Страшният съд

2

Треперех, от лапавицата косата ми се бе сплъстила и прилепнала към черепа. Стопен сняг се стичаше от носа към устата ми. Избърсах го с върха на пръста си и подуших мириса на умряло животно върху дебелите ръкавици. Черното ми яке се търкаше тихо о дънките, а гумените ботуши, които стигаха почти до коленете ми, поскърцваха.

Пикапът ми чакаше на пътя, извън границите на ловния резерват с площ от четирийсет хиляди декара, достатъчно далеч, за да не може никой да ме види да идвам и да си тръгвам. До ловната хижа имаше две мили и половина пешком. Наричам я хижа, но така няма да добиете реална представа за нея.

Тя бе толкова голяма, колкото мъжът, който я е построил. Чудовище с дължина почти сто метра от единия до другия край. Нещо като излязло от света на Дисни. Несъразмерно. Дървени стволове, дебели колкото човешки торс, дълги като телеграфни стълбове, наредени един върху друг на височина от три етажа. Над тях се издигаше покривът от петсантиметрови грубо избичени кедрови дъски. Главният комин — висок петнайсет метра. Каменните блокове за основите — с големината на малки автомобили.

Вътре имаше петдесет хиляди квадратни фута площ с легла за четирийсет души. Антики от Европа, старинни оръжия, бронзови отливки от пушки „Ремингтън“, окачени на стените глави на животни и стогодишни картини изпълваха всяко свободно място. Имаше киносалон, турска баня, обща кухня, асансьор и винарска изба с катакомби като на английски замък.

Отидох до моста и застанах там, откъдето сградата можеше да се вижда зад широкото половин миля изкуствено езеро; от време на време проблясваха чудновати светкавици и осветяваха небето. Нямаше гръмотевици, тишината бе толкова дълбока, че бучеше в ушите ми. При едно от просветванията забелязах пикапа, паркиран току до тъмнокафявата хижа. На фона на сградата изглеждаше като моделче играчка от серията „Мачбокс“. В суграшицата се виждаше бледожълтата светлина, която се процеждаше от прозорците на горните етажи.

Хижата бе построена на полуостров и трябваше да измина още една миля покрай задния бряг на езерото към гората, която стоеше на страж пред главния вход; компания ми правеше само поскърцването на ботушите ми. Кръгла, калдъръмена подходна алея водеше нагоре към входа и после се спускаше покрай малка ябълкова градина към подземния паркинг. Изкачих се, шляпайки с ботуши в кишата, после се спуснах по скритото желязно стълбище, което водеше към по-ниско равнище, зад издигащата се алея. Беше усойно, миришеше на мокри камъни.

Двойните врати — досущ като всички в хижата — бяха взети от рушаща се персийска крепост от XVI век. Бяха с арки, обковани с бронзови гвоздеи, с резета и панти, предназначени да не пускат нашествениците вътре. Но мястото се намираше във вътрешността на щата Ню Йорк, в селски район, където хората оставяха ключовете си на таблото на автомобилите, входните си врати — незаключени. Охранителната система на хижата бе предназначена да я защитава от проникване крадешком, а не силом. Всеки вход се наблюдаваше по електронен път чрез система „Ай Пас“.

Изображенията на ретината на членовете на семейството и шепа близки приятели — аз бях някъде по средата на двете групи — бяха програмирани в системата. Натиснах бутона и подложих око пред малкия отвор, вгледан в зелената светлинка, докато не се чу късо и остро изсвирване.

Вратата щракна и лампичката на пултчето промени цвета си от червен на зелен. Далечен приглушен гръм се разнесе над главата ми, докато се промъквах вътре.

Когато затворих вратата, усетих как кръвта ми пулсира в слепоочията. Върху каменния под от мен се стичаше вода. Върху стената видях и своята снимка, сред фотографиите от ловните излети през годините. Бях застанал между Джеймс Кинг и сина му Скот. Бен също беше там, четиримата бяхме с ловни пушки, с един черен лабрадор, широко усмихнати, пред високите ни ботуши бе подредена двойна редица простреляни зеленоглави патици.

До стената със снимките имаше закачалки с камуфлажни ловни дрехи. Якета, панталони и шапки. Цялата стена с ботуши. Яркооранжеви за сезона на елените. Тревистозелени за пуйките. Бледожълти, с кафяви ивици за патиците. Пред тях имаше три препарирани вълка в битка с едър лос.

