Страшният съд

36

Джуди, жената на Бъки, беше в стаята с ловните трофеи и четеше книга до камината. Препарираните глави гледаха надолу със стъклени очи. Планинска коза. Гигантски бизон. Две големи пуйки в полет. Имаше десетки животни от всичките шест или седем континента.

— Джуди — рекох, — съжалявам много, но трябва да напуснете.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Беше кротка жена с къдрава кестенява коса и очила. От онзи тип жени, които очакваш да видиш зад бюрото в приемната на обществената библиотека.

— Трябва да напуснете — рекох. — Адам ще ви помогне да си съберете най-необходимото от багажа. Разполагам само с десет минути, тъй че трябва да побързаш.

— Какво? Какво се е случило?

— Бъки е уволнен — отвърнах. — Тази къща е собственост на компанията. Не мога търпя повече глупости, както не би ги търпял и Джеймс. Ако Бъки беше сторил същото на Джеймс преди деня на откриването на лова, Джеймс щеше да постъпи като мен.

Говорех тихо, но властно. След като видях колебанието й, повиших тон:

— Казах — веднага!

Тя погледна към Адам, чийто бузи вече бяха лъскави и морави на цвят. Адам сключи длани и се вторачи силно в изцапаните си с кал големи гумени ботуши. Тя схвана идеята ми и дванайсет минути по-късно тя и Адам товареха няколко издути куфара в колата на Джуди, докато аз говорех по клетъчния си телефон и се правех, че не ги виждам.

Двамата с Адам изгледахме как колата й пое надолу по алеята и изчезва към пътя край блатото. Сърцето ми тупкаше силно и бързо. Виждах в съзнанието си усмивката на Джесика, онази същата, с каквато й бе отвърнал и Джони Г.

— Нали онзи голям багер е още зад обора на патиците? — попитах Адам.

— Аха — отвърна той.

— И ти умееш да го управляваш, нали?

Знаех, че умееше. Бях го виждал как с Бъки събарят различни стари хамбари, обори и къщи в годините, когато Джеймс поглъщаше имотите на съседите си и бавно разширяваше резервата.

Той кимна.

— Качвай се — рекох. — Аз ще шофирам.

Откарах го до хамбара, зад който машината седеше в израслата високо кафеникава вече трева.

— Закарай го до къщата на Бъки — рекох.

— Добре де, ама защо?

— Ще я събориш.

— Къщата на Бъки ли? Не, не мога да го направя — рече той, ченето му увисна и очите му трепнаха.

— Тогава и ти си уволнен — рекох. — Аз самият мога да свърша тази работа.

Адам живееше в границите на имота в една стара селска къща, заедно с младата си жена. Тя страдаше от диабет. И поради това се източваха здравните застраховки на компанията.

— А можеш да събориш къщата му и да поемеше неговата работа.

— Кой, аз ли?

— Да не би да ти говоря на чужд език?

— Но това е неговата къща.

— Не, къщата е собственост на компанията — повиших тон. — А компанията я управлявам аз. Или до полунощ сриваш тази сграда, или твоят дом ще бъде следващият. Какво ще кажеш? Вече почна ли да разбираш какво казвам?

Адам отстъпи назад към машината. Качи се и седна в кабинката, без да ме изпуска от поглед. Аз влязох в пикала и последвах машината му, която се клатушкаше по Блатния път към дома на Бъки. Спря се за малко пред къщата и ръждивият ауспух изригна гадости във въздуха.

Най-накрая погледнах часовника си и изскочих от пикапа. Прогоних го от машината, вдигнах по-високо предното й гребло и се засилих към ъгъла на къщата. Дадох заден ход и го направих още веднъж, втори и трети път, докато покривът не хлътна към земята.

Слязох и, надвиквайки шума на двигателя, изкрещях:

— Сега разбра ли? Разбра ли вече?

Адам облиза устните си и кимна. Изчака докато се отдръпна, след което се качи в кабината, след това развъртя машината и започна да блъска по покрива с кофата й. След като вече се захвана за работа, действаше с умението на зидар — нанасяше ударите на точните места, за да рухне цялата конструкция.

