Страшният съд

23

След като хапвам картофено пюре и преварени, безцветни зеленчуци, ме отвеждат през двора в административната сграда за следващата ми среща с едрия тъмнокож психар.

Той пише нещо, дебелите му челюсти потрепват от усилието.

Вдига глава от записките си и ме пита:

— Как се чувстваш?

— Като човек, който очаква чийзбургер с истинско телешко — отговарям, докато сядам.

Той кима, бавно прибира книжата си и затваря папката. Потропва върху корицата й от изкуствен материал и казва:

— Казал си на лекаря преди мен, че в един момент си бил убеден, че не ти всъщност си убил Джеймс Кинг. Сега, след като малко те познавам, бих искал да те попитам какво си имал предвид.

— Известно време бе точно така — отвръщам.

— Как?

— Човешкото съзнание е страхотно нещо, не мислиш ли?

— При някои хора — повече, отколкото при други.

— Ще ти разкажа.

Спуснах се по стъпалата, вземах три за едно и едва не паднах. Картината на борещия се Джеймс и тъмното кърваво петно върху чаршафите продължаваше да се върти отново и отново в съзнанието ми. Понечих да затръшна вратата, но се усетих и я затворих внимателно. Въздухът навън ми се стори по-хладен. Дишах дълбоко.

Снегът вече бе започнал да натрупва по земята и по стълбовете на уличното осветление. Безмълвен покров. Усещах кожата си като изпъната, бях напрегнат. Мълниеносен страх изригна от дълбините на душата ми и хукнах. Когато стигнах до гората и до безопасния й мирис на гниещи листа, спрях да погледна назад. Почти очаквах някой да ме преследва, да чуя някого да ми изкрещи да спра. Силен и тих отблясък от мълния освети небето и в този миг видях криволичещата алея. Тъмни следи от ботуши маркираха пътя ми в кишата. Пъпната връв между мен и трупа на Джеймс.

Вдигнах глава към черното небе и примигнах. Оранжевото зарево от хижата пръскаше достатъчно светлина, за да видя как снежинките се носеха към земята като дъждовни капки. Обърнах се и продължих да тичам, докато не стигнах до колата си. Чувствах дробовете си като пълни с киселина, хълбокът ме болеше. Кръвта пулсираше в слепоочията ми.

На главния път чифт фарове запълзяха бавно към мен. Приклекнах зад колата си и надникнах през замъглените от дъжда прозорчета. Фаровете сякаш намалиха скорост, след това отново ускориха и колата ме подмина. Останах приклекнал, гледах червените габаритни светлини да изчезват зад завоя и колата да се насочва нагоре към град Пуласки.

Влязох в своя автомобил, погледнах в огледалцето за обратно виждане и стиснах толкова силно волана, че ръцете ми се схванаха и се наложи да ги раздвижа. Потеглих бавно, карах по черни пътища, полека изкачих възвишението към „Депо роуд“. Като спрях колата в гаража си, останах навън, замислен колко време щеше да отнеме на снега да запълни онези черни дири от гуми. Когато това стана, пръстите на ръцете ми бяха изтръпнали и безчувствени от студа.

Джесика беше във всекидневната. Огън припукваше в камината, отраженията от оранжевата му и жълта светлина блещукаха върху лъскавата повърхност на мраморната лавица над нея. Беше свила нозе под себе си. Държеше книга в ръка. Всичко изглеждаше толкова нормално, а тя вдигна глава, усмихна ми се по начин, който ме накара да си помисля, че просто съм сънувал всичко случило се.

— Къде е Томи?

— Спи.

Кимнах, погледнах за пръв път ръцете си, видях кървавите петна върху меката кафява кожа. Протегнах ръце към нея да ги види и тя.

— Налагаше се — рече.

— Боже мой! — възкликнах и потръпнах.

Джесика стисна устни и се изправи, свали ръкавиците от ръцете ми. Без да ме поглежда, отвори екрана на камината и ги хвърли в огъня. Когато се обърна, улови лицето му в длани и ме привлече към себе си.

— Това никога не се е случвало — прошепна и се взря в очите ми. — Ето какво трябва да направиш. В съзнанието си. Никога не се е случвало. Това е дело на Джони Г. На неговите хора. Те трябваше да го направят и доколкото ние знаем, те са го направили. Ти си бил тук. С мен.

— А Томи?

— Той е дете. Те дори не могат да говорят с него. Не губи концентрация. Вечеряли сме заедно, сетне сме запалили камината. Аз съм чела книга, а ти — вестник. След това сме се любили. Всичко това е станало. — Замлъкна за миг и продължи: — Трябва само да го видиш.

Усетих как ръцете й се плъзват под ризата ми, как прокарва нокти от двете страни на гръбнака ми. Долепих устни до нейните, стисна ме силно. Разсъблече ме.

Заведе ме горе и ме накара да забравя. Отиде в банята и се върна с чаша вода и нещо друго в ръка.

— Какво е това? — попитах.

— Вземи го — отвърна тя. — Ще ти подейства добре.

Взех едрото бяло хапче и го обърнах на мижавата светлина в банята. Викодин. Таблетките бяха останали след операцията на коляното ми преди две години.