Жълта светлина се лееше откъм банята. При звука на бълбукащата вода стомахът ми се сви. Промъкнах се достатъчно близо, за да мога да надникна през решетките на старинните врати. Дебели рубиненочервени кърпи и пара, издигаща се от бълбукащия басейн, облицован с обли камъчета, но в него нямаше никого. Мушнах се вътре и проверих душовете.

Никой.

Облегнах се на грубата гранитна стена и вдишах топлия влажен въздух. След като туптенето в главата ми понамаля, се насочих към шкафчетата на семейството, търсех онова с надпис „Скот“ върху дървена табелка, украсена с дърворезба на бреза и лакомец. Знаех комбинацията за отключването му. И защо да не го знам? Със Скот бяхме добри приятели още от колежа. Той ме научи да ловувам.

Вратичката изщрака и се отвори. Светна лампичката. Ножът с костена дръжка бе на лавицата. Скот дал два чифта дънки за острия като бръснач нож на един мозамбикски бракониер, докато бил на сафари. Извадих го от канията му, затворих вратичката и се промъкнах по задното стълбище, прекосих кухнята и се изкачих до третия етаж.

Минах на пръсти по широкия коридор пред погледите на всичките онези убити и препарирани животни. Вратата на спалнята на собственика бе заключена, но знаех как да я отворя — от времето, когато със Скот вкарвахме в хижата тайно момичета и се редувахме кой да спи с гаджето си на голямото легло с юрган, ушит от кожите на койоти. Тези колежански дни бяха отдавна отминали.

Действах внимателно, спирах през няколко секунди да се вслушам за шумове отвътре. Но ето, че вече бях влязъл — при препарираните гъски, каменната камина и кожените мебели. Голямото легло от черешово дърво бе поставено диагонално в средата на стаята, а онзи юрган бе отметнат върху таблата му откъм краката. Сведох поглед към мъжа, който бе направил повече за формирането на живота ми, отколкото собствения ми баща.

Тишина.

Джеймс спеше по гръб. Примигнах и приближих лицето си към неговото, за да се уверя, че е той, макар да знаех. Това бе първият път, в който виждах този мъж със затворени очи и широко отворена уста под червения му окръглен нос. Челото му бе набраздено от бръчките на годините на игри с най-висок залог, но двойната му гуша бе отпусната. Ъгълчетата на очите му бяха сбръчкани от съня и от възрастта, а кичурите от бялата му грива изглеждаха изтънели и сивкави върху снежнобялата възглавница.

Сърцето ми биеше силно и бързо, а чувствах гърлото си така, сякаш всеки миг щеше да се затвори завинаги. Погледът ми се отклони от лицето му. Пижамата му на червени и бели райета бе закопчана догоре с перленобели копчета.

Съсредоточих се върху второто от горе на долу, докато вдигах ножа с дълго острие и пухената възглавница от леглото. Заставих се да се фокусирам върху пробождащото движение на ножа, а не върху убийството. Просто пронизваш с острието горнището на пижамата, досущ както като дете си промушвал прогнил плод с молив.

В главата ми се завъртя цял карнавал от мисли. За всичко онова, което щях да имам, ако го направя. За всичко онова, което щях да загубя, ако не го направя. Всичко това сочеше към Джони Г., профсъюзния шеф, и към сделката, която бе сключил, но не с мен, а с Джесика. Ако помогнехме да се отърве от Джеймс и това да изглежда така, сякаш го е сторил синът му, тогава аз щях да поема управлението на „Кинг Корп“. Можех да сключа сделка с профсъюза, да използвам техните хора и предприемачи, за да построя „Гардън Стейт Сентър“.

Те щяха да си получат парите, аз — властта да управлявам събитията, а двамата с Джесика — да вземем комисионата си. В брой. Съгласихме се да го направим, а когато сключиш сделка с този синдикат, връщане назад няма. Въпросът бе или моят живот, или този на Джеймс. Когато стигнах до това заключение и то все още не ми бе достатъчно, се замислих за Тийг — моя невръстен син. Помислих за лъскавия му бял ковчег с размерите на малка кутия за инструменти, и просто го направих. Забих ножа и едновременно с това задуших яростта му с пухената възглавница.

Джеймс Кинг се мяташе под моята тежест, но това продължи само половин минута и аз се изненадах. Предполагам, че очаквах повече от един мъж, който бе променял живота на толкова много хора така, сякаш мести шахматни фигури. Дръпнах бавно възглавницата. Ножът с костената дръжка бе забит до ефеса си и тъмночервеното петно вече се разпростираше извън пижамата, върху чаршафите.