Дрънчаха стъкла. Пращеше дърво. Бетон се пукаше и се трошеше. Денят вече преваляше, но когато потеглих с пикапа му, видях в огледалцето за обратно виждане как лицето му лъщеше като тиган на месечина.

Гостите започнаха да пристигат и край дългия махагонов бар до голямата банкетна зала вече сервираха напитки. Хората се сбираха на групички или седяха по креслата и дървените табуретки, тапицирани с тъмна кожа. Във въздуха се носеше празнично жужене. Джесика и аз отидохме ръка за ръка в голямото и уютно пространство, хората идваха при нас да се усмихнат, да се ръкуват и да ни предложат поздравленията си.

Взех чаша шампанско от подноса на едно от момичетата и я изпих навреме, за да взема втора, докато Джесика поемаше първата си. Всеки път, когато се обръщах, някое от тези момичета минаваше с поднос покрай мен и малцина от тях си тръгваха, без да вземат празната ми чаша и да ме оставят с пълна. Усещах как пенливото вино повдига духа ми и започна да ми се струва, че това празненство беше първото събиране след смъртта на Джеймс, което не бе помрачено от скърбене по него.

Помещението бе пълно и оживено и в ушите ми шумът започна да звучи като океански прибой. Зъбите ми бяха изтръпнали, и в разговора си с Хауърд Рийз от Световната банка, усетих смътно как завалях думите. Млъкнах, когато забелязах, че Марти се бе покачил на един стол и удряше по водната си чаша с лъжица. Минаха пет минути, преди шумът да утихне достатъчно, за да може той да обяви, че вечерята е сервирана и да помоли всички да отидат до челната маса и да намерят табелките с местата си.

Поех към салона, видях Джесика и улових ръката й.

Голямата овална маса в средата бе мястото, където винаги садеше Джеймс с Ива, Скот и Емили, както и с най-важните гости извън компанията. Отвъд двукрилите прозорци бе просторната веранда, зад нея — черната вода и полуостровът отсреща. Джесика и аз заехме местата си — местата на Джеймс и Ива — в средата на масата и гърбом към прозорците.

Седнах върху дланите си, стиснал здраво устни. Стаята се накланяше леко на една страна, после на другата. Притворих наполовина очи, но Джесика ме сбута с лакът в ребрата. Всички ни гледаха. Беше време за тост.

— Мислех си, че традициите нямат значение — рекох, след като се наведох към нея. — А сега изведнъж се оказва обратното. Мамка му!

Тя се насили да ми се усмихне, погледът й се стрелкаше из залата. Изправих се и се подпрях с ръка върху масата. Сто лица се пръснаха в морето от кръгли маси, всяка с по три свещи, заобиколени от разцъфнали жълти рози. Вдигнах чашата си и усетих как всички се обърнаха към мен. Отворих уста да заговоря, но се спрях и присвих очи.

Зад блещукащите светлинки на свещите, в празното пространство на бара, където стълбите водеха нагоре към спалните, осветлението бе намалено. Но погледът ми улови движението на човек, който се спускаше по тях, почти машинално, уловил се за перилата от ковано желязо.

Когато стигна до долната площадка, усетих как стомахът ми се свива на топка. Не можех да видя чертите на лицето му, но на слабата светлина забелязах, че имаше царствена осанка, от темето му се спускаше водопад от бяла коса.

Усетих пръстите на Джесика върху ръката си.

Видях носа. Високите скули и силните челюсти. Гневният поглед изпод снежнобелите вежди, сведени към пода. Погледнах към Джесика, премигнах към силуета, докато и тя не впери поглед натам. Чашата се изплъзна от ръката ми и се строши някъде далеко.

Отдръпнах се от масата и се стоварих обратно върху стола си. Чух тихи викове и вълна от шепот.

Пребледнялата Джесика се надвеси над мен, дръпна ме за ръката, помогна ми да се изправя.

— Добре сме, ще се оправим — рече тя, вдигна ръка към публиката, след което прибра кичур коса зад ухото си. — Моля ви, вечеряйте.

Прехвърли едната ми ръка през рамото си и се напрегна под тежестта ми. Краката ми се преплитаха, а погледът ми се премрежи, докато ме извеждаше от залата.