Страшният съд

20

Опитах се да работя както обикновено, но сигурно съм действал странно, защото няколко седмици по-късно Джеймс ме извика в кабинета си след съвещанието ни в шест и трийсет сутринта и ме попита как съм. Казах му, че съм добре, просто добре, а той ме изгледа с празен поглед — така, както прави, когато е замислен дълбоко върху нещо.

— Утре ще постъпят офертите — каза.

Не отвърнах нищо. А и той не ме попита. В ъгъла на плота на ореховото му писалище имаше бюст на африканска племенна принцеса, издялан от черен оникс — подарък, който Скот му бе донесъл от едно от сафаритата си. Беше повдигнала високо брадичка, гледаше нагоре, сякаш безмълвно си общуваше с боговете.

— Бих искал да ги видя — рече той. — Преди да възложим работата.

— Наистина ли? И защо?

Думите излетяха от устата ми, преди да успея да затворя портите. Бръчките около очите на Джеймс станаха по-дълбоки, когато ми се усмихна така, както бихте се усмихнали на дете, което току-що сте излъгали с някой прост фокус с карти.

— Компанията става публична — рече той, сякаш думите му водеха до очевидно заключение.

Стомахът ми се сви на топка. Извърнах поглед от него и от африканската принцеса и кимнах.

— Хубаво.

— Утре се открива сезонът на лова на елени — рече той. — Ще бъда в хижата. Когато събереш цялата документация, донеси я там. Ще вечеряме заедно и после ще разгледаме числата.

— Би трябвало решението да е лесно.

— Склонен съм да избера „О Би Джи Тек“ — рече той.

Преглътнах с мъка жлъчта в устата си.

— Който даде най-добра цена, нали?

— Не — отвърна усмихнат той. — Това е твърде важен проект. Те ще предложат една от най-ниските цени и освен ако не са смехотворни, ще наемем тях. Те са местна компания.

— Но никога не са строили нещо толкова голямо.

— Става въпрос за доверие — рече той и тонът му отново се сниши. — Нали разбираш?

— Да.

— Добре. Ще се видим утре вечер.