Страшният съд

15

Аманда Лий седеше в дъното на дългата маса в заседателната зала на сградата на ФБР в Ню Йорк сити. Виждаше отраженията на пръстите си върху лъскавата орехова повърхност. Тихичко забарабани с тях, искаше й се Дороти Руукс да спре да дъвче дъвка. Агенти от бюрото насядаха от едната страна на масата, а детективи от Нюйоркското полицейско управление — от другата. Началникът им седна начело на масата, навил ръкавите на ризата си до лактите, разхлабил вратовръзката, а очилата му с дебели стъкла се бяха смъкнали по носа.

Един от нюйоркските детективи стана, дръпна топлийката, с която бе забодена снимката на Майло Питърман, и захвърли фотографията в кошчето за боклук. От таблото я гледаше снимката на Джони Г., с неговите съвсем светли очи. Арогантната усмивка на човек, който знае някаква тайна. Прав нос и малки уши, като на боксьор. Бичи врат. Нелош на вид, но в онези негови очи несъмнено липсваше нещо. Това бяха очи на мъж, който не прави кой знае каква разлика между човек и мебел.

— Адски сме изостанали — рече началникът им. — Три години, откакто съм поел това управление. В петък трябва да участвам в съвещание в Ню Йорк и какво ще кажа? Че не сме стигнали доникъде?

Всички бяха свели погледи към масата.

В специалната група имаше още една жена, освен Аманда и Дороти, тя седеше вдясно от началника. Счетоводителка от Данъчното управление, с очила и с причесана назад кестенява коса. Тя никога не участваше в заседанията, освен ако не й зададяха някой въпрос, но сега бе вдигнала ръка във въздуха, досущ като в училище.

— Да?

— Дороти ме помоли да проверя данъчните декларации на свидетеля, по който работят — Тейн Коудър, — и мисля, че открих нещо — рече тя, погледна в папката пред себе си и извади един лист. — Получил е от съдружието си известна сума, която е заявил като пасивен доход. Опитвали са се да го представят като доход от наеми, но всъщност не е било така. Когато плащането за съдружничество е…

— Давайте по-накратко.

— Това правех.

— Колко?

Счетоводителката погледна така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Аманда чу как Дороти изсумтя.

— Два милиона долара.

Едно от нюйоркските ченгета подсвирна тихо. Сега вече погледът на началника бе прикован към Аманда.

— И?

Аманда погледна към Дороти, която каза:

— Има съпруга, на която това никак няма да й хареса.

— Доходите вече никак не му стигат — добави Аманда.

— Какво ще кажете за евентуално подслушване? — попита началникът, примигна и нагласи очилата си. — Джони Г. ще потърси някого, с когото да върти бизнеса си. Ако Майло е бил техният вътрешен човек, сега сигурно се нуждаят от нов.

— Може би — рече Аманда.

— Защо може би?

— Коудър е в играта от дълго време — отвърна Аманда. — И цака профсъюза в неговата собствена игра. Може би си мисли, че може да прецака и нас — в нашата игра. Когато му споменахме за басейна, който е построил с рушвет по друг проект, той веднага заговори за адвоката си.

— Глупости — рече Дороти и пльокна с дъвката си. — До края на седмицата ще го накараме да носи подслушвателно записващо устройство.

Аманда затвори очи.

— Ето — каза Дороти, — закачете го там.

Извади от куфарчето лъскава снимка 8 на 10 инча на Тейн Коудър и я плъзна покрай Аманда към края на заседателната маса. Предаваха си я от ръка на ръка, докато не стигна до онзи детектив, който бе свалил снимката на Майло от таблото. Той стана и използва същата топлийка, за да окачи Коудър на таблото като връзка между профсъюза и „Кинг Корп“. На фотографията тъмната коса на Тейн се развяваше от вятъра, а кестенявите очи на симпатичното му лице гледаха някъде надалеч. Зъбите му бяха малко криви. Но лицето му бе по-различно от останалите. Беше лице, което на Аманда й се искаше да харесва. Не му личеше лукавството, което прозираше у всички останали. Нямаше го равнодушният, змийски поглед.

