Страшният съд

67

Антон се пресегна и взе последните пари на Джесика. Беше малка аптека на върха на един хълм в центъра на Сикокъс. Фугите между избелелите „плочки“ линолеум на пода бяха черни от мръсотия, вътре миришеше на формалдехид и на медицински спирт. Тя държеше в ръка торбичка, съдържаща шест опаковки викодин. Щяха да й стигнат за доста време.

Преди Антон да й върне рестото, телефонът зад тезгяха звънна. Той вдига слушалката и заговори със силния си италиански акцент.

— За вас е — рече и й подаде слушалката.

Тя повдигна вежди и прилепи слушалката към ухото си.

— Беше хубаво — каза Джони с дрезгав глас. — Наистина хубаво. Затова реших да ти направя една услуга.

— Нали не биваше да говорим по телефона? — рече тя.

— Не по твоя или по неговия — каза Джони. — И двамата сте на мушката. Това е моята услуга. Не се връщай у дома и внимавай какво говориш по телефона. Телефоните се подслушват, а в колите ви има транспондери. Казах на мъжа ти, че е глупаво да излиза на светло, когато има работа за вършене. Внимавай и с кредитните си карти, могат да те спипат по тях за броени минути.

— И къде трябва да отида? — попита тя.

— Аз какво, да не съм някакъв шибан съветник? — рече той. — Ако съм на твое място, Швейцария ми се вижда подходяща. Имаш пари там.

Звънчето на входната врата на аптеката дрънна и Джесика се обърна. Бяха двама тийнейджъри.

— Ще ми трябват пари да стигна до там — рече тя съвсем тихо.

— Да — отвърна той. — Така е.

— Ще помогнеш ли?

— Да не съм шибана банка?

— Трябва ми кола — рече тя.

— Ще ти струва скъпо. Всичко ще ти струва скъпо, а аз точно сега нямам нужда от нова свирка, тъй че си помисли. Преди две седмици ви дадох една торба със стотачки.

— На Тейн… — рече тя.

— Точно така

— Можеш ли веднага да ми намериш кола?

— За сто бона — разбира се.

Тя се замисли и рече:

— Дай ми пет часа, да речем — в осем. Можеш ли да накараш някого да я докара в Сентръл парк? Да мине по Шесто авеню, два пъти да завие надясно на пресечките и да спре на светофара на „Литературната алея“.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

— Има разни статуи — отвърна Джесика. — Шекспир в една цветна градинка. За сто хиляди долара твоят човек може да си купи и една пътна карта.

— Направо си ми трън в задника.

— Каква кола? — попита тя и се взря в Антон, който се извърна.

— Ще видя какво мога да намеря.

— За да мога да я открия.

— Почакай малко.

Той закри слушалката с ръка и тя чу, че говори с някого.

— Имам една „Ел Камино“, произведена през 1986-а година. Златиста на цвят. Ще стигне без проблеми до Канада.

— В осем часа. Благодаря, Джони.

— Задължена си ми — рече той и затвори.