— Ще помогне — рече, — повярвай ми.

Понечих да й го дам, но тя отблъсна ръката ми.

— Да — рече.

Глътнах го.

На сутринта надигнах глава да погледна през високия сводест прозорец. Търбусите на облаците бяха яркорозови, ръбовете им — обагрени от бледолилава мъгла. Простираха се до края на езерото и далеч след него. Мисълта за гърчещия се под възглавницата Джеймс тежеше като камък в стомаха ми. Ръцете и краката ми бяха вдървени. Джесика се събуди, докосна лицето ми и погледна в очите ми. Нейните бяха подути и влажни.

— Не — рече тя бавно с натежал език. — Казах ти. Било е сън. Ти беше тук.

— О, Боже! — възкликнах, обзет от засилваща се паника. Обърнах се на другата страна и повърнах.

— Не го прави — рече и гласът й сякаш одраска ушите ми. — Недей. Не бива.

Прогони ме от леглото под душа, направи ми бъркани яйца с хрупкав бекон, които погълнах.

Когато Томи слезе долу, тя го целуна по главата и го прегърна силно.

— Забрави ли да измиеш зъбите си? — попита.

— Мамо — рече момчето.

Тя само му посочи стълбището.

Томи дойде при мен, целуна ме по бузата и ме прегърна. Стиснах го силно, държах го, докато не почна да се гърчи, за да се освободи. Пуснах го.

— Закъсняваме — рече ми тя. — Трябва да приготвя Томи, а и ти имаш сума работа. Отивай да припечелиш хляба.

Имах чувството, че ме изритват от летящ самолет, но след като излязох, се почувствах по-добре. Не, то не ме остави — гаденето, усещането за замъгленост, при което от време на време на екрана в дъното на съзнанието ми просветваше нежеланата сцена на убийството, но все пак бях в състояние да се справям с рутинните неща. Обадих се на секретарката си и прегледахме календара за предстоящата седмица. Дори пренасрочих среща с групата на наемателите, за да мога да присъствам на спешното заседание, което Джеймс бе свикал с екипа на „Гардън Стейт“ и новия борд на директорите. След това се заех с телефонните разговори — най-вече с предприемачи, които силно желаеха да участват в проекта, и разговарях, докато не пристигнах в „Кинг Корп“.

Кабинетът на Бен бе отвъд широко пространство, заето с шкафове за документи и бюра на секретарки. Вратата му бе отворена и видях, че говореше по телефона, вдигнал крака върху писалището си. Махнахме си за поздрав и продължих по пътя си. Моят кабинет бе до този на Скот. Неговият бе изцяло остъклен и видях празното писалище.

Поздравих секретарката му и я попитах дали го е виждала.

— Той беше снощи в хижата — рече с усмивка тя. — За десет обаче има насрочено заседание с управата на „Джет“, тъй че можете да се свържете с него по клетъчния му телефон, докато пътува за насам.

Благодарих, влязох в кабинета си и тихо затворих вратата. Имах си самостоятелна тоалетна зад него. Наведох се над тоалетната чиния и повърнах закуската си. Пуснах водата, мъчех се да си поема дъх, примигвах при вида на зеленикавата на цвят кожа на лицето си в огледалото, след това седнах зад писалището си и включих компютъра.

Джесика бе права. Трябваше да прогоня всичко това от съзнанието си.

Появи се екранът, пълен с неотворени електронни писма. Аз само го зяпах. Челюстта ми увисна, погледът ми изгуби фокуса си.

Когато Бен се втурна през вратата, сграбчих ръба на бюрото си и замигах срещу него. Като ми каза, че Джеймс е мъртъв, поклатих глава, все едно, че не разбирах.

— Намушкан с нож — рече Бен. Държеше в ръка клетъчния си телефон и го удряше о дланта си, сякаш искаше да изстиска някаква истина от него. — С ножа на Скот. Онзи, дето го донесе от Африка.

Погледна ме. Челото му беше сбърчено. Устните — свити.

— А Скот го няма.

Потръпнах и поклатих глава, доволен, че получих оправдание да изглеждам тъй пребледнял, както онова свое изображение, което бях видял в огледалото в тоалетната.

— Преди да си тръгне, Бъки ги видял снощи да си говорят с Джеймс в бара. Тази заран трябвало да излязат на лов. Колата му я няма и, доколкото разбрах, Емили не го е чувала.

— Боже мой! — възкликнах.

— Не може да е онова, което си мислят — рече Бен и поклати глава. — Няма начин. Трябва да е нещо, свързано с профсъюза, като Майло.

Седях неподвижен и зяпах в нищото. През гъстата мъгла видях Джеймс да се бори под възглавницата.

— Това ще им кажа — рече Бен.

— На кого?

— На полицията — отвърна той. — Току-що се обадиха. Някой си детектив Маккарти. Поиска да отида в кабинета му в два.

— Ще вземеш ли и адвокат? — попитах.

— Защо?

— Не знам — отвърнах. — Така правят хората. Искам да кажа, защо ще иска да говори именно с теб?

— Не знам. Попита и за теб също.