Страшният съд

12

— Какво толкова смешно има? — попитах.

— О, Тейни — рече тя, стана и прибра краищата на халата си към тялото. — Здравей, скъпи.

Скот затвори уста, но усмивката си остана върху лицето му.

Джесика дойде до мен и докосна ключицата ми.

— Смеехме се на това как Скот те завел при онази черна перла във Върмонт.

Докоснах устната си и тя се взря.

— О, какво е станало? — попита.

Отдръпнах се от нея. Скот сви рамене и поклати глава.

— Бен закачи въдицата си в устната ми — изръмжах. — Готов съм да го убия.

Скот отново се засмя. Този път по-късо, сетне надвиха ромолящата вода:

— Той е истинска напаст. Това лед ли е? Трябва да наложиш мястото с лед.

— Да — отвърнах. — Точно това е, лед.

— Искаш ли да се преоблечем за вечеря? — попита Джесика.

— Освен ако не желаеш да се появиш препасана с пешкир.

— Хайде, сърдитко — рече тя, усмихна се щастлива, улови ме за ръката и ме изведе от помещението там, където въздухът ставаше за дишане.

Освободих се от ръката й и закрачих покрай киносалона към задното стълбище.

— Къде отиваш? — попита тя, но ме последва, като ми говореше със същия напевен тон, сякаш не се бе случило нищо.

— Не можеш да минеш през фоайето, облечена така — рекох. — Да не си мислиш, че това е някакъв шибан спа център?

— Скъпи, престани — рече тя, този път с тих гласец. Продължих да вървя с едра крачка, минах бързо през кухнята, избягвайки смаяните погледи на прислугата в бели престилки, които се пръснаха покрай плотовете от неръждаема стомана. В коридора горе нямаше никого, завих бързо наляво и влязох в Риболовната стая, затръшнах вратата и пуснах старинното резе, след като Джесика влезе. Хвърлих салфетката с леда на пода, размазах го с крак и се обърнах към нея.

— Скот е виновен — рече тя. — Аз не отидох там с него. Тъкмо си тръгвах и той влезе. Разговаряхме. Ти винаги постъпваш така.

— Ти ме принуждаваш — отвърнах.

— Сам се принуждаваш — продължи тя. — Аз се държа добре с хората. Знаеш го. Дружелюбна съм.

— Точно така.

— Ей, я ела тук. Да забравим това. Ето, тук.

Тя захвърли хавлията си върху леглото и свали презрамките на банския си костюм, целуна ме и притегли ръката ми върху гръдта си. Не сварих да си събуя панталоните достатъчно бързо, а тя вече ми правеше онова, което обичах най-много, косата й се разфуча, жилейки кожата ми с мокрите си връхчета.

Чак когато вече лежах по гръб, потта ми съхнеше и дишането ми започна да се забавя, усетих отново болката в устната.

— Извинявай — рекох. — Понякога полудявам.

Тя лежеше до мен, преметнала ръка през глава.

Обърнах се и я целунах по бузата, прокарах пръст по дъговидния белег върху дланта й. Тя потръпна и отдръпна ръка.

— Недей — рече, взе халата си и го облече.

— Защо? Гладък е. Харесва ми.

— Хиляда пъти съм ти казвала. Гъдел ме е.

Тя извърна глава, а аз се подпрях на лакът. Улових брадичката й и обърнах лицето й към себе си. Очите й бяха насълзени.

— Какво има?

Тя поклати глава и легна по гръб, пристегна колана на хавлията.

— Кажи ми.

Джесика затвори очи и сълзите потекоха от тъмните процепи.

— Не обичам да ме гледаш така, както там, долу.

— Извинявай — рекох. — Вече ти се извиних.

— Не беше нещастен случай — рече тя и лицето й се сбърчи. — Винаги съм твърдяла, че е, но не е така.

— За какво говориш? Какво се е случило?

— Това — отвърна тя и ми показа отново белега.

Пое дълбоко дъх, издиша и се насили да се усмихне.

