Страшният съд

5

Гледах как единият от трите големи вертолета „Сикорски“ се издига в облак прах, витлата му плющяха във въздуха. Под търбуха му висеше сноп стоманени греди. Издигна се бавно над високата ограда и се наклони към горите отвъд нея. В далечния край на строителната площадка открихме изоставена фабрика с железопътна линия — отклонение от главната линия, където можехме да откараме и да складираме стоманените конструкции.

От другата страна на площадката, току до междущатската магистрала, профсъюзът бе издигнал стачен пост, който не допускаше камионите да преминават. Профсъюзът искаше откуп. В брой. Много пари. Както и „Кинг Корп“ да наема работници — членове на синдиката с високи заплати. Хора, на които да се плаща, понякога без дори да се мярнат на работа. Джеймс никога не играеше тази игра, защото ако успееш да победиш профсъюза, да заобиколиш стачните му постове, можеш да прибереш милионите, които той обикновено прибира в собствените си джобове.

Трябваше да превозим стоманените конструкции на площадката, за да започнем строителството — големи греди, високи колкото телеграфни стълбове. Когато стоманата е на място, проектът се смята за започнат. Можеш да получиш финансиране. Парите от банките потичат.

Бен Еванс, моят съквартирант от колежа, както и съотборник и най-добър приятел, тази сутрин спря пред стачния пост с конвой от трийсет камиона, натоварени със стоманени конструкции. Това бе маневра за заблуда, докато истинският товар се пренасяше по въздуха от противоположната посока. И двамата участвахме като партньори в проекта, тъй че преодоляването на профсъюза щеше да напълни и нашите джобове.

Към десет сутринта двама мъже в един буик спряха пред портала на старата фабрика, но ние бяхме се осигурили с двама щатски полицаи, които седяха там в патрулката си. В единайсет полицаите пропуснаха Майло Питърман да влезе. Майло беше партньор на „Кинг Корп“. В проекта „Гардън стейт“. Джеймс го бе привлякъл, защото познаваше всички в Северно Ню Джърси. Човек с връзки. Не мафиотски, а легитимни, политически връзки. Човек, който можеше да получи всички разрешителни, които са ви необходими да започнете такъв голям строеж.

Изглеждаше немарливо облечен дори с костюм, с оредяваща мазна коса, големи тъмни очила с пластмасови рамки и корем, който изпъваше бялата му риза и издуваше тъмното сако. Майло изскочи от беемвето си и закрачи към мен, притиснал с длан калпачето коса върху темето си, за да не го отвее боботещият над него „Сикорски“.

— Какво, по дяволите, правиш? — рече той.

Челото му бе сбърчено, а черните му вежди образуваха едно остро V.

— Превозвам стоманата — отвърнах и се запитах защо реагираше тъй бурно.

— А защо аз не знаех, по дяволите? — рече той и от устните му се разхвърчаха слюнки.

— Джеймс каза да не те безпокоим — отвърнах. — Че си имал и без друго достатъчно работа.

Майло сви юмруци, завъртя се насам-натам, погледна купчината стоманени греди, железопътната линия, един от вертолетите, който екип от работници със защитни каски тъкмо товареха с нов сноп железа.

— Горко ми — рече Майло и когато се обърна към мен, видях, че лицето му е посърнало. Гледаше сякаш през мен, а очите му бяха влажни.

— Горко ми — повтори той, този път с жалостив писък.

Изгледах го как залита към колата си и се качва в нея. Потегли бързо, изпод гумите изхвърчаха камъчета, вдигна малък облак прах. Свих рамене и се заех отново с работата си.

Около четири часа се качих в своя ескалейд и отидох до главния вход на строителната площадка. Единственото, което бе останало от стачния пост, бяха три ръждиви варела край пътя. Двата бяха препълнени с боклук. В третия още тлееше огънят, накладен от профсъюзните членове, долових вонята на горяща пластмаса, когато свалих прозорчето си, за да кажа на охраната да отвори вратите. Площадката с площ около осемстотин декара бе оградена с триметрова телена ограда с бодлива тел отгоре.

Бен беше вътре, обут с дънки, нахлупил каска.

Видя ме и разтвори ръце. Прегърнахме се, смеехме се и се тупахме по гърбовете.

— Да беше видял лицето на Джони — каза Бен. Мършавите му бузи бяха зачервени под четвъртите очила. Очите му бяха сини като мъниста. — Мислех си, че ще му се спука някоя вена на шията.

— Де такъв късмет.

— Почти свършихме — рече той и повиши тон, за да надвика празния вертолет, който се издигаше, за да отиде за последния товар.

— Точно избрано време — рекох. — Погледни.

Плътни тъмни облаци се носеха откъм запад. Студеният вятър вдигаше прахоляк и дребни камъчета.

Докато инвентаризирахме стоманените греди, слънцето се скри зад облаците и небето потъмня. Заваля, но изчакахме екипите ни да си свършат работата, преди да се качим в моята кола и да поемем към портите. Пазачът подаде глава от будката, опулен, и започна да кърши ръце, сякаш ги миеше. Замаха ни като обезумял да спрем и дойде до ескалейда, като преминахме.

— Тук едни хора питаха за вас — рече той. — Реших, че трябва да знаете. Един от тях рече следното: че сте имали деца и прочее, това не ми влиза в работата, но те просто стояха и ми се хилеха, а после се качиха в онзи черен събърбън и отпрашиха.

Казах му да не се безпокои, благодарих му и вдигнах прозорчето. Първият гръм отекна в небесата.

— Какво искаш да направим? — попитах Бен.

— Какво можем да направим?

— Аха — рекох и вдигнах крак от спирачката. — Това е тяхната тактика на сплашване, досущ като онези бейзболни батъри.

— Дано да е така — каза Бен.

Гледаше право напред към мокрото сиво шосе, беше разтревожен. И имаше основание да бъде.