Страшният съд

40

Отначало си помислих, че къщата гори. Небето над дърветата бе изпълнено с гъст тъмен пушек, осветяван от залязващото слънце. Когато минах през портите, видях, че къщата си стои висока и чиста. Пушекът идваше от съседния парцел и не бе причинен от пожар. Пет големи багера бълваха във въздуха дим от изгоряла нафта. В земята зееше огромна яма. Високи купчини пръст. Постоянен поток от самосвали пълнеха кошовете си и поемаха по черния пък към главното шосе, ръмжаха при смяната на скоростите и изчезваха в здрача.

Вкарах колата в гаража, излязох и заобиколих къщата. Част от оградата бе махната и имаше проправена пътечка в тревата от долния етаж на къщата към строителната площадка. През плъзгащите се стъклени врати видях импровизирана маса върху дървени магарета, която бе отрупана с чертежи. Около масата, с оранжеви предпазни каски, стояха Джесика и двама от строителите с кални ботуши.

Погледнах към площадката. Бумтящите машини тресяха земята и свежият мирис на прясно изкопана пръст се смесваше с дима от ауспусите им. Едва тогава забелязах, че боядисаните в червено машини бяха с емблемата на „Кон Трак“. Направих две крачки към площадката, привлечен от нейните мащаби, но веднага се върнах към къщата и масата с чертежите.

— Какво, по дяволите…? — възкликнах, преди да са успели да обърнат глави към мен.

— Тейн — рече Джесика, изтича до мен и ми лепна една целувка по бузата. Тя също беше с работни ботуши и с поръбено с мек вълнен плат дънково яке. — Започнахме.

— Къщата ли? — попитах и огледах сърдитите мъже с работни комбинезони.

— Джони каза, че имали няколко машини, които могат да изкопаят основите за два дни — рече тя. — И няма да ни струва нищичко.

— О, значи безплатно, така ли? — повиших тон.

Тя се намръщи. Кимнах й и двамата се качихме горе. Джесика затвори внимателно вратата и се обърна смръщена към мен.

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Да видя яма в имота си ли?

— Така си спестяваме почти сто хиляди. Джони каза, че просто щели да дойдат и да изкопаят бързо основите, докато нямат работа на строежа. Не разбирам защо правиш това.

— Джони, значи — рекох, поклатих глава, взрях се в лицето й. — Кога, по дяволите, говори с него?

— Чухме се по телефона — отвърна тя. Беше стиснала силно челюсти, предупреждаваше ме.

— Не можеш да изкопаеш такива основи просто ей тъй, между другото — рекох. — Само докарването на тези машини тук струва трийсет хиляди. Тук има техника за десет милиона долара. Нищо не е безплатно.

— Е, формално погледнато — каза тя, — те не са тук.

Вдигнах ръце и ги разперих към големия панорамен прозорец, зърнах за миг червените чудовища, които впиваха стоманените зъбци на кофите си в земята.

— Страхотно. Това е страхотно — рекох и се обърнах към нея. — Вече закъснявам с две седмици от графика си, а тук, в задния си двор имаме техника за десет милиона долара. Нямаш представа какви ги вършиш.

— Чакай да ти донеса едно питие — каза тя.

— Не ща питие. Искам да престанеш да насилваш нещата.

— Това насилване ни изведе дотук — рече тя, извади бутилка вино и измъкна с тирбушон тапата й. — Помисли си какво щеше да стане, ако бе достатъчно настоятелен в онази нощ, когато умря бебето ни.

Вторачих се в нея, забелязах зачервените ръбчета на очите й, злобната острота на фокуса им.

— Значи ще го направиш, така ли? — попитах и гласът ми се разтрепери.

— Искаш ли да играем на Xbox-а?

И двамата се обърнахме. Томи бе слязъл долу, нахлупил наопаки бейзболна шапка с логото на „Сиракюз“.

— Какво ще кажеш да поиграем, след като се върнем? — отвърнах. — Ще вечеряме навън. Иди се преоблечи, приятел, става ли? И хвърли тази шапка.

Той сви рамене и се качи отново горе. Двамата с Джесика се взряхме един в другиго.

— Вземаш ли от онзи викодин? — попитах тихо.

— Питаш, защото казвам онова, което и двамата знаем ли?

— Питам, защото постъпваш безразсъдно — отвърнах.

Лицето й се изкриви в гримаса, след това се отпусна. Тя се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, чуваш ли? Те вече са тук. Ще изкопаят основите и ще се върнат на строежа. Ще отида да им кажа да побързат. Защо не махнеш този костюм и не отидем да вечеряме. Томи е гладен.

Поклатих глава, въздъхнах и се качих горе да облека чифт дънки. Влязох в банята да се погледна в огледалото. Нямаше го. Гола стена, разтрошен гипс там, където е било лепилото. Имаше друго огледало, на гърба на вратичката на гардероба й. И него го нямаше. Влязох в спалнята за гости, в нейната баня. Никъде нямаше огледала.

— Томи — извиках и синът ми подаде усмихнат глава през открехнатата си врата, — има ли огледало в твоята баня?

Лицето му посърна и той сви рамене. Влязох, минах покрай големия телевизор и кълбото от кабели, дистанционни устройства и пултчета за управление, и надникнах в банята. Нямаше огледало. Декоративното огледало долу, във вестибюла, бе заменено с картина.

