Страшният съд

29

Той не казва нищо, но поема дъх, издишва бавно през носа, кима, сякаш вече е разбрал всичко.

— Баща ми работеше на шламоотвалите на „Алайд Кемикъл“ — казвам. — Аз самият, като всяко дете, се фуках с баща си, с това колко важна бе работата му. Моят пропуск към залата на славата бе „космическият“ скафандър, който татко трябваше да носи, с шлем, с маска за дишане и гумени ботуши. Молех го да ме вземе на работата си и да наложа една от онези маски.

И една събота, след като мама най-накрая отстъпи и му издаде съответната заповед, той ме взе, облече ме в костюм, на който трябваше да навие ръкавите и крачолите, напъха ме в някакви ботуши и двама поехме към една от онези млечнозелени ями; и трябва да ти кажа, че бях изплашен до смърт, ала летях в небесата. Върху повърхността на шлама се отразяваха малките пухчета на облаците. Повървяхме известно време, дишахме през онези маски, а той бучкаше в стените с дългия си метален прът; най-накрая се успокои достатъчно, за да забележа разръфаното въже, завързано на кръста му, което бе преметнал през рамо.

Досущ като онези въжета, по които се катериш в училищния физкултурен салон — дето миришат на конска пот и са едновременно и изтъркани, и остри под дланите ти. Попитах го за какво му е.

— Ако паднеш в тази яма — рече той, — няма излизане, ако нямаш въже.

— Попитах го защо някой не би могъл да ти хвърли въже и той отговори: „Като паднеш в шлама, вече е твърде късно. Той поглъща всичко. Няма да можеш да се задържиш на повърхността, или да завържеш въжето около себе си, ако ти го хвърлят. Трябва да имаш собствено въже.“

Тогава казах: „Аз нямам въже.“ Вгледах се в мътната яма, водата в нея се въртеше — бавно, бавно, като змия, която се готви за скок, и отстъпих няколко крачки назад.

— Да, нямаш — рече той, сякаш за пръв път се замисли за това, обърна се и се изкатери по стената, а аз буквално щях да го съборя, за да го изпреваря.

Психарят клати глава и сбръчква чело.

— Случвало ли ти се е някой да ти завре пистолет в лицето? — питам.

Той поклаща глава и измърморва нещо тихо.

— А? — питам пак.

— Не и в лицето.

— Аз бях паднал в шлама — казвам. — Разбираш ли? Надълбоко. И нямах въже. Нямаше помощ. Можех единствено да държа главата си над повърхността.

Усетих как лицето ми пламна като чух всички да се смеят, сякаш не беше кой знае какво да опреш пистолет в нечие лице. Това отрезви и Джесика. Върнахме се в хотела, на следващата сутрин ударихме камбаната на „Уолстрийт“, като никой от двама ни не се чувстваше добре.

Майк Алън ни откара със собствената си лимузина до Титърбро, където ни чакаше „Ситейшън X“. Джесика го целуна по бузата и изчезна в самолета. Аз улових перилата на стълбичката и също понечих да се кача.

— Можем ли да поговорим за минутка? — попита Майк.

Заслоних очите си от слънцето, за да го погледна и слязох отново на пистата.

— Какво има?

— Нещо си унил — рече той.

— Тежка вечер.

— Виж — каза и сложи длан върху рамото ми, — знам колко ти е трудно. Знам какво означаваше той за теб и знам, че всичко това изглежда малко кораво сърдечно.

Стиснах силно устни и повдигнах рамене.

— Но големите лидери… те надмогват нещата. Ти си като моя Ханибал, който ще прекоси Алпите със слоновете си. Погребението е утре.

— Знам.

— Ти трябва да осъществиш този проект — рече той.

— Вече имаме акционери. „Уолстрийт“ не се вълнува от погребения. Интересува го само дали е на червено, или на зелено. Дали е спечелил своето. Това е.

Погледнах го в очите и разтърсих ръката му.

След това се качих в самолета и по време на целия полет до дома слушах бъбренето на Джесика за плановете за къщата и за това къде щели да отидат новите колони. Имала в града някакви срещи с доставчиците на килими и затова ме остави в офиса и каза, че ще мине да ме вземе след няколко часа.

Преди да сляза от колата тя рече:

— Искам да организирам едно парти, става ли?

— За какво?

— Заради теб — отвърна. — Заради нас. В „Каскейд“. Майк каза, че идеята била добра. Ще поканим всички съдружници. Предприемачите. Банкерите — също. Нещо оптимистично на фона на този мрак.