— Ето — каза началникът и положи длан върху ореховата повърхност. — Вече имаме нещо позитивно. Благодаря ви.

Аманда видя как градските ченгета се посбутаха с лакти и прехапваха устни, като поглеждаха към Дороти, докато излизаха от залата. Взе листа от счетоводителката.

— Данъчната му декларация за 1999-та година — рече тя.

— Той дали изобщо ще е наясно за какво сме си говорили тук? — попита Аманда.

Прегледа шестцифрените суми и си помисли за образователните фондове на своите деца и парите, които мъжът й бе изтеглил от тях през последните шест месеца, за да започне директен маркетинг в продажбата на фонокарти в чужбина.

— Би трябвало. Бил е закъсал. Всички бяха закъсали през 99-та. Помните ли?

— Той ще е наясно — каза Дороти и грабна листа. — Както и тя. Боже мой, тя носеше пръстен с диамант, който си имаше свой собствен пощенски код. Тези два милиона ще й станат ясни, а не мисля, че яркооранжевият затворнически анцуг ще погъделичка усещането й за модните тенденции. Това е. Другите може и да не са постигнали напредък, но ние току-що ударихме в десетката.

Докато слизаха с асансьора Дороти попита Аманда дали иска да си иде у дома да се преоблече.

— Защо?

— Не можем да чакаме до утре. Нали чу шефа? Петък ще е големият ни ден.

Аманда погледна часовника си. Дори си представи носовия вой на мъжа си и протестните стенания на децата. Стомахът й се сви.

— Няма да можем да стигнем дотам преди десет.

Чу се звън и вратата на асансьора се отвори.

— Ами добре — рече Дороти и излезе в подземния гараж с решителната си крачка, — тогава ще го измъкнем от леглото му.

— Дороти, снощи работихме през нощта — каза Аманда, докато я настигаше.

— А после се прибрахме и се наспахме. Нямаше нито сняг, нито жега, нито дъжд, нито мракът на нощта.

— Това е от приказката за пощальона.

— Ние сме по-добри от един скапан пощальон, нали? Сигурно си пропуснала да разкажеш някоя и друга приказка преди лягане, докато си преследвала серийни убийци.

Дороти се качи в своя краун вик, Аманда зае дясната седалка.

— И точно заради това съм тук.

— Защото си си мислила, че борбата с организираната престъпност е за жените домакини? — попита Дороти и изсумтя, преди да запали двигателя.

— Да си партньор на някого означава понякога да мислиш и за него.

— Имаш предвид него или мен? — попита Дороти и се обърна назад, след като включи на задна скорост за маневрата.

— И двамата.

— Е, тогава се прибирай у дома при мъжлето си, а аз ще отида в Сиракюз сама. Ще те покрия. Какво ще кажеш? — рече Дороти и потегли със свирещи гуми по острия завой към рампата, водеща към улицата.

— Добре — каза Аманда и скръсти ръце. — Мини покрай нас да си взема нещата.

Минаха през центъра на града, Дороти непрекъснато сменяше лентите и натискаше силно клаксона. Заговори, чак когато минаха през тунела. Този път тонът й бе спокоен, не толкова дрезгав.

— Видях как ме гледаха онези тъпанари от Нюйоркското управление — рече тя и кимна към Аманда, сякаш тя й бе задала въпрос. — Теб — също. Сякаш сме на тази служба само да попълним квотата за жени. Но ние можем да разрешим този случай.

— Знам, че ти имаш семейство, за разлика от мен. Тези лайна… да, те са животът ми. Колко трогателно. Говоря за мъжа си и за онези мои котки, но понякога те изчезват за цяла седмица — той и котките, и тогава дори не мисля за тях. Това е животът ми. Тъй че извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш — рече Аманда. — И аз искам да приберем тази паплач не по-малко от теб.