Влязох в библиотеката си. От там през два прозореца можех да виждам в голямата всекидневна на партера. И ето я там — с онези мъже, да обсъжда изкопа си. Лицето й грееше, тъмната коса бе причесана зад ушите й, сочеше ту чертежите, ту машините, след което всички се разсмяха.

Седнах зад писалището и насочих вниманието си към блестящите като скъпоценни камъни светлини на отсрещния бряг, които гаснеха една подир друга. Езерото потъмня, машините спираха една по една, докато най-сетне не настана потискаща тишина. Чух я да се сбогува, сетне — стъпките й по стълбите. Застана зад мен.

— Готов ли си да вървим? — попита, все още възбудена.

— С Розали всичко наред ли е?

— Разбира се. Ще отида да взема Томи.

Вечеряхме в мълчание — салата от цветна цикория, спагети и агнешки котлети, — всичко поглъщах на големи хапки. Чак когато бях по средата на третата си бутилка вино, си помислих, че бях направил от мухата слон. Забелязах Томи да побутва с вилицата и ножа си топящо се ледено кубче напред-назад по масата, като че играеше футбол.

Направих му врата, като опрях палци върху масата и събрах показалците си над тях.

— Стреляй — рекох.

Той го направи и вкара. Леденото кубче мина над ръцете ми и ме плесна по лицето, след което всички се засмяхме.

— Скъпи — рече Джесика, — намираме се в ресторант.

— Добре — отвърнах. — Само два опита още.

Томи изстреля ледчетата по мен, пак се посмяхме, след което му казах, че мачът е свършил и трябва да отиде да измие червения сос от лицето си. Изгледахме го как офейка.

— Съжалявам, че ти се нахвърлих така — рекох след минутка и взех ръката й в своята.

Тя се поусмихна и тогава за пръв път забелязах грима й. Беше малко небрежно поставен. Червилото преливаше очертанията на устните й. Линията около очите й бе малко по-плътна от едната страна. Ружът бе малко прекален.

— Ей, какво е станало с огледалата? — попитах.

Тя се напрегна, извърна очи и отвърна:

— Просто една нова идея в обзавеждането. Четох някъде за това. Нещо от школата на Баухаус, което Джулия Робъртс била направила.

— Доколкото знам всичко от Баухаус е с главата надолу — рекох. — Тръби, прекарани пред стените и прочее глупости.

— Ами, просто една идея — рече тя и прибра кичур коса зад ушите си.

— Искаш ли да говориш за нея? — попитах.

— Дай да не си разваляме хубавата вечеря.

— Нямах предвид с мен — рекох.

— А с психар ли? — нацупи се тя.

— И двамата сме в такова състояние, сякаш запушваме с пръсти една дига, за да не рухне.

Тя ме погледна и ми даде знак с очи към Томи, който се връщаше от тоалетната. После поклати глава и много изразително изрече мълчешком думата „Не“.

Платих сметката и поехме към дома, слушайки радио „Дисни“. След това изиграх с Томи една игра „Гоуст рекън“ на Xbox-а, после оставих Джесика да му почете. Лежах на леглото ни само по боксерки и чаках. След малко я чух да влиза в банята, изтракването на хапчета в шишенцето им, после влезе в гардероба си и чак тогава светлините изгаснаха. През прозореца светеше резен луна, тъй че когато застана до леглото, видях високо изрязаните й на бедрата, бели, копринени бикини.

— Трудно е да бъдеш на върха — рече тя. — Хората непрекъснато се опитват да те съборят, да ти го отнемат. Трябва да се бориш. Трябва да се грижим за себе си, един за другиго.

Прилепи устни към моите и ме целуна дълбоко. По средата на акта тя изстена, заби нокти в гърба ми и разкъса кожата. Изобщо не обърнах внимание. Когато се отделихме един от друг, аз лежах задъхан, докато не заспах. Не знам колко съм спал — две минути, или двайсет — но доста скоро тя ме разбуди. Стаята се къпеше в слабата бяла светлина на луната. Усуканите чаршафи и възглавници, влажни от потта, бяха изтикани в края на леглото. Беше сгушила глава под ръката ми и връхчето на носа й докосваше гърдите ми.

— Мислех си — рече тя толкова тихо, че трябваше да се напрягам да я чуя, — мислех си за онова, което казах. За това, че трябва да се погрижим за себе си. Трябва да отделим малко пари настрани. Просто за всеки случай.

— Добре — отвърнах уморен. — Разбира се.

— Парите направо се леят в онзи строеж — каза тя. — Банките нямат представа къде отиват. Бихме могли да си основем една офшорна компания.

— Офшорна ли? — попитах и се обърнах на хълбок. Вече бях съвсем буден.

— Мислех си какво би станало, ако имахме сто милиона в една такава сметка? Няма да имаме повече никакви грижи.

— Това е истината — рекох, разсмях се и поклатих глава.

— Няма да е никак трудно — каза тя, надигна се на лакът, очите й бяха широко отворени.

— Няма — казах. — Просто ги вземаш.

— Точно така — рече тя и стисна ръката ми.

— Хайде, хайде.

— Хората го правят непрекъснато — каза тя отново шепнешком, но настоятелно.

— И влизат в затвора.

— Мисля, че просто трябва да скриеш парите — в швейцарска банка, например.

— Ще проверя.

Затворих очи, лежах по гръб и дишах през носа си. Раничките на гърба ми започнаха да смъдят.