Страшният съд

9

Когато се прибрах в Скейнителис, Джесика и Томи спяха. Проверих всички врати да се убедя, че са заключени, включих алармената инсталация, извадих ловната си пушка от килера и я пъхнах под леглото с кутия патрони с дребни сачми за птици. Когато се мушнах в леглото, Джесика изстена и се обърна на другата страна. Полежах дълго, вслушвах се. Не знам кога, но най-сетне съм заспал.

Знам, че едва бе съмнало, когато тя ме разтърси и ме събуди.

— Какво е това? — попита. — Какво се е случило?

Седнах в леглото и погледнах възглавницата, която бе изцапана с кръв.

— Порязах се на врата — отвърнах и посегнах да опипам раната.

Разказах й историята за стачния пост и за това как ни изхвърлиха от пътя. Казах й за Майло.

— Боже мой — рече тя.

Пропълзяхме тихо долу, да не събудим Томи, и тя свари каничка кафе. Седнахме край кухненската маса с изглед към езерото. Небето започна да пламти в червено откъм изток.

— И от ФБР бяха там — рекох. — Казаха, че профсъюзът се опитвал да ни сплаши.

Джесика кимна и каза:

— Трябва да наемете охрана за площадката.

— Имаме си хора там.

— Не става дума за ченгета в извънработно време — рече тя. — А за бодигардове. Кажи на Джеймс.

— Той цял живот се бори с тези хора — рекох. — Няма да се съгласи.

— Не бъди като баща си, Тейн — каза тя, извърна се от мен и се изправи. — Ще ти приготвя яйца за закуска.

— Какво общо има баща ми с всичко това? — попитах.

— Да не мислиш, че химическата компания го е уважавала? Плащали ли са му… колко? Десет, двайсет хиляди долара на година, да шляпа из онази отровна кал с лопата в ръце? — рече тя, отмахна с китката си кичур коса от очите, бузите й бяха пламнали. — Онези, които пренебрегват историята, са обречени да я повторят.

— Аз печеля по толкова на месец. Би трябвало да знаеш. Тъй бързо се развиват нещата.

— Нима не искаш синът ти да е облечен прилично? Та нали ти е само един — рече тя.

И двамата се смълчахме, мислехме за едно и също — за Тийг. Дори след изминалите десет години раната бе още тъй незараснала, че човек не можеше да поеме дъх без да потръпне.

— Нарича се пазарна стойност — добави тя бързо, за да избяга от темата, а аз я оставих да го направи. — Ти си онзи, който рискува живота си, а той е онзи, който печели милиарди.

— Аз съм партньор в тази работа — рекох с желанието да я поуспокоя, да се почувства по-добре. Продължавай напред. Това го бях научил от нея. Нямаше да имам тези дяволски участия, ако не го бях усвоил.

Клетъчният ми телефон иззвъня. Джеймс. Изслушах го, казах, че ще бъда там и затворих.

— Вика те, така ли? — рече тя, без да откъсва поглед от препечената филийка, която мажеше с масло.

— Ще се срещнем в „Каскейд“ — отвърнах, отидох до нея и обгърнах с ръце кръста й. — Ще има важно съобщение.

— Какво, например? — попита тя и остави ножа за маслото.

— Някой трябва да получи дела на Майно — отвърнах.

— Няма да е жена му, така ли?

Поклатих глава.

— Партньорството в „Кинг Корп“. Никога не влиза в сила, докато не започне финансирането. Майло се включи с две седмици по-рано от необходимото.

— Ти откара стоманата там — рече тя, обърна се към мен и обгърна с длани врата ми.

— Двайсет милиона — рекох. — Ще можеш да построиш къщата си.

Не можах да устоя. Вече две години тя работеше с архитекта по плановете. Три етажа. Мраморни колони. Още един басейн. Гараж за пет коли. Цели квадратни мили стъкло, за да се наслаждаваш на гледката. Щяха да са нужни огромни приходи, за да си го позволи човек. Погледът й се отклони от мен към празния парцел до самия стръмен бряг, който бе съседен на нашата задна морава.

— Ние ще можем.

— Съпругите са канени на вечеря. В седем. Ива ще бъде там. Тъй че…

Ива бе жената на Джеймс. Джесика улови рамото ми и рече:

— Знаех си, че ще успееш. През цялото време го знаех. Беше ти нужен само малък тласък.