— Тя ми повтаряше непрекъснато, но аз не исках и да чуя. Имаше едни диамантени обеци. С малки камъчета.

Засмя се, вторачена в тавана, поклати глава, подсмръкна.

— И ги криеше от мен, да не мога да ги слагам. Бях на шест години. И отчасти намирах това за игра. Нали разбираш, тя ми крещи, вдига ръка, като че ще ме удари, но само ме плесва, събаря ме и протяга ръка, а аз свалям обеците и й ги давам.

— Един ден ги намерих в чорапите на баща ми, после излязох на двора да играя с другите деца. Люлеех се на люлката, а всички ме гледаха и ме сочеха с пръст, защото имах диаманти и бях повече горда заради нея, отколкото със себе си, тъй като съседите ни просто нямаха диаманти.

— Да беше чул вика й. Свали ме от люлката и ме помъкна към къщи. „Никога, никога, никога“ — рече. Блъсна чайника от печката и постави ръката ми върху горелката.

Джесика се разрида, аз казах „Не, не, не“, прегърнах я силно и болката се пренесе от корема ми към сърцето.

— Онази миризма на изгоряло — рече и зарови нос в ребрата ми, потрепервайки като мокро пале. — Още я усещам. Не ме гледай така повече.

Държах я още време в обятията си, но поглеждах будилника, знаех, че скоро ще трябва да слизаме долу. Дишането й се забави, стана равномерно и си помислих, че може би беше заспала.

Спомних си как се запознахме. Мислех си за това как тя израсна и как това бе част от причината да бъде толкова решена да стигне до върха. Би могла да има много гаджета, някой от тях би могъл да й даде всичко, но тя избра мен.

— Не можах да разбера — рекох, обърнах се по гръб и се вторачих в тавана.

— Кое? — попита

— Джеймс дава дела на Майло на Скот — отвърнах. — Ето защо бях луднал долу. Съжалявам.

— По дяволите — изсъска тя. — Пак постъпи така с теб. Ако ще се отнася по този начин, защо просто не дадеш на профсъюза работата, която искат? Ако Джеймс не желае да ти даде полагаемото, то профсъюзът сигурно ще го направи.

Можех единствено да се разсмея.

— Да бе, много смешно — рече тя. — Защо да не можеш да направиш нещо? Сериозно говоря. Как можахме да получим онзи басейн?

— Това бе по-различно, малка услуга. А ако започнеш да правиш бизнес с онези хора — поклатих глава, — и те вече те притежават. Обзалагам се, че точно заради това бе убит Майло. Тук става дума за сериозни неща. Той ги е информирал и едновременно е работел по проекта. Ние обаче прекарахме железата и те са хвърлили вината върху него. Ако сбъркаш нещо с профсъюза, край — свършено е с теб.

— А Джеймс не ти ли е задължен? — попита тя.

Ъгълчетата на устните й увиснаха надолу, кожата около очите се сбърчи. Улови китката ми и отмести ръката ми от корема си, извърна се и въздъхна.

— Каза, че тази вечер щял да направи важно съобщение, което ще се хареса на всички ни — прошепнах и завъртях пръст в един кичур от косата й. — Ами ако аз стана президент?

Тя се обърна, погледна ме в очите, все още изпълнена с подозрения.

— Той ли го каза?

Свих рамене.

— Какво друго би ме зарадвало, след като съм изгубил дела на Майло?

— Ако е вярно… — рече тя.

— Би трябвало да бъде.

— Тогава ще получиш огромна заплата — рече тя, ускорявайки говора си. — Ще трябва да си съдружник във всеки предстоящ проект, нали? И пак ще можем да построим къщата. Сами ще трябва да я финансираме, но бихме могли да се справим. Ти ще управляваш всичко и…

— Какво? — попитах след минута.

Тя улови ръката ми и я стисна силно.

— Онези проклети аероплани — рече тя. — Ако този път се нуждаеш от самолет, просто ще можеш да го вземеш.

— Не говори за това — казах, докоснах лицето й с опакото на пръстите си и поклатих глава. — Не разваляй празника.