Поставих ръце в скута си и се загледах в преминаващия покрай нас трафик. Някои хора вече се прибираха у дома.

— Утре е погребението — рекох и очите ми се замъглиха.

— Става въпрос за след около две седмици — отвърна тя. — То ще е за теб, разбираш ли? Да съберем хората заедно. За онова лидерство, за което Майк Алън непрекъснато говори.

— Наистина ли можем да продължим с всичко това? — попитах и се взрях в лицето й.

Ъгълчетата на устните й увиснаха.

— Чуй ме. Белезите заздравяват.

И протегна дланта си към мен.

— Просто продължавай напред — рекох, погледнах през прозорчето и кимнах.

— Ще се оправиш.

— Ами Бен?

— И Бен — също — отвърна Джесика. — Жена му избяга от него с някакъв професор и с банковата му сметка. И той направи ли нещо по въпроса? Зарови си главата в пясъка като щраус.

— Ами ако поиска да говорим по въпроса?

— Ще му кажеш, че не можеш да говориш. Че ти е необходимо известно време. Така се прави с подобни неща.

— Той знае — изплъзнаха се думите от устните ми.

— Хайде сега, Тейн — рече тя. — Имаш работа за вършене. Ще те взема към седем.

Казах й „добре“ и влязох вътре, след което свиках общо съвещание в кабинета си. Когато се събрахме, се обадих на президента на „Кон Трак“ да му съобщя, че възлагаме поръчката за „Гардън Стейт“ на неговата компания и че искаме да започнат веднага. Той бе доволен, но не се справи със задачата да се престори на изненадан. Уговорихме се юристите да подготвят документите по сделката до края на седмицата.

Имах повече електронни писма, отколкото можех да прочета, трябваше и да издиктувам няколко писма и това ми подейства оздравително — просто да вървя напред, да се занимавам с писмената работа упорито като термит. Някъде по средата на цялата тази дейност изведнъж установих, че не виждам. Осветлението не беше запалено, а навън вече се здрачаваше. Запалих лампите и продължих. Малко след това вратата на кабинета ми се отвори.

— Извинявай — рече Бен и се пльосна на креслото с кожена тапицерия пред писалището ми. — Но това е лудница.

Погледнах го за миг, ръцете ми стискаха здраво дръжките на стола. Вентилационният отвор на тавана жужеше тихо, а навън свистеше трафикът по улицата.

— Няма нужда да се извиняваш — рекох. — Спомняш ли си как се състезавахме всеки ден през лятото по онази дълга две мили писта?

Той поклати глава и рече:

— Знам. Въпросът не е в това, че са избрали теб, вместо мен. Въпросът е, че просто не мога да повярвам.

— Майк Алън ми каза, че Джеймс би желал да довършим работата. „Гардън Стейт“ бе неговият магнум опус — най-голямото дело в живота му. Разбирам какво имаш предвид, но дай просто да го построим.

Бен ме погледна, озадачен.

— Аз просто не смятам, че Скот…

— Бен — рекох и погледнах към документите пред себе си и извадих един лист. — Не мога да го направя. Трябва да преодолеем белезите. Те зарастват. Искам да отидеш утре на строителната площадка. „Кон Трак“ започват да копаят в понеделник.

— „Кон Трак“ ли?

— Те дадоха най-ниска цена — отвърнах.

— А аз си мислех, че „О Би Джи“ ще вземат поръчката, защото са местна компания.

— „Кон Трак“ дадоха ниска цена — рекох и запрелиствах книжата пред себе си. — Току-що говорих с Ланс Парсънс. Сделката е сключена.

Намерих копие от договора с „Кон Трак“ с бележките на Джеймс в полето и вдигнах глава. Бен гледаше покрай мен към прозореца. Изчаках го.

Той кимна и се изправи.

— Ей — рече той, — спомняш ли си как подпалихме наблюдателната кула на треньора?

— Аха — отвърнах и се размърдах на място.

— И ни прибраха всички, а аз им казах, че аз съм го направил и че не познавам другия — някакъв пиян колега, с когото съм се срещнал на улица „Маршъл?“

— Защото идеята бе твоя — отвърнах. — Това каза, а аз трябваше да плащам за пиците и бирите до края на годината.

— Да, идеята беше моя — каза той. — Но това не е единствената причина да го направя. Направих го, защото беше мой приятел и така трябваше да постъпя.

Погледнах го, изстисках една усмивка, но знаех, че изражението ми бе глупаво.

— Скот е и мой приятел — рекох.

— Да, знам.