Страшният съд

57

Вцепених се. Пикапът, сенките, чувството, че ме следят — всичко това нахлу в съзнанието ми и го навърза на възли. Скочих и отидох до прозореца. Миризмата бе изчезнала, но скоро усетих нов полъх от нея. Цигарен дим. Вятърът бе западен.

Излязох от спалнята и се мушнах в празната стая за гости в предния ъгъл на къщата, притиснах се о завесата. Не видях никого и нищо. Върнах се в спалнята, облякох риза и дънки, спуснах се тихо долу, намерих ботуши и яке. Излязох през гаража, като междувременно грабнах една лопата, окачена на стената. Заобиколих дърветата и храстите, като се придържах към сенките и поех към най-високата точка на имота ни с широко разтворени ноздри.

Стигнах до портата, изкатерих тухлената стена и скочих отвън. Ако някой ме следеше, по-вероятно бе да е извън оградата, отколкото вътре. Придвижвах се предпазливо, стрелвах се от дърво към дърво и оглеждах терена пред себе си. Когато стигнах до ъгъла на оградата, подадох глава и го видях на лунната светлина.

Едра фигура, на три четвърти път до края на оградата, облегната на нея, гърбом към мен; лицето му бе обърнато към къщата. Видях оранжевото огънче на цигарата му. Свитото ми гърло, силното туптене в гърдите ми изригнаха в мигновена ярост. В същото време бях ужасен — така, както се ужасява човек, когато си свали панталоните и види кървав оток в меката плът на слабините си.

В този момент бях вече убеден, че те знаят всичко. Че срещата ми с вещиците от ФБР бе извратена игра. Те си играеха с мен. Знаеха за Бен, както знаеха и за това, че съм влязъл тайно в „Кинг Корп“, за да унищожа документите. Поех към него, притискайки лопатата към крака си.

Бях на не повече от три метра, когато той се завъртя, ахна и изпусна цигарата си. Върху сгъвката на лакътя му бе положено дулото на дванайсеткалиброва пушка.

— Ръсел? Какво, по дяволите…

Пушката бе на равнището на кръста му, пръстът му търсеше опипом предпазителя. Без да се замислям замахнах с лопатата и острието й изтрещя отстрани в черепа му, а от удара ръцете ми изтръпнаха. Той падна и дулото на пушката издрънча о металната ограда. Тъмната кръв от сцепената му глава се стичаше към ъгълчето на окото му и го изпълваше. Гърдите му се издигаха и спадаха в къси спазми, ръцете и краката му потреперваха, докато накрая не спряха. Пое един последен дъх, потрепери, след което гърдите му хлътнаха и въздухът бавно излезе със свистене от устата му.

— О, мамка му!

Треперех, но благодарение на пристъпа на паника, ми бе по-лесно да го завлека за краката към празните основи. Довлякох го до ръба на траншеята, извадих ключовете от джоба му, след което го бутнах вътре. Тъпото издумкване от падналото тяло бе приглушено от влажната земя. Изтичах обратно, взех пушката му и лопатата, след това се върнах отново за фаса му. Вдигнах го между пръстите си, изругах и го пуснах отново, облизах пръсти да ги охладя, след което ги размахах на студения въздух. Втория път взех фаса по внимателно, държах го за филтъра, а ноздрите ми се изпълваха с вонята на горящ тютюн.

Всичко отиде в изкопа — лопатата, пушката, цигарата му. Погледнах към спалнята ни. Никакви признаци на живот. След това се качих в булдозера на Дино и го запалих. Двигателят се закашля и се изви остра миризма на изгорена нафта. Всеки служител от „Кинг Корп“ се бе обучавал поне по две седмици на различните строителни машини. Това бе част от програмата на Джеймс още от самото начало. Винаги казваше, че искал началниците да знаят какво е да разместваш огромни маси пръст.

Дадох заден и атакувах ъгъла на по-голямата могила, насочих машината към тъмната яма от външната стена на сбърканата бетонна стена на основите. Отне ми по-малко от час да я запълня догоре. Не беше най-добре свършената работа, но бе ефективна. След това с вътрешната верига на булдозера утъпках ръба на основата.

Докато приключа, небето вече просветляваше от изток, ала сърпът на луната се бе скрил зад дебел слой облаци, които се носеха със западния вятър. Угасих двигателя и пищящите ми уши се изпълниха със съскането на дърветата. Знаех, че пикапът му би трябвало да е някъде на главния път. Щях да го намеря и да го захвърля на паркинга на супермаркета „Уол-Март“ в Обърн. Потреперих и се загърнах по-силно с якето, докато обхождах основите. Гадеше ми се от миризмата на изгоряла нафта и от онова, което бях направил, но в същото време бях леко замаян, доволен от това колко добре съм прикрил всичко.