Страшният съд

44

— Спомням си… веднъж бях на почивка в Барбадос — казвам. — Седях една сутрин на терасата, която гледаше към океана. Пиех кафе. Малко зелено гущерче пробяга по перилата, настигна една буболечка и я лапна. Имаше огромни очи и те просто гледаха в нищото, докато дъвчеше. След това тръгна надолу по стената и някаква птица пикира от една палма. Лап — и край, няма го вече гущерът.

Седя и го гледам, преди той да се прокашля и да рече:

— Е, и?

— Просто такава е природата. Големите изяждат по-малките. Още по-големите изяждат големите и нещата си вървят.

— Но ние не сме животни — възразява той.

— Но от тях сме произлезли, нали? — отвръщам. — Такава е природата ни. Или наследството ни. Плужеци в собствената си слуз.

— Какво се случи през онази нощ?

Свивам рамене и отвръщам:

— Върнахме се в хотела и се приготвихме. Тя бе измислила всичко. Имаше хиляди възможности да стане по друг начин, но Бен бе като мушица, кръжаща над лагерен огън, без да обръща внимание какво може да му се случи в пламъците.

Поклащам глава и се взирам в плота на масата помежду ни. Той е светлосин и върху него се отразяват флуоресцентните светлини на тавана.

— Никога не съм казвал на никого какво се случи — казвам.

— Знам — отвръща тихо той. — Но мисля, че би трябвало.

Сутринта се обадих в кантората на „Ай Пас“. Опитах се да се свържа с шефа им, но той бе в отпуск. Заместничката му ми даде име и телефонен номер на човек, който би могъл да ми помогне. Минах през цяло кълбо свързани една с друга секретарки и административни помощници. Опитах се да остана спокоен, но когато пристигнахме на летището Титърбро, имах чувството, че съм отново в началото.

Когато се приземихме, вече бях постигнал известен напредък. Човекът, който ми трябваше, бе шефката по технологичните въпроси. Тя бе на заседание и секретарката й обеща да ми се обади веднага щом приключат. В „Каскейд“ ме очакваха десетина японски банкери. Томи вече бе отишъл на училище, затова Джесика дойде с мен там. Докато преминавахме по моста, откъдето се вижда отражението на хижата във водата на езерото, жената от „Ай Пас“ ми се обади.

Казах й какво искам. Тя ми съобщи, че имали запис от системата в „Каскейд“. Била частна собственост на „Кинг Корп“ и моят изпълнителен директор току-що си тръгнал с чипа със записа. Бен Еванс. Разполагали само с този запис. Тръшнах телефонната слушалка и казах на Джесика, че сме закъснели. Офисите на „Ай Пас“ се намираха в Рочестър, тъй че Бен можеше да стигне до седалището на ФБР за по-малко от два часа.

— Трябва да се върнем — рекох и спрях по средата на пътя.

— И какво да направим? — попита тя. Гледаше право напред и мислеше напрегнато.

— Да го спипаме — рекох. — Аз трябва да вървя.

Тя просто си седеше, лицето й бе неподвижно, с изключение на очите. Те щъкаха непрекъснато.

— Ти върви на срещата си — каза Джесика.

— И да го оставя да отиде във ФБР?

— Трябва да го привикаме при нас — каза тя. — Ако се опитаме да го пипнем, той ще хукне да бяга. Но ако можем да го примамим тук… точно това трябва да направим.

— Но…

Тя вдигна ръка да ме прекъсне.

— Отивай на срещата си. Хайде. Закъсняваш. Имай ми доверие.

Спрях пред главния вход на хижата и влязохме вътре. Тя ми каза да не се безпокоя и изчезна зад вратата на библиотеката.

Японците подхвърляха деветцифрени суми така, сякаш не представляваха нищо. И в моето съзнание бяха нищо. Нито едно число нямаше да има значение, ако не съумеехме да спрем Бен.

Бях се вторачил в главния банкер, но едва го виждах, когато вратата на заседателната зала се отвори рязко. Видях очите на Джесика. Тя промуши пръст и ми даде знак да изляза.

Извиних се, кланяйки се дълбоко, измъкнах се и я последвах към библиотеката. Очите й блестяха.

— Той идва насам — рече.

— Тук ли?

— В Западната хижа.

Западната хижа бе първата, построена от Джеймс, когато купил парцела. Намираше се посред гората, на почти половин миля разстояние от главната хижа.

— Как го примами?

Тя положи длан върху ръката ми.

— Просто го направих.

— Той какво си мисли? Че ще спи с теб?

— Мисли, че съм изпаднала в беда. Намира се на „Труей“. Вече пристига.

— Чакай да приключа там — рекох и кимнах към заседателната зала.

— Не се притеснявай — отвърна Джесика. — Току-що е тръгнал от Рочестър. Разполагаме с около два часа. Не прави нищо необичайно. Приключи към четири часът и дай на всички да разберат, че отиваш на лов.

