малко се безпокоя за онези момчета от профсъюза. Мислех си дали да не наемем охранители. За площадката. А и за нас — също.

— Празни приказки — рече Джеймс и размаха ръка във въздуха. Наведе се през Бъки и посочи през прозорчето му мъртвите дървета, които стърчаха от водата. — Те са като пчели, тези момчета от профсъюза. Ако не ги закачаш, и те няма да те закачат. Случилото се с Майло се дължи на това, че ги е разбутал. Харесват ми тези чакала в дърветата, Бък. Нека направим още няколко.

— Но някой ни изхвърли от пътя — рече Бен.

Джеймс се извърна, погледна го и се усмихна.

— Кой, някоя стара дама? Някое смахнато хлапе?

— Смятаме, че го направиха хора на Джони Г. — отвърна Бен.

Скот се наведе напред и погледна Бен, присвивайки очи.

— Заловили ли са ги? — попита.

Бен поклати отрицателно глава.

— Откъде знаеш, че са били хора на Джони Г.? — попита Джеймс.

— Беше черен събърбън — отговори Бен. — Нападнаха ни в разгара на бурята.

Джеймс кимна, но насочи вниманието си към криволичещия път пред нас и каза:

— Ако реагирах всеки път, когато някой от онези ме погледне накриво, още щях да копая само основи.

— Може би още няколко души охрана на площадката — вметнах аз.

— Обадете се на полицията — рече Джеймс. — Те знаят какво да правят. Аз направих прецедент с тези хора много отдавна. Не сключваме сделки с тях и не се поддаваме на сплашването.

— ФБР са следили Джони Г. — рече Бен.

— Хубаво — каза Джеймс. — Нека се включат.

— Вече са включени — продължи Бен. — Искат нашата помощ.

Бъки спря събърбъна пред хижата.

— Добре — рече Джеймс, докато слизаше. — Направете го. Ще се видим на вечеря, момчета.

Скот също скочи от колата, а след него — и Бъки. Тримата потънаха в хижата.

— Искаш ли да хвърлим по една въдица, докато мръкне? — рекох. Този път бе мой ред да се усмихвам.

— Боже мой! — каза Бен, вгледан във вратата, през която влязоха; клатеше глава.

— Този човек току-що измъкна двайсет милиона долара изпод носа ни, смяташ ли, че ще наеме бодигардове? — попитах.

Взехме някаква екипировка, една лодка и се запътихме към водата. Минахме покрай моста, завихме и там имаше едно заливче, в което от неподвижната вода се надигаха мъртви дървета, с избелели и изпочупени стволове и клони. Костурът обичаше да се крие тук и скоро след като угасих мотора, заложих стръвта и заметнах въдицата си.

Бен се изправи и съоръжи своята. Завъртя се и заметна силно над неподвижната вода към друга група потопени дървета.

Едно синьо рибарче изпърха покрай нас, а изквакването на жаба само направи тишината още по-дълбока. Изжужа скакалец, лек ветрец накъдри повърхността на езерото. Бен заобира кордата си без да се бави, докато най-накрая въдицата и блесната не се удариха о борда на лодката.

— Трябва да засечеш няколко пъти — рекох и му показах как да го направи с няколко завъртания на китката си. — И после да оставиш кордата неподвижна. Все едно, че рибката е ранена. Точно тогава ще клъвне.

— Не виждам още да си уловил нещо — рече той, сбра русите си вежди и замахна отново.

Този път, когато завъртя ръка, контрата на спининга му изщрака силно. Видях силна светлина и усетих остра мълния да преминава между устната и мозъка ми. Лицето на Бен пребледня силно, устата му оформи едно голямо „О“ и той посегна рязко към мен. Почувствах как студеният метал на втората тройна кука потропва о пластмасовата блесна, докато се блъскаха в брадичката ми.

— Мили Боже, Тейн, извинявай. Мили Боже!

Пуснах пръта си и опипах куката, която се бе забила в долната ми устна.

— Клещи — рекох. — В кутията с инструментите.

Кръвта потече по брадата ми. Бен ровеше с треперещи ръце в кутията. Повечето клещи имат в основата си резачи. Нужно е само да се среже въдицата и куката ще излезе обратно, без да разкъсва плътта.

— Няма — рече високо той. — Намерих само това.

Държеше в ръка ловен нож в кожена кания. Поклатих глава и протегнах ръка.

— Мили Боже! — рече Бен.

Отворих ножа и го подадох обратно на Бен, след това обърнах с палец устната си.

— Разрежи я — рекох.

— Не мога.

— След две минути това ще ме боли сто пъти повече, отколкото сега. Разрежи шибаната ми устна и по-бързо.

Всичкото това го изрекох дълбоко от гърлото си, без да използвам устните, но Бен схвана идеята и без друго. Посегна с острието на ножа към устата ми. Улових китката му, за да не трепери ръката. Челото му блестеше, плувнало в пот. Усетих острието по тънката си устна. Като сряза, видях звезди посред бял ден и дъхът ми спря. Пуснах китката му. Блесната изтрака върху пода на лодката, а аз изревах от болка и зарових лице в дланите си.

— Господи, толкова съжалявам.

— Мамка му! — изкрещях и се отпуснах тежко на банката. Ревът ми отекна от склона на ниския хълм и се върна към нас над водата. — Майната ти и на теб, Бен, майната им и на тях!

Избърсах с ръкав очите си, кръвта ми продължаваше да капе на дъното на лодката. Грабнах кутията с инструментите, измъкнах няколко марли от малкия пакет за първа помощ и ги притиснах към устната си.

Гадно, нали?

Е, това не бе нищо.

Като се върнахме в хижата, отидох право в бара и сложих лед в хартиена салфетка за устната си. Ударих два бързи скоча, а една от сервитьорките дойде и ми каза, че Джесика била пристигнала. Прегледах списъка със стаите и се качих горе. Стаите имаха имена от сорта на „Железницата“, „Ловът“, „Ирокезите“. Така и бяха обзаведени. Бяхме в стаята „Риболов“, пътната чанта на Джесика, марка „Луи Вюитон“ бе върху леглото, но тя не се виждаше никъде. Слязох долу и Стивън, главният готвач, ми каза, че я видял да минава покрай кухнята, облечена в бански костюм и с халат, затова решил, че се е запътила към банята.

Спуснах се тичешком по витите стъпала към долния етаж. Една от манастирските врати, водещи към банята бе открехната и парата се издигаше към дебелите дървени греди на тавана. Усещах мириса на химикали на фона на мускусната миризма на дърво, кожа и козина от окачените по стените глави на лосове. Устната ми пулсираше от болка. Когато отворих вратата, чух смеха на Джесика да се издига над бълбукането на горещия басейн, но не видях нищо заради горещия облак влажна пара. Светеха няколко стенни абажура, както и няколко лампи под ромолящата вода, но инак бе почти толкова тъмно, колкото в бърлогата на див звяр.

Когато пристъпих към ръба на облицования с обли камъчета басейн, я видях да седи в далечния ъгъл. Да, беше облечена с хавлия и само краката й бяха във водата. Но в другия край на басейна, разпрострял космати ръце настрани, с чаша бира в ръка, отметнал глава, Скот се смееше заедно с нея толкова широко, че можех да видя пломбите му.

И ще ви кажа истината. Тогава, в онзи момент, това не бе просто една мимолетна сцена. Все едно имах в корема си парче бетон и всичко пред очите ми бе в червено.