Страшният съд

22

— Значи не се е предвиждало ти да го направиш?

— Спомням си, че бях чел нещо за времето — казвам. — Че било нещо като река, нали? И една клечица може да се закачи на някой камък и преди да си се усетил, сума боклук ще заприщи шибаната река и тя ще поеме по ново русло. Чувал ли си за това?

— Айнщайн. Той казва, че времето било като река.

— Нещо съвсем дребно. Клечица. Квитанция за глоба за неправилно паркиране. Това е лудост.

— Квитанция за неправилно паркиране ли?

— Човекът на Джони Г. — Пийт. Имал поне двайсетина квитанции за глоби в Атлантик сити. Отбива от магистралата в Северно Джърси да хапне тако или нещо подобно. Един тип изскача пред колата му в дъжда. Пийт скача върху спирачките и натиска като обезумял клаксона. После се разкрещява на онзи. Двамата си крещят и се псуват. От заведението излиза полицай. Опитва се да ги успокои, но в същото време пуска регистрационните номера на Пийт за проверка. Оказва се, че той има заповед за арест. Заради глоби за паркиране. И заради едно шибано тако5…

— И те са казали на жена ти, че щом си вътре, значи си вътре.

Сега вече трябва да се разсмея, защото той още не може да разбере.

— Джони Г. бе готов да се откаже — казвам. — Това обаче го научих по-късно.

Той примигва иззад дебелите лещи на очилата си. Каскадата от бръчки на челото му сякаш става по-дълбока.

Бях просто побъркан. Бесен. Изплашен. Наранен, засегнат. Такава бъркотия. Класически случай. Сума жени смятат, че когато един мъж заплаче, това разкрива чувствителната му страна. Джесика обаче не смяташе така.

Чакаше ме, когато се върнах у дома след работа. Беше си сложила от любимия ми парфюм. Казва се „Ароматикс“. Аромат, който ми напомняше за онзи ден, когато се запознахме в Ню Йорк, за червената й рокля, под която не носеше нищо друго. Томи бе на гости у приятели и ние се качихме в спалнята. Това бе само началото — да ме размекне. Невинаги бе така. Понякога го правеше, но дали не искаше нещо? Е, мисля си, че то й беше от полза.

След това можех да проспя вечерята и цялата нощ, но тя ме накара да обуя анцуг, тениска и ме изведе навън за ръка.

— Те ще се отърват от него — каза тя и думите й прозвучаха в тишината като удар с чук върху лемежа на плуг.

Тя пое дъх, огледа празния парцел до нас и рече:

— Точно тук ще я построим и ще използваме варовикови блокчета. И ще издържи десет хиляди години. Че и повече.

Забравих за небето, за езерото, за целия свят. Виждах единствено лицето й, взряно в моето. Сурово и неумолимо като онези блокчета от варовик. Пръстите й обвиха здраво китката ми.

— Какво?

— Джеймс — отвърна тя.

— Джони Г. ли ще го направи?

— Ние ще ги вкараме в „Каскейд“ и ще им кажем комбинацията за ключалката на гардероба на Скот, за да вземат ножа му.

— Да не се майтапиш бе, мамка му?

— Нищо не е — рече тя. — Само ще си покажеш ретината пред скенера и си тръгваш.

Безрадостен смях се изтръгна от устните ми, преди да успея да го спра.

— Слушай — рече тя, разтвори ръце и се завъртя в кръг. — Всичко ще бъде наред. Как мислиш е получил Джеймс онова, което има? Как е стигнал дотам? Такъв е светът. Трябва да се бориш за него. Трябва всеки ден да сключваш сделки с хората. Джеймс го е постигнал, може би не с помощта на профсъюза, а на нечестни политици, юристи и бизнесмени и погледни го сега. Ако неговият син се нуждаеше от операция, той щеше да я получи.

Поклатих глава и отстъпих назад.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърнах и избърсах ъгълчето на окото си.