— И аз бих искал да ти дам един малък тласък.

Положих длани върху тънкия й кръст. Тя ме погледна с палавата си усмивка и докосна бузата ми с опакото на ноктите си.

— Можеш — рече.

Погледнах часовника си. Знаех, че не е възможно. Бях свидетел как Джеймс лиши един четирийсет и две годишен юрист от дела му затова, че закъсня за един работен обяд. В „Кинг Корп“ бе немислимо да закъснееш.

— Довечера — казах.

— Няма да го пропусна.

Изтичах горе, обух панталон в цвят каки и карирана риза с яка, която да покрива раната на врата ми. Срещите в ловната хижа не бяха като да ходиш на работа в офисите ни в Сиракюз, където всички бяха с костюми и вратовръзки. Но с Джеймс човек никога не знае. Можеше да се озовеш в бизнеспреговори на рибарска лодка или на някое чакало за патици, досущ както в конферентната зала.

Изгълтах набързо закуската си, целунах силно Джесика, след това се качих в мерцедеса кабриолет и потеглих. Бен вече чакаше в заседателната зала в хижата. Беше се излегнал в едно кресло и зяпаше през прозореца блещукащата на слънцето вода с полупритворени очи.

— Шибана нощ, нали? — рекох, отгатвайки мислите му.

Той завъртя глава към мен и отвърна:

— Ти се справи добре.

— Мисля си, че и двамата бяхме твърде близо до съдбата на Майло.

Бяхме вперили погледи един в другиго, но Скот влезе и ни избави от неприятната ситуация.

Скот бе едър и як, със светлоруса коса, която бързо оредяваше. Имаше физиката на мечок, със сърце и издържливост на впрегатен кон, но същевременно можеше да се промъква в гората като истински индианец ирокез. Изправих се и плеснах ръката си в неговата, отговорих на силата му със собственото си менгеме. Прегърнахме се за миг и се потупахме по гърбовете. След това и Бен се изправи и стори същото. Тримата бяхме приятели от деня, в който се появихме в лагера на футболния отбор в първата ни година в колежа.

Тренирахме заедно, заедно се и веселяхме. През ваканциите. По време на лятната пауза. Нямаше седмица да не излезем някъде тримата. И така — през всичките четири години. Когато „Великаните“ ме избраха, си помислих, че никога повече нямаше да бъде същото.

Но след това си контузих рамото в тренировъчния лагер на „Великаните“. Искате ли да знаете какво значи да си депресиран? Беше пълен мрак. От отбора ми казаха да си събирам партакешите и аз отново се озовах в дома на родителите си, да се питам какво, по дяволите, да правя оттам нататък. И тогава на входната врата се появиха Скот и Бен. Заведоха ме в „Коулман“ и там се напихме, а Скот обяви, че ще работя за баща му. Нещата били уредени. Вече бе сторил същото и за Бен. Планът беше тримата да си заслужим нашивките, след което да изградим заедно наша собствена империя.

Докато ние бяхме при баща му, Скот отиде във Флорида и работи със стар съдружник на Джеймс в продължение на десет години, преди да се върне в „Кинг Кори“ и да се присъедини отново към стария отбор. И макар да не беше съвсем същото, както преди, макар дори никога да не се занимавахме с нещо странично, човек не може да преживее всичкото това, без да запази приятелите си.

— Важно съобщение, така ли? — рече Скот.

Той взе кутийка диетична кола от бюфета и я отвори. Седна и вдигна крака върху масичката по начин, по който само синът на Джеймс би могъл да го стори.

Спогледахме се с Бен, след което погледнахме към него.

— Това щяло да промени компанията завинаги — рече Скот, сръбна от кутийката и ни погледна над нея. — Така каза. Не се безпокойте. Говори се, че и тримата сме щели да бъдем доволни.

Погледнах го и се запитах как би могло да стане това.

— Къде е баща ми все пак? — попита той.

— А къде е моята берета?

Като чухме гласа — не толкова гласа, колкото тона му — и тримата подскочихме като момченца от църковния хор, уловени да пият от виното за причастие. А бяхме вече зрели мъже — и тримата.