Японците бяха доволни да свършим в четири, без друго бяха изморени от полета и часовата разлика и искаха да пийнат по нещо в горещия басейн преди вечеря. Изнесох им цяло представление как ще изляза на лов за елени. Облякох камуфлажни дрехи, взех радиостанция и пушката си „Бенели“, дванайсети калибър от гардероба, който някога принадлежеше на Джеймс. Дишах ускорено, плитко, сякаш имах нужда да помисля, но Джесика мислеше и за двама ни.

Чакаше ме в хамъра, приведена на задната седалка, за да не я види никой, че тръгва с мен.

Резерватът представлява голям квадрат от гори, пресичани от потоци, които се леят от двете страни на хребета на север и на юг. В югозападната му част, на върха на продълговатите, изпружени като пръсти на човешка ръка хълмове, се намираше Западната хижа. В подножието им откъм западната и южната страна имаше дълбоко блато. Покрай бреговете му се точеше калната пътека на елените към водата.

Когато спряхме пред хижата, Джесика посочи към гората и рече:

— Чакай там. След като той влезе вътре, излез от колата и чакай отстрани.

Там бе „персоналното“ чакало на Джеймс, изградено в короната на стар бряст, досами хижата. Дървена „кутия“ с размери метър на метър и двайсет, боядисана в защитен цвят, на почти три метра височина в дървото. Не се виждаше от пътя, но от него имах изключително добра видимост към подхождащия към хижата път.

Влязохме в нея и Джесика ме накара да запаля огън.

— Все едно съм тук и го чакам — рече тя.

Намекът за интимност ме побърка и се запитах дали тя не го направи нарочно.

Разбрах, че е така, когато каза:

— Забрави за онова, което се опита да направи с мен на Санди Бийч. Става въпрос за двама ни. За семейството ни. Ако не го направиш, с нас е свършено.

Даже нещо по-лошо — добави после.

Кимнах, опитах се да преглътна сухата буца, заседнала в гърлото ми. Поспорихме дали да го застрелям отблизо, най-накрая тя се предаде и осъзна, че щеше да бъде по-добре да го прострелям отдалеч. Не исках да виждам лицето му. Не можех.

— Тогава си стой в чакалото, по дяволите, но не пропускай. Върви — рече, целуна ме силно и ме избута през вратата. — И не се показвай.

Чакалото в дървото бе на не повече от десетина метра от пътя — лесен изстрел за всекиго. Трябваше да изчакам, докато той излезе. Тя щеше да говори с него, да се увери, че чипът със записа е у него. Ако се окажеше така, щеше да светне лампата над входната врата, когато той си тръгва.

И тогава трябваше да го направя.

Слънцето вече се стопяваше от оранжево към червено, преди да изчезна в тъмната паяжина на дърветата, с които бе обрасъл съседният хребет. Тръгнах по пътеката и в гората бе тихо, ако се изключи тихото пропукване на съчките под стъпките ми.

Изкачих се по стълбата, отпуснах се върху тапицираната седалка, задъхан, но тих. Облегнах се назад и зачаках, знаех, че остават още двайсет минути преди гората да оживее отново с цвъртенето на търсещите храна горски зидарки и катерици. Чух в далечината плясъкът на вода, когато първата сърна напусна скривалището си и се спусна към езерото.

Започнах да разнищвам случващото се, досущ както човек разплита заплелата се корда на въдицата си, развързва едно възелче, колкото да установи, че то е само малка част от по-голямо заплитане. Не изпитвах познатото спокойствие, което ме спохождаше, когато седя неподвижен в гората. Не чувствах контакт с природата. Бях потънал в нея, но имаше нещо извратено и тъмно.

Когато чух гумите на кола да хрущят по чакъла на алеята, сърцето ми сякаш се уголеми и адреналинът шурна в кръвта ми като от спукан радиатор. Задъхах се, мускулите зад ушите ми затрептяха. Приклекнах и замръзнах на място, като с все сили се стремях да заглуша неравното си дишане.

Видях белия лексус през един процеп в дъските на чакалото и стомахът ми се сви. Бен излезе и пъхна ръце в джобовете на кадифеното си яке от „Л. Л. Бийн“ и изчезна в малката хижа. Беше стиснал силно челюсти и под мръсната му руса коса се виждаше едно намръщено лице. Седнах отново на седалката, поставих дулото на пушката си върху перилата и фиксирах червената точица на лазерния прицел върху входната врата.

Не я изпусках из очи и мина сякаш цяла година, докато се молех лампата над входната врата да не светне, когато той си тръгне. Но вратата изскърца, отвори се и лампата веднага светна.

Проследих го с червената точица, насочена в средата на тялото му. Беше изминал половината път до колата си, когато Джесика изскочи на площадката пред входа и изкрещя: „Направи го по дяволите! Веднага!“

Затворих очи и дръпнах спусъка.