— Скъпи — каза тя, присви очи, изпълнена с решимост като тръгна към мен. — Не ме плаши. Трябва да го направим. Нямаме друг избор. Трябва да го направиш за мен. За Томи. Онези хора… Няма повече да се връщаш. Точно това каза той.

В този миг осъзнах, че бях мухата. Че повече не се борех да се измъкна от паяжината. Изтощен и застинал спокойно, когато вселената трепери и виждаш как паякът приближава към теб. Отначало бавно, а после — по-бързо и уверено, досущ като капка дъжд, която се стича по стъклото.

— Ние сме вътре в играта — каза тя.

— Знам.

— Налага се.

— Знам.

Тя ме улови за ръката и ме поведе обратно към къщата. Каза ми за Пийт и как следващата вечер ще се срещна с него на застлания с чакъл паркинг на „Кедровата къща“. Трябваше да се обадя на Джеймс и да му кажа, че една от офертите е била изгубена от куриерската служба „Федеръл Експрес“, че я търсят и са обещали да я намерят до следващия ден. По този начин той нямаше да ме очаква.

— Ще се справиш — рече тя и отвори бутилка „Опус“, която бе спастрила за специални случаи.

Изпукването на тапата отекна в голямата пуста кухня, пийнахме. Седнали един до друг на дивана.

Вече осъзнавах в какво положение се намирах. С пистолет, опрян в главата ми. Джони Г. Нямаше смисъл да се оплаквам, че тя ни бе замесила в цялата тази бъркотия. Бяхме вътре. Плувахме редом с акулите. И имаше само един начин да се измъкнем.

И тъй, следващата вечер, докато голямата стрелка на часовника ми обикаляше колебливо циферблата, напрягах очи и се взирах през обсипаното с дъждовни капки предно стъкло всеки път, когато чифт фарове се отклоняха от пътя, готов да изпълня ролята си. Знаех, че това трябваше да стане, знаех, че тези бледи ръце, в които се взирах на светлината на синкавите отблясъци от светкавиците, са моите. Ако Джеймс оцелееше, моят живот щеше да свърши или да бъде съсипан. Ако умреше, щях да се спася.

Когато джипът на Джесика се появи от мрака, тежестта в корема ми сякаш се отмести. Знаех какво щеше да се наложи да направя, още преди да ми е казала. Спомних си онзи първи ден, когато се запознахме в Сентръл парк, топъл пролетен ден преди години. Бях радикално настроен новобранец в „Кинг Корп“ и се чувствах силен. Спомнях си американските брястове, учебника й. За нематодите — паразитните червеи, за плесента и онзи бръмбар, който се изкатерва високо по дърветата. Без да знае защо.

След като часовникът ми показа десет и Пийт още не се бе появил, се почувствах досущ като онзи бръмбар. А като видях да идва нейната кола вместо неговата, можех да си представя как червеят пробива кожата ми. Аз бях черупката, приютила нещо много по-силно.

Гледах я — приведена под дъжда и мокрия сняг, тъмна сянка, прехвърчала между двете ни коли. Плъзна се върху седалката до мен и затръшна вратичката. Устните й бяха свити в една чертица, брадичката й стърчеше напред, сякаш се готвеше за битка. Познавах много добре това изражение.

— Той няма да дойде — рекох.

Очите й се разшириха, долната й устна изчезна под резците на малките й остри зъби.

— Ние…

— Аз ще го направя.

Тя улови ръката ми и я стисна силно. Студена кожа и пилешки кости. С другата си ръка обхвана врата ми и ме притегли към себе си, целуна ме по онзи ужасяващ начин, от което по гърба ми пробягаха тръпки.

— Той си го заслужава — рече тя.

Не можах да отговоря дори на тази реплика.

Тя прошепна:

— Мисля, че би трябвало да дойда с теб.

— Не. Не бива.

Тя поседя така около минута, безпомощно момиченце, което гледаше през прозорчето как снежинките валят и кишата се сгъстява. Един голям камион профуча край нас и вдигна мъглив облак подире си. Тя кимна и потрепери, след което стисна отново ръката ми.

— Прав си.